На 1 октомври от 18 часа във фоайето на Доходното здание предстои да бъде открита дебютната изложба на русенската художничка Виктория Недева. Родена и израснала в Русе, тя завършва средното и висшето си образование в родния си град. Омъжена е и е майка на две деца.
Особено място в картините й заемат конете и жените от африкански произход, но във вдъхновение може да се превърне всяко нещо, което тя намира за красиво и достойно да бъде запечатано върху платното. Рисува онова, което докосва душата й. Вярва, че Бог я е дарил и го приема с благодарност. Рисуването е част от тези дарове.
„Тази изложба е първата ми самостоятелна изложба и затова има специално значение за мен. В нея са събрани картини, създавани с много внимание, търпение и удоволствие от самия процес. Всяка от тях е свързана с определено настроение или момент, който ме е впечатлил. Надявам се посетителите да открият в картините нещо, което да ги докосне по свой собствен начин. Може това да бъде погледът на коня, яркият цвят на цветята, спокойствието на пейзажа или изражението на някой от образите. За мен е достатъчно една картина да накара човек да се спре за малко, да я погледне по-внимателно и да почувства нещо“, споделя Виктория Недева.

- Виктория, преди 30 години една оценка слага край на една твоя мечта, разкажи ни повече за това.
- Да, преди 30 години една тройка по български език затвори пред мен вратата към Художествената академия. Аз съм възпитаничка на днешното СУ „Христо Ботев“. Всички русенци знаем каква летва за прескачане беше това - гимназия с хуманитарен и езиков профил и нищо общо с изкуство. Изцяло моя, стратегическа грешка! 50+ годишните помним кандидатстването в универтитетите тогава - в хуманитарната сфера българският език беше балообразуващ и аз с моята животоопределяща тройка бяхме обречени на провал! Тогава, разбира се, го приех като голямо разочарование... но продължих по друг път.
- Спряхте ли да рисувате напълно?
- Да. 
Години наред без четки, без бои, без платна
Имаше работа, семейство, ежедневие и всичко онова, което постепенно запълва живота ни. Може би дори си бях казала, бях си забранила тази мечта.
- И как точно съпругът ви промени тази печална история?
- Преди около десет години той попадна на старите ми картини. Бяха захвърлени, покрити с прах, с напукана боя. За мен те бяха останали просто като спомен от един друг период от живота ми. Но той ги видя по различен начин. Видя нещо, което аз вече бях престанала да виждам. Без повод и без предупреждение веднъж открих у дома четки, бои, платна, статив... Притесних се! Бях решила, че съм забравила да рисувам и смятах, че е похарчил пари напразно, и вместо да се зарадвам, стоях като вцепенена. Но моят съпруг явно виждаше друго и вярваше в мен:
„Пробвай. Рисувай. Просто опитай!“
- Толкова малко думи, а всъщност са променили живота ви!
- Да. Понякога човек няма нужда от голяма реч. Има нужда някой да повярва в него, когато той самият вече не вярва. 
- Това напомня за известната мисъл, свързвана с Микеланджело - че образът вече съществува в мрамора и скулпторът трябва само да го освободи. 
- Това се е случи! Художникът винаги е бил в мен просто някой е трябвало да го извади на бял свят, да го освободи, да му даде четки и платна...
- Какви са темите, жанровете и техниките ви на рисуване?
- Харесвам  конете, тъмнокожите жени, но пробвам всичко! Искам да видя кое е моята магия! Маслените бои са предпочита техника, но мисля да се пробвам и с графика.
- Има ли причина да изберете тези две теми?
- Да, вече мога да говоря смело за това - надживяла съм го. Първите няколко години от образованието си бях в едно село, тогава беше село. Там се чувствах различна и имах прякор Негърката, даже помня момчето, което ми го измисли - заради къдравата ми коса и тена ми. Бях разстроена, но сега искам да покажа, че различното не е лошо, хубаво е! А що се отнася до конете - те са мощ и красота в едно!
- Да поговорим малко за женските образи.
- Те са свързани с красотата, достойнството и индивидуалността на човека.
В тези картини ме привличат лицата, погледите, цветовете и малките детайли
които придават характер на образа. Всеки портрет носи различно настроение и собствена история. Не се ограничавам само до една тема. Харесва ми да рисувам различни неща и да изпробвам различни цветови решения и композиции. Въпреки това всички картини са свързани от любовта към природата, животните и живите, запомнящи се образи. 
- Така стигаме до анималистичната тема, до конете, които наистина са впечатляваще. 
- В ежедневието природата, животните и хората често се виждат само за кратък момент. Всичко около нас се движи бързо и рядко остава време за по-внимателно вглеждане. Рисуването дава точно това време - възможност един образ да бъде наблюдаван по-дълго, да се усети неговото настроение и да се открие нещо по-дълбоко в него. Понякога в една картина може да се намери спокойствие, а понякога - сила, движение или просто малко тишина. Най-често рисувам коне, животни и природни пейзажи. Конете винаги са ме привличали със своята красота, енергия и свободолюбив характер. Харесва ми както движението им, така и моментите, в които са спокойни и замислени.
Особено важни са очите. В тях има нещо много живо и истинско, което може да привлече вниманието на зрителя, още преди да е разгледал останалата част от картината
При животните ме интересува именно това усещане за характер. Дори когато са представени реалистично, те не са просто копие на снимка или на конкретен образ. Всяко животно има свое излъчване - понякога мило и забавно, понякога гордо, спокойно или малко тъжно. Важното е картината да създава усещане за присъствие, сякаш животното наистина се намира пред нас. 
- Вашата живопис не е шумна. Тя те кара да спреш и да се вгледаш. Това търсен ефект ли е?
- Да. Не искам картината да настоява за внимание. Искам тя да го заслужи. В ежедневието сме толкова забързани, че понякога забравяме да забелязваме красивото около нас. Аз не искам да обяснявам какво съм чувствала или какво съм видяла, аз искам и вие да го почувствате и видите - светлината между листата, шума на вълната, да се възхитите на цвета или съвършената форма... Може това да бъде погледът на коня, яркият цвят на цветята, спокойствието на пейзажа или изражението на някой от образите. За мен е достатъчно една картина да накара човек да се спре за малко, да я погледне по-внимателно и нещо да го развълнува.
- Какво бихте казали днес на онова момиче отпреди 30 години, което е получило тройка и е повярвало, че мечтата е приключила?
- Бих й казала, че тази тройка е определила съдбата й към по-добро. Въпреки че в началото не е изглеждало така! Просто се е случило по по-различен начин. Някой мечти не изчезват, просто чакат своето време.

Стоян КОМИТСКИ