В края на юли един микробус разтовари цяла домашна библиотека до контейнера за смет на малката уличка „Пенчо Славейков“ 1 в центъра на Русе, до Американското пазарче. Шофьорът просто изхвърли книгите и си тръгна. По ирония на съдбата една внимателно, старателно и грижливо събирана литературна колекция от български и световни автори беше изсипана като нещо непотребно точно срещу една малка, симпатична, бутикова антикварна книжарница. И това ни отведе до нейната собственичка - Полина Русева, която беше сред потресените и възмутени от това варварство. За радост книгите намериха своите нови притежатели. Хората се спираха, разглеждаха и си вземаха харесаните заглавия и така докато на улицата не остана нито една книга. И това стана повод да поговорим с русенката, която се отнася към печатните издания като към любими деца, за старите книги и новите времена, за читателите и почитателите на пожълтелите страници, за удоволствието от четенето и откриването на забравените в нечий дом книжни съкровища.
- Кога и как започна вашата история с книгите?
- Когато бях на 7-8 години, намерих под елхата „Алиса в страната на чудесата“. И още тогава започнах да мечтая един ден да имам собствена книжарница. Тази мечта никога не ме е напускала, но започна да се сбъдва по време на Ковид пандемията. Потърсих книга в една от групите във Фейсбук и открих страшно много обяви за търсене и предлагане на книги. Потърсих още малко и видях, че във фейсбук има много голям интерес към книги, които вече ги няма в книжарниците, а хората искат да ги прочетат. Забелязах също колко много книги се продават и разменят в тези групи. И така реших, че времето за моята книжарница е дошло.
- Откъде дойде това отношение към книгите - от училището, от семейството?
- Моето образование всъщност е доста далеч от тях. В Русе завърших тогавашния Техникум по обществено хранене и имам диплома за готвач - тогава се смяташе, че човек трябва да има професия, и техникумите бяха модерни. След това завърших Бизнес администрация в Стопанската академия в Свищов. Като студентка работих като сервитьорка, например в хотел „Рига“. След това около 10 години бях служителка в офиси, във фирми.
- Това изглежда като добре утъпкана пътека, по която може да се върви много дълго. Коя беше решителната стъпка, която ви върна към детската мечта?
- Това беше Ковид изолацията. Когато си затворен вкъщи, имаш много време да разсъждаваш върху живота си, а може би да си направиш равносметка.
Започнах да си задавам въпроси - ами аз постигнах ли детската си мечта? Това, което правя в ежедневието, хубаво ли е, харесва ли ми?
И така си казах, че много искам да се занимавам с това, което обичам, да го правя наистина с любов. И така, малко по-малко, оттук-оттам, просто взех решение и това беше първата стъпка към моята бъдеща книжарница.
- Валери Петров има един стих: „Ти мечта за часовника точен. Днес го имаш. Но нямаш мечта“. Какво показа реалността - това ли е, което мечтата очакваше?
- Това е! Наистина, това, което очаквах, което си представях - една по-съвременна антикварна книжарница.
- Но да продаваш книги в епохата на социалните мрежи, на интернет, не е ли някаква екзотика? По-съвременна антикварна книжарница не звучи ли като оксиморон?
- На пръв поглед може би така звучи, но антикварните книги не изключват високите технологии. Напротив, допълват се. Трябва да си в интернет, да пренесеш книжарницата в Мрежата, да си активен във всички социални платформи, да рекламираш, да намериш сайтове за продажба. Защото съвременният човек е много подвижен и много активен в различни точки на света.
Имам клиенти, които живеят в Япония
- Българи?
- Да, българи. И се оказа, че да изпратиш книга до Япония не е нещо трудно. „Български пощи“ доставят и цената не е висока.
- Как ви откриха тези хора?
- В интернет. Много е важно да бъдеш активен там. Ти намираш нещо или някого, теб те намират... Има и един много голям специализиран сайт - „Книжен пазар“, всички български книжари продаваме там.
- Разбирам, че книжарницата е в Русе, но бизнесът е навсякъде.
- Да. И това, че е в Русе, не е определящо. Никак даже.
- И все пак, може ли да кажем дали Русе иска такава книжарница, има ли нужда от нея?
- Да, със сигурност.
- И какво чете този Русе?
- Русенци четат всичко. Абсолютно всичко, каквото се издава и е издавано. Да започнем от най-малките.
Най-малките читатели на нашия град са доста интелигентни
Децата, които все още не са срещали интернет, таблети, телефони, когато видят една стара книжка с истински красиви илюстрации от наши български художници, даже и по-малко известни, стават други. Просто лицата им грейват, запленяват се. Става им интересно. Вълнуват се, като ги привиквам да прочета някое стихче. И те са ми най-благодатните клиенти. Най-щастливите. Много им харесват нашите стари детски книжки. Минавайки оттук, винаги махат, поздравяват.
Това продавам най-много тук - хубави детски книжки. В сайта също се поръчват доста стари детски книжки.
Тийнейджърите също четат, колкото и да не им се вярва на хората. Само че с тях моментът е малко по-тънък. Те четат комикси. Четат по-съвременни детски книжки. Там трябва да имаш от по-новото, за да може да ги заинтригуваш и с нещо старо.
- А съществува ли сред по-големите читатели феноменът на връщането на стари забравени бестселъри?
- Да, има го и много ясно се откроява.
Има книги, които са изживели своя пик, позаглъхнали са и сега отново са популярни, но сега ги харесват много
Такава сред дамите например е „Не без дъщеря ми“ от 1991 година на Бети Махмуди и Уилям Хофър, по действителен случая. Имаше даже филм по тази книга. Женската публика търси също различни романтични поредици. Мъжете се интересуват от стари моряшки и приключенски истории. Също и от индианските романи на Карл Май - той никога няма да остарее. Това е класика, която все още се търси. Такъв пример е и „Наследникът от Калкута“ на Роберт Щилмарк, но и още много заглавия.
- А има ли ги, намират ли се?
- Аз се старая винаги да ги поддържам. Много трудно се намират, но ги има.
- Стигаме до един важен момент - как вие намирате стари книги, как зареждате книжарницата?
- Най-различни са начините. Например ми се обаждат хора, които са решили да направят разчистване на дома си или пък продават стар апартамент, но не искат да изхвърлят библиотеката. Има хора, които искат да подаряват книги, за да продължат да живеят, а не да стигнат до контейнера за отпадъци.
- Как стигате до такива хора?
- Обикновено чрез познати и приятели, които знаят, че се занимавам с антикварна литература. Разчиствала съм домашни библиотеки. Разбираме се с хората, отивам на място. Не мога да взема всичко. Но купувам това, което при мен се търси като артикул, а и за което имам пресантиман.
По домовете има доста стари издания
Например хора, чиито деца живеят в чужбина или в друг град, не намират вече смисъл да държат книги в дома си и предпочитат да отидат при някого, който ще ги оцени. И решават, че е по-добре те самите да им намерят дом, да ги настанят някъде.
Но те имат духовна връзка с книгите, обичат ги и искат да се погрижат за тях. Интелигентни възрастни хора първо искат да приключат с книгите си. Да си дадат библиотеката на някого, който ще ги оцени, ще ги наследи, ще ги поправи, ще ги излекува.
- Как се поправят книги, как се лекуват?
- Попадам на стари книги, на 100 и повече години, някои в насипно състояние. Налага се да се подлепят, да се подшиват, но подлежат на поправка. Има си начин да се изпънат страничките. Дори когато хартията е мухлясала, се минава с една много финна шкурка - да се изстърже прахът.
Първо се излагат на слънце, което убива всички плесени, после идва фината работа с шкурката, подшиването, подвързването, когато се налага...
- Добре, но това не нарушава ли автентичността на книгата, или това е лесен за приемане компромис?
- Много малко. Има хора, които търсят напълно автентични екземпляри, но това са колекционери. За масовия читател това не е определящо.
- Кои са най-старите книги, които са стигнали до вас?
- Най-старата е „Софронието“, известна още като „Неделник“ или с гръцкото си заглавие „Кириакодромион“. Това е първата новобългарска печатна книга. Тя е съставена от свети Софроний Врачански и е отпечатана през 1806 година в град Римник, Румъния. Аз открих първото типографско издание.
- Това е наистина ценна находка, как го намерихте?
- Беше в апартамента на една баба, която ме покани в тях, да й прегледам библиотеката и каквото мога да купя, да прибера, защото тя беше много възрастна, а дъщеря й живее в Германия. Прегледах аз библиотеката, взех по-ценните за мен неща, много малко книжки останаха. И тогава жената каза, че има две неща, които се срамува да ми покаже, защото са в много лошо състояние. Е, едното от тези неща беше именно „Софроние“.
Заинтересувах се как е попаднала в дома й тази книга. Историята се оказа много интересна. Нейният дядо е бил от Свищов, заможен човек и голям дарител. Получил е книгата като благодарност за направено дарение. Беше разкъсана, наистина в лошо състояние, но успях да я възстановя. А жената се срамуваше да ми я покаже...
Другата книга също беше много ценна - първото издание на „Горски пътник“ на Георги Стойков Раковски.
- Къде се намираше този апартамент, в Русе ли?
- Да, на бул. „Славянски“. Скоро след това жената почина, а дъщеря й продаде апартамента и ако не бях отишла преди това,
ако не бях повикана, две много ценни книги може би щяха да отидат на боклука
Човек понякога намира съкровища на най-неочаквани места.
- А случва ли се обратното - не човекът да си намери книгата, а книгата да си намери човека?
- Да, случва се. Имам един особено интересен случай. Имах една книга „Живот след живота“. Много малка книжка, езотерична, издадена през 1992 година в ограничен тираж. Взех я от една възрастна жена, която ме повика да разчистя библиотеката й. Отначало дори не й обърнах внимание, защото не предпочитам такъв тип литература, нямам много такива клиенти, но тази книжка постоянно падаше.
Вдигам я, връщам я в библиотеката, тя пак пада и накрая решавам, че ще я прибера, защото си казвам, че тази книга иска да дойде при мен
Слагам нея отгоре в раничката си, нося я тук, подреждам я и понеже е много малка, я изправям така, че да се вижда корицата. И какво се случва? Идва една дама, доста приятна. Влиза и казва „Олеле, не мога да повярвам!“. И започва да се кръсти и да повтаря „Не мога да повярвам! Аз Ви обичам?“... Не бях изпадала в такава ситуация, не знаех как да реагирам. Тогава жената разказа, че търси тази книга без успех от 10 години. Оказа се, че е от Русе, учи регресивна терапия в Русия и има успешна практика в Германия. Преподавателят по тази регресивна терапия бил световно светило в тази област и дал на студентите си списък със задължителни книги, а „Живот след живота“ била на първо място в списъка. И жената започва да я търси къде ли не, но навсякъде удря на камък. Идва си в Русе за седмица, сяда да пие кафе с приятелка под липите в онова известно заведение на площада и споделя, че търси тази книга. Тогава приятелката й казва, че наскоро на „Пенчо Славейков“ едно момиче е отворило антикварна книжарница. „Едно добро момиче, любезно, иди, тя ще ти я намери“. Жената оставя кафето и веднага идва при мен, а тук наистина намира книгата, дори без да е попитала за нея! И беше много щастлива. Наистина удивителна история. Сега всяка година, като си идва от Германия, ми носи бонбони, шоколад, малки подаръци.
- Как всъщност ви намират клиентите? Книжарницата е в центъра на Русе, но мястото не е много оживено.
- Някои хора идват по препоръка, други са ме открили първо във Фейсбук. Аз съм тук повече от 6 години, хората, които се интересуват от антикварни книги, знаят за мен. Отбиват се и случайни посетители и се изненадват, че тук има такава книжарница.
- Какви са цените на антикварните книги? Скъпи ли са?
- Различно, но
долу-горе цените са наполовина по-ниски от тези в регулярните книжарници
Има и по-скъпи екземпляри, но това са уникални издания и са изключения.
- Значи не е скъпо хоби колекционирането и четенето на стари книги.
- Не. Четенето не е скъпо хоби, а може би и не е точно хоби, а необходимост. Това е любов към книгата, тя ни помага да се усъвършенстваме, кара ни да мислим, да мечтаем, забавлява ни... В книгите има всичко.
- Но има и много хора, които обичат да четат, но го правят на електронни устройства.
- Електронната библиотека има само един плюс - не заема място. Но дисплеят не дава онази пълноценност на истинската книга, дори може би ощетява и въображението. Губи се връзката между читателя и книгата. Много зависи и какъв тип книги четем през това устройство. Повечето клиенти, които четат на електронен носител, казват, че там имат професионална литература, свързана с работата им.
- Казахте, че изпращате книги в Япония, откъде са клиентите ви? Предполагам, че са от цяла България.
- Да, имам клиенти от цяла България, включително и на места, на които човек не би очаквал. Например в Рибново. В това родопско село съм изпратила огромно количество философия на няколко учителки и учители.
Може да изглежда невероятно, но в Рибново четат страшно много философия - и децата, и учителите
Приемат много сериозно този предмет. Веднъж попаднах на огромно количество философски книги - около 50. И понеже технически качването им в сайтове една по една отнема много време, пуснах обява за тях във фейсбук групите пакетно. И там се свързах с една учителка, която ми писа, че ги иска всичките. Стана ми много любопитно. Последвах я във фейсбук и започнах да виждам какво правят в това училище. Много интересни неща правят. Те са една страхотна общност. И периодично, когато намеря такъв цикъл литература, й пиша. Отговорът е един и същ - „Чудесно, пращайте!“.
Имам доста клиенти с определени интереси, на които изпращам книги. Когато ги получа, знам всяка книга на кого би се харесала и на кого мога да я предложа, без да се претеснявам. Така изпращам книги на доста сдружения и организации в София. Една от тях е фондация „Културна Революция“ на господин Иван Тренев. Той събира всичко на тема история и е много сериозен клиент.
Но не само там. Редовни клиенти са ми много служители в АЕЦ „Козлодуй“. Там предпочитат криминалета.
Имам клиентка, която живее в Израел, в Назарет. Нейната история е много интересна. Тя е от Русе, намерихме се в една от групите за продажба на книги във фейсбук. Преди 4-5 години ми писа, че ще си идва през лятото и иска да си вземе много криминалета в Израел. И така, всяка година, когато си идва, си тръгва с книги. По пощата също й пращам. Това лято си дойде и разказва за положението в Израел. Разказва как се спасява, когато започнат сирените на противовъздушната отбрана - налива си чаша вино, отваря едно криминале и започва да чете. И обяснява:
„Колкото и да свирят за бомбардировките, аз съм вече в света на книгата и така си помагам“
В Украйна има голяма българска общност, която чете много книги - там също изпращам.
- Какво четат там?
- О, българската общност в Украйна са страшни патриоти, националисти. Четат български народни приказки на децата си, история, въобще всичко, свързано с България и историята. Страшно много книги съм изпращала там! Четат народни песни, народни обичаи. Предимно български неща, българска културология страшно много четат. Така те съхраняват България. Книгите съхраняват България.
Между другото, миналата година една българка, живееща в Чикаго, взе сигурно две огромни чанти с детски книжки за българското училище там.
Имам страшно много клиенти, които са в чужбина. Има едно момиче в Англия от Свищов, с което пък се запознахме още като студентки. Тя ме намери във фейсбук: „Дай, изпращай!“ - и те четат. Там са цяла общност и когато аз изпратя книги, след това ги четат още 10 човека на български. Те са в квартал, в който живеят много българки и даже събират обща поръчка - изпращам им огромен кашон по пощата и книгите пристигат.
Има много хора, които искат да си четат на родния си език
Даже това лято идва една баба с две момчета - аз ги наричам така, но те са по-високи от мен - и ми каза: „Дай им по един буквар!“. Учудих се - как така буквар, тези момчета отдавна са преминали тази възраст? И бабата ми обясни: „Не им се смейте, те са норвежци. Майка им е българка, но не ги е научила да четат, а бащата е норвежец. Дайте да ги научим да четат български, защото когато си дойдат и има профилактика на водата, няма да могат да разберат“.
- Как виждате работата си след 10 години?
- О, по същия начин - аз тук и със същите клиенти, предполагам, както и доста нови.
- Като Джани Родари: „Ако можех да имам едно магазинче със две полички, бих продавал... познайте какво? Надежда. Надежда за всички“.
- Така е, така е. Според мен, хартиеният носител ще си остане на този свят.
- Това отговаря в голяма степен на въпроса какво бихте казали на човек, който иска да отвори антикварна книжарница - дали е сбъдната мечта, или рецепта за финансов крах?
- За мен е сбъдната мечта. Аз продавам ежедневно страшно много книги и не мисля, че това може да бъде финансов крах - стига човек да има желание и да се отдаде на това нещо. Да му отдели времето си и да го прави с желание, с любов и интерес към клиента.
- Говорите с много топло отношение за книгата. Можете ли да кажете какво изпитвате, когато видите рядка книга? Какво се получава тогава, може ли да се опише с думи?
- Ооооо!... Радост, че това е някакво съкровище, ти намираш нещо страшно ценно!
В първия момент разбираш, че си намерил нещо ценно, но не знаеш точно какво е
Много интересно е самото време на проучване - какви хора са го писали и какво са си мислили, докато го правят. Аз започвам да си мисля за всичко това. Повечето старопечатни неща са писани с такава енергия, която се открива и след 200 години. Откриваш тази жизнена сила в думите на този, който ги е написал. Откриваш, че човекът е имал изградена ясна и точна ценностна система. Намираш нещо, което знаеш, че имаш само ти и това гали егото ти, чувстваш се полезен. Полезен, че си намерил нещо, което може да бъде в полза на обществото.
- Какво предпочитате да четете?
- От художествената литература - криминалета. Като цяло, откакто съм тук, съм увлечена от историята и православната литература. Като започнем с Достоевски и преминем през новите автори - Владета Йеротич, един сръбски православен психолог, който пише страхотно и го препоръчвам на всички. Чета всичко, което открия като история, по-старо и по-интересно, а също и краезнание. Скоро четох една книга за Две могили, която беше доста интересна.