Между 17 и 20 септември произведенията на седем финалисти са представени в рамките на международния конкурс за имерсивен („потапящ“) видеомапинг, организиран от MP-Studio и Столичната община. Специалното издание е посветено на Деня на София, а аудио-визуалните произведения се разгръщат върху фасадите на Народното събрание, Министерския съвет, Президентството и Министерството на образованието и науката. В центъра на конкурса обаче е едно конкретно пространство – Ларгото. Именно там артистите са поканени да създадат произведения, които не просто да бъдат наблюдавани, а да въвлекат публиката и да я превърнат в част от преживяването.
Сред финалистите е полският артист Ари Дикиер, който определя събитието като преживяване на „най-високо ниво“. А за членовете на журито Мариано Леота и Петер Цвиетня качеството на участниците поставя съвсем реално предизвикателство – как да изберат измежду толкова много различни художествени подходи.
„ДУШАТА“ НА ГРАДА
За Ари Дикиер (Полша) градът не е просто архитектура, улици и сгради. Той е съвкупност от усещания, хора, технологии, настроения и чувства. Именно тази идея стои зад неговата творба „Душа“.
„Създавам работите си в уникален стил – това е цветен стил, а аз бих се определил като нещо като сюрреалист“, разказва пред БТА артистът. За конкурса той обаче създава произведение специално по темата за града: „Нарекох я „Душа“ – като душата на града“.
Дикиер не се опитва да представи единствено София. По-скоро търси универсалното усещане за град, което може да бъде разпознато независимо от конкретното място: „Опитвам се да пресъздам атмосферата – усещането за това, което можем да открием в един град. Това може да е София, но може да бъде и всеки друг град, който човек би могъл да разпознае в тази работа“.
В неговия свят се срещат технологии и хора, настроение и чувства: „Всичко това е включено в моята работа“. Вдъхновението за този подход не идва от една конкретна градска среда. То е натрупано с годините – от местата, които артистът е посещавал, и от начина, по който различните градове са го карали да се чувства.
„Вдъхновението ми всъщност идва от личния ми опит с градовете през целия ми живот. Много харесвам градовете, обичам да прекарвам време в тях, обичам да ги посещавам и винаги черпя вдъхновение от местата, които посещавам“, казва Дикиер. За него всеки град има собствен характер.
„Всеки град има своя специфична, уникална атмосфера и аз се опитах да включа в работата си всичко, което съм преживял и усетил досега“, допълва артистът. Именно този личен опит среща универсалното – идеята, че зад архитектурата на всеки град има невидима емоционална структура, негов собствен ритъм и пулс.
ТРЯБВА ДА Я ПОЧУВСТВАМ...
Ако за артиста градът е усещане, за Мариано Леота – творчески и шоу директор и член на журито, ключовият въпрос също е свързан с чувството. Той признава, че достигането до финалната селекция е било сложно.
„Нивото е много високо. Трябва да кажа, че достигането до финалната селекция беше много сложно, защото толкова много студиа и индивидуални артисти донесоха такова разнообразие и толкова много красота на фестивала, че за нас, като жури, беше изключително трудно да бъдем съдии“, коментира пред БТА Леота.
При избора той не поставя на първо място единствено техническото изпълнение. За него една работа трябва да въздейства непосредствено: „Творбата трябва да ме докосне. Трябва да я почувствам. Трябва да усетя ритъма, пулса, начина, по който се променя в рамките на тези две минути“.
Точно ограниченото време се оказва едно от големите предизвикателства пред артистите. За две минути трябва да бъде създаден цялостен свят – с начало, развитие, ритъм и емоционален ефект. „Не е никак лесно да представиш едно шоу в рамките на две минути. Така че за мен като съдия е важно да го почувствам – да усетя как то променя настроението ми в рамките на тези две минути“, казва Леота. Това е неговият критерий.
И ако работите на финалистите показват разнообразие, то според Леота могат да се откроят и определени посоки, в които се развива жанрът. Той вижда два различни подхода. Първият е свързан със светлината и архитектурата, но не по класическия начин, познат от визуалния мапинг от близкото минало: „Единият беше много визуален – свързан със светлината и играта с архитектурата, но по иновативен начин, а не по класическия начин, познат от визуалния мапинг отпреди 15 години. Другият подход е по-свеж, цветен и игрив. Имаше и нещо напълно свежо – цветно, игриво, с много малки същества, които сякаш населяват платното. Това е нещо ново, което не съм виждал толкова често, и според мен е нова тенденция, която много ми допадна в това издание“.
ОТ СВЕТЛИНЕН ЕФЕКТ КЪМ ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА ИЗКУСТВОТО
За Петер Цвиетня, член на журито и директор за Европа, Близкия изток и Азия на Christie Digital Systems, конкурсът също демонстрира високо ниво.
„Нивото е високо. Мисля, че е на европейско ниво“, казва той пред БТА. Но за него не само качеството на творбите е впечатляващо. Самата локация е част от художественото предизвикателство: „Наистина много ми хареса локацията – тя е уникална за фестивал“.
Седемте произведения, които са част от конкурса, според Цвиетня са на „много високо европейско конкурентно ниво“. При оценяването журито разглежда няколко различни елемента – артистичния подход, връзката с локацията, начина, по който е разказана историята, и способността на творбата да въвлече публиката.
„Имаше различни критерии. На първо място беше артистичният подход, след това локацията, а след това начинът, по който е разказана историята, и способността на артиста да въвлече всички хора в едно имерсивно пространство и да ги превърне в част от историята“, допълва той. Именно последното – превръщането на зрителя в част от историята, е един от ключовите въпроси пред съвременното светлинно изкуство.
ЕДИН ПЛОЩАД ВМЕСТО МНОГО ЛОКАЦИИ
Тази година Lunar предлага и различен модел на преживяване. Вместо творбите да бъдат разпръснати из различни части на града, конкурсът „Градски пулс“ концентрира преживяването в едно пространство – Ларгото.
Ари Дикиер познава фестивала от предишно свое посещение: „Бях на Lunar преди три години и тогава видях, че творбите са разположени на различни места“. Сега той вижда предимство в концентрацията на едно място: „Този път всичко е концентрирано само на един площад, което е добре, защото така всички хора могат да се съберат на едно място“.
За Петер Цвиетня тази концентрация също има две страни: „Мисля, че изкуството трябва да бъде почувствано. Така че това е едновременно плюс и минус“. В същото време, той вижда възможността публиката да се връща многократно през четирите дни като важна част от преживяването: „Мисля, че е много, много добре, защото в продължение на четири дни хората идват тук много често и се наслаждават на това преживяване“.
Според него имерсивното пространство не е нещо, което често присъства като част от фестивал по този начин: „Така че мисля, че това е наистина хубаво. Това е много приятно място и цялостна концепция“.
ПО-ЗРЕЛИ ФЕСТИВАЛИ, ПО-ЗРЯЛО ИЗКУСТВО
И тримата участници в разговора поставят Lunar в по-широкия контекст на развитието на светлинните фестивали и проекционния мапинг.
Ари Дикиер отбелязва, че мапинг проекциите стават все по-популярни и все повече градове организират фестивали, но за него конкретният формат на конкурса е специален. „Този тип шоу е много уникален и аз създавам подобен мапинг за първи път. Това е нещо специално“, казва той.
Петер Цвиетня вижда процеса като естествено израстване на целия жанр: „Фестивалите на светлините стават все по-зрели. Вече не става дума просто за това да поставиш малко светлина и няколко пеперуди върху фасадата“. Днес според него задачата е по-сложна – архитектурата трябва да бъде част от произведението, а светлината – художествен инструмент. „Става дума за това да работиш с архитектурата и да представяш истински произведения на изкуството“, допълва той.
По думите му промяната вече се вижда и в самите творби: „Мисля, че всичко постепенно се променя. И при някои от тези творби виждате, че става дума за наистина артистичен подход към проекционния мапинг“. Затова очакването му е следващите години да донесат още по-развити форми на жанра: „Така че мисля, че ни предстои да виждаме все по-зрели произведения и все по-зрели фестивали“.
Междувременно, седемте финалисти на „Градски пулс“ поставят своя прочит върху Ларгото – пространство, което за няколко дни престава да бъде само архитектурен фон. То се превръща в платно, сцена и имерсивна среда, в която градът може да бъде видян не само като място, а като усещане. Може би именно в това се срещат трите гледни точки – на артиста, който търси „душата“ на града, на съдията, който иска да усети неговия „ритъм и пулс“, и на специалиста, който вижда как светлинното изкуство постепенно се превръща в по-зрял художествен език.
Автор – Даниел ДимитровМонтаж – Валя КовачеваОператор – Емил Александров