Създадена специално за пространството, експозицията е необичайна за художника – „камерна, поетична и интимна". Памукчиев, познат с мащабните си формати и инсталационни проекти, този път се връща към пейзажа и малката форма, за да говори за природата като състояние на духа. „Всичко започва от поканата на галерията. От сезона, в който ще бъда тук, мислейки за морето, за атмосферата на мястото“, разказа художникът. Краят на септември и началото на октомври, според него, носят особено усещане – сезонът е „прекипял", лятото си отива, туристите са си тръгнали, а човек остава сам с морето и със спомена. „Септември е най-красивият месец“, отбелязва той.
Тъкмо тази промяна на сезона се превръща в отправна точка за изложбата. Заглавията на творбите, сред които „Сух сезон“, „Застудя“, „Топъл вятър“, „Синя вечер“, „Полъх, тихо е“, „Червен облак“, „По водата“ и „Сянката на облака“, насочват към природни състояния, но постепенно се отдалечават от конкретния пейзаж. Вода, небе, вятър, брегове, облаци и дъждове губят ясните си очертания и се превръщат в светлина, атмосфера и движение. Природният мотив е силно трансформиран и абстрахиран, докато придобива самостоятелно пластично битие, посочва текстът към изложбата. За Памукчиев това са не толкова природни гледки, колкото „гледки на душата“, казва той.
„Дори в подредбата ги има тези обрати, които по някакъв начин искат да изразят вътрешните трансформации, променливите и невидими състояния на душата“, обяснява художникът. Срещата и раздялата, поетичната тъга, бленуваното и мечтаното са сред състоянията, които Памукчиев търси в новата серия. Той определя изложбата като поетично-романтична – нещо, което е по-рядко срещано в собствената му работа, но е неговият отговор към мястото.
За този отговор значение има не само морето, но и самият Бургас. Памукчиев обръща внимание на историята на галерия „Пролет“, през която са минали художници като Светлин Русев и Стоян Цанев, както и на художествения контекст на града, свързан с името на големия български маринист Георги Баев. „Всичкото това нещо е средата, контекстът, духовният контекст, не само физическият“, казва художникът.
Затова още в началото той мисли как да отговори на физическите характеристики и обема на галерията чрез размера и активността на картините, но и на поетичното им съдържание. Така пространството постепенно започва да определя и характера на самата изложба. „Обикновено правя мащабни проекти с големи формати и с инсталационни неща, докато тук има едно връщане към камерната форма“, казва Памукчиев.
Малкият формат се оказва предизвикателство и в духовен смисъл. Той изисква от художника да се откаже от мащаба, който обичайно му позволява да изгражда големи пластични пространства, и да се концентрира в по-интимна форма. „Малкият формат е труден. Във всеки случай, на мен ми е труден“, признава той и допълва, че физическата енергия при него може да е по-малко, но психическата не е.
Това връщане към камерното го отвежда и към спомен от 90-те години, когато работи с природно-абстрактни форми, повлияни от дзен и хайку. Днешните малки картини той усеща като близки до същата лаконичност – форма, която не изчерпва преживяването, а оставя пространство то да продължи.
В изложбата се появяват и два автопортрета. Те превръщат природните мотиви в още по-лично преживяване. Голямата композиция в центъра представя самия художник в „транса на творческия екстаз“ - в драматичната колизия на търсенето на отговор и в напрежението на творческия избор. „Тези съдържания се персонализират в моето лице“, казва Памукчиев. Пейзажите се оказват проекция едновременно на неговото моментно емоционално и духовно състояние, и на спомени от минали години и разходки по брега. Самият бряг придобива символно значение – като граница, като място за среща със себе си, казва художникът и допълва: „Това е изложба за онези, които обичат да се разхождат сами на плажа привечер или рано сутрин.“
Завръщането към пейзажа обаче не е просто връщане към стар мотив. Памукчиев търси и нов материален език. Експериментира със смесена техника, в която комбинира благородни лакове със сухи пигменти, пепелак и стрит въглен. „Изненадата да овладееш наново един материал е като да ти се случи откритие“, казва той.
В това смесване на благородни лакове с „профанен материал“ художникът открива и метафора на собственото си състояние – на напрежението между вътрешната, емоционално натоварена жива душа и онова, което я провокира отново да се възпламени, да види света наново или отново да го затвори. Търсенето на новото, коментира Памукчиев, е необходимо условие, за да остане чувствителността жива. „Аз съм на такива години, дето много неща съм минал и на много неща робувам чисто професионално. Винаги, когато влизам в нов проект, се опитвам да се събудя като чувствителност“, казва той. За да се случи това, трябва да има нещо, което да го извади от обичайната линейност и да го направи отново любопитен. В случая това са поканата на галерията, връщането към пейзажа, камерният формат и експериментът с материалите.
Изложбата постепенно отваря и друга тема – какво се случва с човека в свят на все по-бърза информация и постоянно движение. Като преподавател в Националната художествена академия Памукчиев продължава да работи с млади художници и признава: „Младите ме вкарват в много динамично преосмисляне на ситуацията." Според него днешното поколение живее в съвсем различен духовен климат, а начинът, по който светът се усвоява през екраните, променя хората. Въпреки това Памукчиев се надява, че дълбоко в себе си човек остава човек и че съществуват устойчиви неща, които не могат лесно да бъдат заменени от информационната скорост. Той описва собствената си роля пред студентите по различен начин от тази в миналото. „Едно време се борех да ги образовам. Сега се боря да ги спечеля като доверие“, казва художникът и допълва, че иска да им покаже, че има преживявания, които не могат да се случват единствено чрез потока от информация – поезията, дзен, живописта, съзерцанието. „Най-важно е да има любов. Да го има човекът зад всичко.“ Това го връща и към необходимостта от пауза. Според Памукчиев именно в нея можем да се срещнем по-дълбоко със себе си, отколкото чрез постоянното усилие да се самоопознаваме и усъвършенстваме. „Да си дават паузи“ е неговият съвет и към студентите. „В тези паузи е възможно да се срещнат по-дълбоко, отколкото в насилието върху себе си да се познаеш, да се научиш. Да забравят малко. Да се оставят да се отключат", казва художникът.
На този фон той говори и за изкуствения интелект, който според него прави особено видима опасността от бързите отговори. „Плашещо е да имаш бързи отговори на нещата“, казва Памукчиев и допълва: „Ние все по-малко и по-малко говорим за нещата, за които нямаме отговори. И търсим на всяко нещо отговор. Ако нямаме, питаме изкуствения интелект. Нетърпението е огромно". Разказва как със снаха си решили да изпробват изкуствения интелект, като му дават заглавието на изложбата „Променлив сезон“ и за около минута получават четири страници текст, в който е събрана и преработена информацията, литературата, разговорите и всичко, което вече съществува в интернет за художника и работата му. За Памукчиев това е стряскащ пример за способността на машината да обобщава и възпроизвежда вече съществуващото.
Именно тук той отново се връща към Стоян Цанев и неговото фундаментално разбиране, че изкуството трябва да мълчи. „Този момент на мълчане, да останеш в паузата, в тишината, за да можеш да чуеш през другите сетива, през вибрацията на цвета, на звука. Да чуеш живописта“, казва Памукчиев. Според него картината може да предаде нещо, което няма обяснение с думи – чиста вибрация, близка до преживяването на музиката. „Живописта се намира тук някъде - по средата между литературата, философията, религията и музиката“, казва той.
Част от тези идеи ще бъдат развити и в един от следващите му големи проекти. След представянето в Бургас Памукчиев ще участва в колективна изложба в Плевен, а след това в София предстои мащабен проект с девет художници от неговото поколение в галерията на „Шипка 6“. Памукчиев нарича участниците в нея „старите блусари“. „В този проект се настоява точно за това, което говорих и сега. Върху какво медитират „старите блусари“ и за какво настояват – за битката за дълбокото осъзнаване на човешкото". По думите му изложбата защитава определена платформа и към изкуството, и към живота, както и несъгласие изцяло със спекуларността и консумеризма в изкуството, което иска да ти вземе ума и парите.
„Смятам, че изкуството не трябва да е за развлечение, че не трябва да е за политическа употреба. Не трябва да се оставя на консумеризма, на пропагандата. Съвременото изкуство в голямата си част е социално активно. То има съобщение, то крещи, то иска да съобщи. Нашето поколение е обърнато към по-устойчиви неща. Сърдят ни се, защото говорим за големите истини. Има някаква претенция в това", казва още той.
За Памукчиев изкуството трябва да се занимава с „дълбинно антропологични съдържания“ и с големите въпроси на живота. „Единият е защо съм тук, а другият – до кога съм тук? Енергиите на Ерос и енергиите на Танатос“, казва художникът. В неговото разбиране, ако тези енергии отсъстват, изкуството „ще ти предложи някакъв разказ, някаква информация, някаква интелектуална спекула". „Това е малоумно изкуство – ще ти завърти главата, ще има нещо като дъвка за очите. На елементарно ниво ще е като да ти сервират скариди с майонеза", коментира Памукчиев и допълва: „По тази причина няма изкуство, което да не носи в себе си дълбоката невъзможността да отговориш на въпроса, който ти идва от други измерения."
Той е критичен и към превръщането на съвременното изкуство в спектакъл и към зависимостта му от пазара. „Някога бяхме в цензурата на идеологията. Днес сме в цензурата на парите. И срещу двете ми е крайно неудобно. Все още имам някакъв свян пред занаята и не мога да си позволя да се отпусна да съм такъв, какъвто ме искат."
„Променлив сезон” може да бъде видяна в галерия “Пролет” в Бургас до 24 октомври.