Венцеслав Анастасов преди премиерата на „Риголето“ на старта на созона на Русенската опера : През годините съм се срещал с големи артисти. Това, което ми е

Новият творчески сезон на Държавна опера – Русе ще бъде открит на 18 септември от 19.00 часа с една от вечните творби на световния оперен репертоар – „Риголето“ на Джузепе Верди. Новата постановка е създадена специално за сцената на Русенската опера, а зад нея стоят диригентът Димитър Косев, режисьорът Нина Найденова, сценографът Елица Георгиева и художникът на костюмите Яна Дворецка.

В центъра на спектакъла са Венцеслав Анастасов в ролята на Риголето и Мария Анастасова като Джилда – баща и дъщеря в живота, които за първи път застават заедно на сцената в толкова емблематични и драматично наситени роли. Срещата им в „Риголето“ има и по-дълбоко измерение – тя продължава историята на една от старите и обичани оперни фамилии, свързани с Русенския оперен театър.

Венцеслав Анастасов е второ поколение на семейството на баритона Анастас Анастасов и сопраното Мария Венцеславова – артисти, оставили ярка следа в историята на Русенската опера. Днес той предава нататък не само фамилната традиция, но и едно разбиране за изкуството, изградено върху отдаденост, честност и любов към сцената.

„Риголето“ е история за любовта, властта, измамата, бащинската обич и трагедията. Но когато Риголето среща Джилда в изпълнение на собствената му дъщеря, тази история придобива и съвсем личен емоционален пласт. За това, за наследството, което се предава през поколенията, за големите артисти и за онова, което не може да бъде научено от учебник, разговаряме с Венцеслав Анастасов.

- В „Риголето“ играете баща, а на сцената срещу вас е собствената ви дъщеря. Какво се случва с личното усещане за бащинството, когато то трябва да бъде превърнато в сценична емоция? И помага ли Ви близостта с Мария, или понякога Ви прави тази среща още по-трудна?

– Не знам какво ще се случи. За първи път участваме заедно на сцената в такива сериозни роли. Мисля, че комбинацията „баща и дъщеря“ в живота и „баща и дъщеря“ на сцената силно застрашава емоционалното ми равновесие. През годините съм изградил доста стабилно поведение и психика на сцената, с което съм известен сред колегите. Сега идва моментът, в който мога да си кажа: „Айде сега да те видим!!“

Но нищо – тези мои трудности, от друга страна, ще бъдат интересни за публиката, така че си заслужава.

Другата сериозна трудност при този наш дует, да го наречем, е това, че аз съм и основният вокален педагог на Мария. Надявам се да мога да се абстрахирам от това и да си гледам собственото пеене, а не да анализирам през цялото време нейното. Но, както е казал народът: „А дано, ама надали.“

- Вие сте второ поколение от семейство, оставило ярка следа в Русенската опера – Анастас Анастасов и Мария Венцеславова са били дългогодишни солисти на театъра. Какво от тяхното присъствие, отношение към професията и към сцената носите в себе си, дори днес?

– Мария и Анастас бяха големи артисти и певци. Те живееха сякаш в много по-идеалистично време. Тогава голямо значение имаше самото изкуство. Как се случва всичко, какви са взаимоотношенията между героите, какви са драматургичните тежести и посоки? Всичко това ги вълнуваше истински.

Те бяха много всеотдайни и правеха своето изкуство наистина с голяма обич. Присъствал съм на разговори за героите, за историята на дадена опера – разговори, които бяха заредени с възрожденски ентусиазъм.

Основното, което се открояваше в целия този оперен живот, беше обичта към изкуството и мисля, че това е най-важният фактор за стойността на един артист.

- Съвсем наскоро пяхте „Тоска“ заедно с Хосе Кура. Какво остава у един певец след среща на сцената с артист от неговия мащаб? Има ли нещо, което човек научава не от думите, а просто от това да бъде до такъв артист?

– През годините съм се срещал на сцената с големи артисти като Хосе Кура, Мария Гулегина, Александрина Милчева, Андреа Бочели, Пласидо Доминго… Това, което ми е правило впечатление при тези хора, е мащабът на аурата около тях, докато са на сцената.

Мисля, че енергията на артиста е видима. Спомням си Пласидо Доминго, който буквално сякаш ставаше по-голям на сцената и сякаш изпълваше и пространството около себе си със своята енергия.

- „Риголето“ е история за бащинската любов, която се опитва да предпази, но понякога именно тази любов се оказва безсилна пред живота. Как се променя вашият прочит на Риголето с годините – особено сега, когато самият вие сте баща на дъщеря, която вече има свой собствен артистичен път?

– Опитвам се да предам своя опит и знания както за сцената, така и за живота. Гледам да го правя повече с дела, отколкото с приказки. Иначе казано – личен пример.

Внимавам много за границите, защото всеки има своя път и своята съдба и не е редно да се намесваме прекалено.

- Когато на една и съща сцена са пели три поколения от една артистична фамилия, какво според вас се предава от поколение на поколение – гласът, професията, любовта към театъра или нещо много по-трудно за назоваване? И къде според вас свършва наследството и започва личният път на артиста?

– Наследството е съпътстващ фактор. Той е много важен, обаче в крайна сметка нашата съдба е в наши ръце, казано така в духа на „Риголето“. Иначе щяхме да имаме една доста по-голяма повторяемост през поколенията.

Дъщеря ми Мария го доказа, като посегна и получи успехи и в други, по-различни от операта, жанрове.

Това, което безспорно се предава генетично, е гласът и музикалността, но като идея и завет мисля, че е това – да бъдем максимално честни в изкуството и да имаме обич към него.

Интервю на Диана Димитрова

Държавна опера-Русе