Листата на тополите потрепваха тихо. Дали от ветреца, който долиташе бавничко от Дунава или пък от песните, които заливаха широкото пространство около сцената в долината на тази красива местност край реката. Естрадни песни. Български. Имаше много стари парчета, които връщаха спомени и носталгия в сърцата и душите на многото хора, дошли да разтоварят напрегнатото си ежедневие на този весел празник, организиран от местната община. Китарите на Дидо и Емо засилваха нивото на това чувство, много добре отразено от приятния глас на вокалиста Роско. Клавишите на Калин и барабаните на Недко разнежваха още повече приятната атмосфера. А дали това нежно чувство за спокойствие и отмора, населило се в очите на толкова многото хора, беше присъщо и за музикантите, само те си знаеха. Както знаеха много добре какво значи сценична треска. А може би чаровната Деси, която водеше програмата на този прекрасен празник, беше „нещото“, което с умението си правеше всичко да бъде дори повече от прекрасно...

Написал съм много разкази и очерци. Винаги подхождах към текста директно, без да се замислям. Миналата година реших да напиша един материал за една русенска група, в репертоара на която е българската естрадна песен. Просто тази банда стана популярна не само около Русе и Северна България. „Сода Акустик“. Така се случи, че нейният основател и „главен герой“ Диан Максимов направи доста музика и песни по мои стихове. Без време се сприятелих с членовете на цялата група. Но ми беше много трудно да седна и да си свърша работата.

А тази година „Содичките“ ще празнуват десетгодишен юбилей. Значи е дошло вече времето, когато трябва да разкажем за тях...

„Просто имаше случка - разказва Диан Максимов. - С една банда свирихме около две години хевиметъл. Беше някъде преди десетина години. Абе, дето се вика, вдигахме джангър. Една вечер свирим в „Макс клуб Русе“. Познавах се с Иво Ботев и човекът беше ни поканил да свирим там. Бяха се събрали съученици от неговия випуск. Свирихме, пяхме, веселихме се всички. Джангърът беше в силата си. Когато някъде към 1 часа след полунощ си поехме въздух, Иво ме помоли да изпея няколко български естрадни песни. Много ми се пушеше, щото вървяха парче след парче. И пушилката вече ми липсваше. Опатках няколко цигари и към 1.30 започнах да пея. Към 4 и половина вече не знаех какво да пея. Де що помнех, изпях. Ама хората бяха толкова доволни, че искаха да повтарям песните. Ами повтарях, няма как, то подобни вечери и нощи преливат от стари спомени и носталгия. На другия ден един въпрос не ме оставяше на мира. Кой посещава подобни клубове? Това са хора на средна възраст. Около 35-годишни и нагоре. Там тийнейджъри няма. Въртят се песни на хора, израснали с хитовете на „Диана Експрес“, „Щурците“, „ФСБ“, Васко Найденов и др. Тука въпросът вече е за старата естрада. И точно тези песни оказват своето фино влияние върху незабравимата носталгия по „онова време“. И се връща младостта, която стихва само в една въздишка. Хората помнят старите текстове и пеят с нас. Просто по онова време се отвори ниша за подобна музика. И у мен се зароди идея за създаване на група, която да свири именно такава музика. Обаче умишлено търсех акустичен вариант. Защото именно свиренето по този начин те връща във времето, когато се събирахме по бригади и купони и пълнехме душата си с най-простата и елементарна музика. Една акустична китара. Шест струни. И светът, големият свят, слиза при тебе. Друг е въпросът, че при свиренето с акустични китари, не се вдига голяма гюрултия. Хората си чуват приказката. Който иска, си говори, който иска пък слуша или приглася. Що се отнася до другия китарист, Гената (Евгени Марков), с него се познаваме повече от 30 години. Заедно сме свирили и сме работили заедно. Две-три години преди 2016 г. той ходеше да свири сам в Анталия. Пък Роско (Росен Минчев), вокалистчето, бях го чувал да пее с една група в Русе. Подхвърлих му идеята си за създаване на група и той я прие. Основахме „Содата“ през есента на 2016 годна. Самото начало беше 05.10.2016 г. Нахвърлихме около петнайсетина български естрадни песни, уточнихме тоналностите и направихме първата репетиция. Изобщо не сме очаквали, че появяването ни на сцената на българската естрадна музика ще има някакъв интерес. Една година свирихме само тримата. Малко по-късно взехме барабанистчето Емо (Емилиан Драганов). Първото ни участие беше в „Караоке стар“ в Русе при Емо Кехайов, за което сме му много благодарни. А той много добре разбира от музика, защото като нас е музикант. Именно при него ни беше дебютът. И като се започна една еуфория...“

Дидо Макса разказва надълго и нашироко за много неща. Едва ли страниците на вестника ще могат да събрат неговите думи. Опитах се да събера най-същественото, като се има предвид, че всичко, изречено от него, е съществено. И покоряват много сцени в страната - Русе, Силистра, Белене, Стара Загора, Свиленград, Разград, Дряново, Елена, София, Варна, Троян и още много, много населени места. Концертите се въртят с пълна сила - по около 30 годишно. А понякога и дори повече, когато дойдат неочаквани покани, на които групата не отказва, стига да няма ангажименти. Често се появяват селищни празници, сватби, новогодишни концерти в различни градове, както и рокерски събори в Русе, Нови пазар и други населени места, за които Диан Максимов не можеше вече да се сети кои са. Обаче много добре помнеше онази новогодишна вечер през 2023 година, когато в центъра на Русе са подгрявали гостуването на Поли Генова. Бандата на Дидо не се явява на никакви конкурси. Тя просто е надраснала това ниво, за да се явява на подобни сцени. Музикантите смятат, че тяхната публика е тяхното жури. Иначе не се отказват от други конкурси, където журират изпълнение на песен...

Идеята Плевен, кафе „Бордо“

„Познавах се задочно с Боби Големанов, продължава Диан Максимов. Забелязах, че ходи да пее там. Той е прекрасен певец. Обадих му се един ден и го помолих да говори с шефката, ако е възможно, да гостуваме една вечер. А шефката се казва Николайка. Чухме се с нея, обясних какво сме, що сме и се разбрахме набързо. И отидохме. Беше пролетта на 2017 година. Бях повече от приятно учуден, че още на първия ни концерт изкъртихме обстановката. Хората, с които се срещнахме за първи път, много ни харесаха. Просто нещата бяха взаимни. Дето казват хората - Господ си знае работата. Всичко беше толкова леко, просто и обикновено. Просто всички се забавлявахме. И от тогава, почти през три месеца, гостуваме в плевенското „Бордо“, което се пука по шевовете, когато сме там. Дори вече свирим в петък и събота, защото петъчните резервации се изчерпват много бързо. Как да откажеш това, което хората харесват. И пак да споменем - българската естрадна песен. И пак да кажем - спомени, носталгия. И още куп неща. Случи се така, че на клиенти от „Бордо“ свирихме на сватби и частни партита. В този прекрасен град се запознахме с „Биг Бенд Плевен“. Много бързо се сработихме и направихме един невероятен концерт в центъра на площада. Свирихме заедно десетина песни. Получи се много яко“.

Групата има идея барабанистът да бъде постоянен, но поради редица причини се налага Емо да пътува с туристически кораби в Скандинавия. Ето защо, когато се наложи той да отсъства, към тях се присъединява Недко (Недко Николов) от Попово.
„Сода акустик“ няколко пъти са свирили на големи сцени. Случвало се е да поканят и гост-музиканти, като Десо Великов от Бяла - бас китара, а Калин Петков от Белене отдавна вече е на клавишите в групата. Диан Максимов споделя, че още нямат своя авторска песен, за разлика от Росен, който вече има няколко. Може би моментът още не е дошъл. Нищо че Дидо е написал много музика за песни на приятели. Що се отнася до името на групата, то се ражда спонтанно от идеята на Росен Минчев. И е в унисон с техните изпълнения с акустични китари. А те всички това искат - да не се вдига гюрултия.

Пък и самата сода си има своите свойства да се бухва понякога, зависи от химията на нещата

Озвучаването на концертите си правят сами. Дидо и Гената са вещи в това отношение, след като дълги години са били озвучители.
Много време разговаряхме с Диан Максимов за всичко от началото до сега.
Не мога да не разкажа за едно впечатление, случило се преди години, което и днес държи живи въглените си в неговите спомени.

При първото им ходене в Стара Загора ще свирят в заведение на двама собственици - „Клубъ“. Сто и седемдесет седящи места. Вадят акустичните китари от калъфите и ония ги гледат учудено.

„Направо ги разбихме - вика Дидо - ако някой  беше ми казал, че с акустични китари ще сътворим това, което направихме, абсурд да повярвам!“

Иначе им допада да свирят пред по-малка публика. Тогава всичко става спонтанно. Подгрявали са Тони Димитрова пред голяма аудитория. Но хората очакват нея, а не тях. И е напълно нормално нещата да не се получат така, както трябва, въпреки положеното старание. Така е в този жанр. Но вече десет години големите момчета са наистина големи музиканти, защото много добре са се опознали. И именно това е причината за тяхното оцеляване. И какво му трябва на един музикант, когато е на сцената, освен веселите погледи на хората, които са отделили частица от своето все нестигащо време за много неща, за да присъстват и да пълнят душата си с песни, които им връщат отминали хубави неща.

Красимир МАНЕВ