„Миналото никога не е мъртво. То дори не е минало“. Тези думи, изписани от ръката на един пиян, меланхоличен, гениален южняк, са се превърнали в една от най-често цитираните мисли в световната литература. Зад тях стои Уилям Кътбърт Фокнър - човек, който превърна малкото градче Оксфорд в литературна столица на света и чието име днес се нарежда редом с Хемингуей, Фицджералд и Стайнбек.
Стария полковник и Каролайн Бар
Уилям Фокнър е роден на 25 септември 1897 г. в Ню Олбани, Мисисипи, в семейство с дълбоки южняшки корени. Неговият прадядо, Уилям Кларк Фокнър, наричан от всички Старият полковник, е легендарна фигура - финансист на железници, политик, войник, адвокат и дори автор на бестселър. Този мъж, застрелян на градския площад в Рипли през 1889 г., оставя толкова силна следа във фамилията, че младият Уилям цял живот ще се опитва да измери собствената си сянка с неговата.
Когато е на пет години, семейството се премества в Оксфорд, Мисисипи - градчето, което ще стане негов дом, негов ад и негово вдъхновение. Майка му, Мод Бътлър Фокнър, е страстна читателка, художничка и фотографка - тя му показва красотата на линиите и цветовете. Но може би най-силно върху детската му душа се отпечатва Каролайн Бар, чернокожа жена, която го отглежда от раждането му. На нейното погребение Фокнър казва пред траурната тълпа, че е привилегия да я изпрати - тя е тази, която го е научила къде е право и къде криво.  Впоследствие самият той посочва Бар като ключов импулс за неговото завладяващо внимание към темите за расата и сексуалността в творчеството му.
Младост без диплома, но със сърце, пълно с думи
Фокнър е от онези деца, които обичат да четат, но мразят училището. Никога не завършва гимназия. През 1918 г., когато Европа гори в Първата световна война, той иска да се запише в американската армия, но е твърде нисък - едва 165 см. Намира заобиколен път - записва се в Канадските кралски военновъздушни сили, но войната свършва, преди да успее да излети. Връща се в Мисисипи, записва се в Университета на Мисисипи, където работи баща му, но и там не се задържа - напуска след няколко семестъра. 
В тези години сърцето му вече принадлежи на Естел Олдъм - момичето, в което се влюбва още като тийнейджър. Но семейството й намира по-подходящ кандидат и тя се омъжва за друг. Фокнър замлъква, но не забравя. През април 1929 г. Естел се развежда. Той чака едва месец - на 20 юни 1929 г. двамата сключват брак. Тя идва при него с две деца от предишния си брак. По-късно се ражда и тяхната дъщеря Алабама, която живее само девет дни - загуба, която ще се отпечата завинаги върху него. През 1933 г. се ражда втората им дъщеря - Джил, която ще го преживее.
Rowan Oak и Йокнапатофа: светове, измислени от реалността
През 1930 г. Фокнър купува полуразрушена мисисипска къща, която кръщава Rowan Oak /Офиков дъб, Самодивско дърво/. Тя става негово убежище, крепост и работилница. Оттам той създава Йокнапатофа Каунти - измислен окръг със столица Джеферсън, който е огледало на Лафайет Каунти и Оксфорд. В този окръг, „обитаван“ от над 15 000 души, се разиграват почти всички негови романи и разкази. Той не просто пише за Юга - той го изкопава, пласт по пласт, с всичката му прелест и гнилост.
През 1929 г. издава „Шум и ярост“ - роман, който днес се смята за негов шедьовър, но тогава остава незабелязан от широката публика. Фокнър сам казва, че един ден просто „затворил вратата към всички адреси на издатели и списъци с книги“ и си казал: „Сега мога да пиша“.  Следват „Докато умирам“ (1930), „Светлина в август“ (1932), „Авесалом, Авесалом!“ (1936) - всеки от тях експеримент, всеки - удар срещу традиционното повествование.
Но публиката идва със „Светилище“ - по-скандален, по-достъпен, по-продаваем. Фокнър пише разкази за списания като „The Saturday Evening Post“, за да свързва двата края. През 1946 г. дори работи в Холивуд като сценарист. 
Духът и бутилката
Фокнър е странен алкохолик. Когато пише, почти не пие. Но когато приключи роман или разказ, започва запой, който може да продължи седмици. Пие до припадък, често наранява себе си или хората около себе си. И все пак, въпреки бутилката, той не спира да пише.
Една от най-емблематичните му мисли е: „Не се притеснявайте да бъдете по-добри от другите. Опитайте се да бъдете по-добри от себе си“. А за писането казва: „Четете, четете, четете. Четете всичко - боклуци, класика, добро и лошо, и вижте как го правят. Точно като дърводелец, който работи като чирак и учи при майстора. Четете! Ще го абсорбирате. После пишете. Ако е добро, ще разберете. Ако не е, хвърлете го през прозореца“. 
Нобелова награда и реч, която преобръща епохата
До края на 40-те години Фокнър все още е относително непознат за масовия американски читател. Но през 1949 г. Шведската академия му присъжда Нобеловата награда за литература. Той пристига в Стокхолм не като парадна фигура, а като мъж, който носи в себе си целия товар на Юга - с неговата гордост, расовите му рани и непоколебимата му вяра в думите.
Неговата банкетна реч е станала легендарна. В нея той казва: „Чувствам, че тази награда не ми беше присъдена като на човек, а на моето творчество - живот, прекаран в агония и пот на човешкия дух, не за слава и най-малко за печалба, а за да се създаде от материалите на човешкия дух нещо, което преди това не е съществувало“.
И продължава с думи, които звучат дори днес като библейско предупреждение: „Нашата трагедия днес е всеобщ и универсален физически страх, поддържан толкова дълго, че вече можем да го понасяме. Вече няма духовни проблеми. Има само въпросът: Кога ще ме взривят?“. 
Но вместо да се предаде на апокалиптичния песимизъм, Фокнър вдига глас: „Отказвам да приема края на човека. Лесно е да се каже, че човекът е безсмъртен, просто защото ще оцелее: че когато последният звън на гибелта отекне и заглъхне от последната безполезна скала, висяща безприливно в последната червена и умираща вечер, дори тогава ще има още един звук - този на неговия дребен, неизчерпаем глас, който все още говори. Аз отказвам да приема това. Вярвам, че човекът няма просто да оцелее: той ще надделее“. 
Тези думи не са просто реторика. Те са неговият писателски завет - вярата, че поетът и писателят имат дълг да пишат за „старите истини на сърцето - любов и чест, съжаление и гордост, състрадание и жертва“. 
Последните години и вечният глас
След Нобеловата награда славата най-накрая го намира. През 1951 г. получава Националната награда за книга за „Златна колекция“ („Collected Stories“), а Франция го удостоява с Ордена на Почетния легион. Преподава като писател в Университета на Вирджиния. Но алкохолът, годините и паданията вземат своя данък.
През юни 1962 г. пада от кон, получава тромбоза. На 6 юли 1962 г. сърцето му спира - инфаркт в санаториум в Бихалия, Мисисипи. На 64 години. Погребан е в гробището „Свети Петър“ в Оксфорд, до семейството си. 
Труден, непристъпен, незаменим
Фокнър често е наричан „най-големият американски романист след Хенри Джеймс“. Неговият експериментален стил - вътрешният монолог, разкъсаното време, потокът на съзнанието - го нарежда сред пионерите на модернизма.
Някои го намират за труден, дори непристъпен. Други - за незаменим. Но всички са съгласни в едно: той е писател, който не е писал за пазара, а за вечността. Както сам казва: „Писателят има три източника: въображение, наблюдение и опит“. 
И още една негова мисъл, която обобщава цялото му творчество: „Не можете да плувате към нови хоризонти, докато нямате куража да изгубите от поглед брега“. 
Уилям Фокнър изгуби брега още като млад. И откри, че отвъд него има цял океан - дълбок, бурен и безкраен. Там все още плува.
По материали от интернет