По думите му политиката за осигуряване на достъп до образование трябва да се определя, организира и реализира на държавно ниво. Това е основно задължение на държавата. Достъпът до образование е основно право, а гарантирането му е отговорност на държавните институции – Министерството на образованието и науката (МОН), Министерството на труда и социалната политика (МТСП), Министерството на вътрешните работи (МВР), Министерството на здравеопазването (МЗ) и на подчинените им агенции и отдели.
„В българската образователна система обаче, по необясними за нас причини, огромна част от тази дейност, включително отговорността за необхванатите деца и ученици, постепенно и „успешно“ беше прехвърлена върху учителите и директорите. Правителство след правителство удобно се освобождаваше от тази отговорност, като я прехвърляше към училището и детската градина. Учителят обаче не е социален работник, полицай или служител на държавната администрация. Директорът не може да носи отговорност за това, че родител не изпълнява законовото си задължение да осигури присъствието на своето дете в образователната институция“, отбелязват от синдиката.
По официални данни на Националния статистически институт (НСИ) за учебната 2025/2026 година, въпреки задължителния характер на предучилищното образование, 6,5 процента от петгодишните и 4,4 процента от шестгодишните деца в България остават необхванати. Тези данни обаче са изчислени на базата на записаните в първи клас ученици, а ако се включат и тези, които не са обхванати и в първи клас, процентът ще се увеличи почти двойно, заявяват от учителския синдикат.
От него съобщават, че за цялото предучилищно образование НСИ отчита през 2025/2026 година 89,7 процента обхват. Трябва категорично да се гарантира задължителното включване на децата в предучилищното образование от навършването на тригодишна възраст, като държавата поеме контрола върху това. Не може едновременно да говорим за равен старт и равни възможности, а едно дете да постъпва в първи клас, без реално да е преминало през необходимата предучилищна подготовка, отбелязват от синдиката.
„Семейната среда и възпитанието, които получават българските деца, са твърде различни. Държавните институции проявяват прекомерна толерантност към неизпълнението на задълженията от страна на някои родители и социални групи. Резултатът от това се пренася директно в класната стая. Затова е толкова важно децата да бъдат подготвени за училище в съответните образователни институции. В противен случай началният учител е принуден да отделя огромна част от времето и усилията си не за преподаване и усвояване на учебното съдържание, а за компенсиране на натрупани дефицити в поведението, социализацията, езиковите умения и готовността за учене. Но много важен контрапункт за този етап на българското образование е, че то предполага едно много високо входящо ниво на възпитание и социализация в първи клас. Трябва да се освободи ресурс от знанията и уменията в началния етап и да се насочи към социализацията и възпитанието, които са основен дефицит на много деца“, е мнението на синдиката.
Според него, ако образованието действително е национален приоритет, държавата и правителството трябва да поемат отговорността за децата и учениците извън училище и да се създадат работещи механизми за обхващане на децата още в предучилищна възраст. Именно там трябва да започне битката за по-добрите образователни резултати, а не години по-късно да се чудим защо част от учениците не могат да наваксат натрупаните дефицити.
„Не познаваме успешна образователна система, в която учителят да е институцията, която трябва да осигурява и гарантира физическия достъп и присъствието на ученика в училище. Затова и сегашната ни политика ще остане обречена на формални резултати, ако не бъдат предприети адекватни и ефективни промени. Необходима е активната и компетентна намеса на социалните служби, общините, полицията и на останалите държавни институции, които имат законови правомощия да въздействат там, където училището и директорът нямат такива. Трябва бързо да бъдат създадени и реално прилагани законови механизми, чрез които длъжностните лица да могат ефективно да работят за обхващането и задържането на децата в образователната система. Трябва да има и ясна родителска отговорност. Не може държавата да задължава едно дете да посещава училище, а практически да няма достатъчно ефективни механизми спрямо родителя, който системно не изпълнява това задължение“, заявяват от синдиката.
Според учителския синдикат показателен е контрастът с практиките в други европейски държави. Във Великобритания съществуват механизми за санкциониране и съдебно преследване на родители, които не осигуряват редовното присъствие на децата си в училище. В България нерядко се наблюдава обратната картина: родители оспорват санкции за неприсъствие и търсят отговорност от учители и директори, приемайки по презумпция, че вината е в училището. Този контраст е симптом на много по-дълбок проблем в отношенията между семейство, училище и държава.
„Затруднената комуникация с част от родителите и лавинообразно нарастващата бумащина са сред най-сериозните пороци на българската образователна система и сред основните причини младите хора да не желаят да започнат или продължат педагогическата си кариера. Учителят трябва да учи, възпитава и подкрепя детето. Директорът трябва да управлява образователната институция. А държавата трябва да изпълнява функциите на държава. Обхватът на учениците от ромския етнос е политика в политиката, а дефицитите са натрупани още от 90-те години на миналия век. Към тези ученици имаше по-специално отношение на държавата и някои партии. Това е недопустимо за съвременните образователни системи. За съжаление, много пъти бяха обвинявани учители, бяха уволнявани директори за това, че учениците не са в училище или имат огромен брой отсъствия. Този подход не даде резултат в приобщаването на учениците“, е мнението на синдиката.
От него отбелязват, че не може да се иска от училището едновременно да образова, възпитава, социализира, издирва, прибира и задържа децата, да компенсира дефицитите на семейната среда, да решава социални проблеми на държавата и накрая да носи цялата отговорност за резултатите.
„Необходима е нова философия и работеща образователна политика по обхват и задържане. Тя трябва да започва още от предучилищното образование, да включва реална отговорност на родителите, активна работа на социалните служби и компетентните държавни органи и категорично освобождаване на учителите и директорите от несвойствени функции. Защото равният достъп до образование не е задължение само на училището – той е отговорност на държавата! Учителят трябва да има време да бъде учител. Директорът трябва да има възможност да бъде директор. А държавата трябва най-после да поеме своята отговорност за всяко дете, което е извън образователната система“, коментират от учителския синдикат.