В пантеона на европейския романтизъм и революционните борби на XIX век има малко фигури, чиято съдба така плътно препокрива думите и делата, както тази на унгарския национален поет Шандор Петьофи. Превърнал се в символ на копнежа за свобода, той преминава през живота като метеор - живее едва 26 години, но оставя зад гърба си творчество и бунтовен плам, които променят Унгария завинаги. Нима тези думи не могат да се кажат и за Христо Ботев? Но сега не говорим за него.
Тази история е изпълнена с драматични обрати: от бедността, скитничеството и подигравките заради произхода му, до лидерството на една революция и една последна, обвита в мистерия битка, в която тялото му изчезва безследно.
Чужденецът, който стана гласът на Унгария
Парадоксалният живот на Шандор Петьофи започва на 1 януари 1823 г. в малкото градче Кишкьорьош. Човекът, който днес се счита за най-великия унгарски поет, всъщност не притежава и капка унгарска кръв. В неговото кръщелно свидетелство, записано на латински език, стои името Александър Петрович. Баща му, Ищван Петрович, е месар и съдържател на странноприемница със сръбски корени, а майка му, Мария Хрузова, е чистокръвна словачка.
В ранните си години бъдещият поет говори предимно словашки език. Като ученик той дори става обект на груби подигравки от страна на своите съученици заради словашкия си акцент, когато се опитва да говори унгарски. Този ранен сблъсък обаче предизвиква обратен ефект. Александър започва съзнателно да изучава и развива унгарския език, влюбва се в него и в природата на унгарската равнина. На 20-годишна възраст той официално унгаризира името си на Петьофи (буквален превод на словашкото „син на Петър“), превръщайки го в своя ясна декларация за културна идентичност.
От лагерните конюшни до скитничеството
В началото семейството му живее ако не охолно, то не и бедно, а баща му прави всичко възможно да осигури добро образование за синовете си. Младият Александър сменя осем различни училища, сред които Пиаристката гимназия в Пеща и Словашката евангелска гимназия в Ашод. Там той показва изключителен интерес към литературата и театъра, като на 15 години дори печели първа награда за стихотворение, написано в хекзаметър.
Всичко обаче се срива през 1838 г., когато голямо наводнение на река Дунав разорява баща му напълно. Младежът е принуден да напусне училището в Шелмецбаня. Тоталната липса на средства го праща на улицата. За да оцелее, той работи като общ работник в различни театри в Пеща, става учител в Ощфиасонфа и накрая се записва като редови войник в Шопрон. Военният живот обаче се оказва пагубен за него. Младежът се разболява тежко от белодробно заболяване и страда от недохранване, поради което през февруари 1841 г. е официално освободен от армията като негоден за служба.
Последвалият период е изпитание за волята му. Петьофи се присъединява към пътуваща театрална трупа през есента на 1842 г., скита из страната предимно пеша и спи по гари и ханове. Гладен, измръзнал и болен, той стига до Дебрецен, където местни приятели буквално спасяват живота му, като му помагат да се изправи на крака.
През 1842 г. в престижното списание „Athenaeum“ излиза и първото му публикувано стихотворение - „Винопиецът“, подписано все още с името Александър Петрович.
Изкачването на литературния връх и голямата любов
През 1844 г. Петьофи взима съдбоносно решение - тръгва пеша от Дебрецен към Пеща, носейки в джоба си тетрадка с ръкописи. Той търси подкрепа от Михай Вьорьошмарти, най-влиятелния унгарски поет по това време. Вьорьошмарти разпознава гения в скъсаните дрехи на скитника и му съдейства да намери издател, както и да получи позицията на помощник-редактор в литературното списание „Pesti Divatlap“.
Първата му самостоятелна стихосбирка „Стихове“ излиза същата година и незабавно го превръща в сензация. Стилът на Петьофи шокира тогавашната консервативна критика, но пленява широката публика. Вместо сложна и натруфена дворцова поезия, той въвежда директен, чист и непретенциозен стил, заимстван от ритъма и структурата на народните песни. Пише за вино, за обикновени хора, за разбойници и за любов. Епичната му поема „Витязът Янош“ от 1845 г., написана под формата на приказна история, затвърждава статута му на народен любимец. Петьофи се превръща в първия жив поет в унгарската история, който успява да се издържа изцяло от хонорарите за творчеството си.
През 1846 г. в Трансилвания Петьофи среща Юлия Сендреи - дъщеря на заможен управител на имение. Баща й категорично отказва да даде ръката й на един беден поет с неясно бъдеще. Въпреки родителската забрана, година по-късно, през септември 1847 г., двамата се женят. Меденият им месец преминава в замъка на граф Шандор Телеки и единственият аристократ, когото радикалният Петьофи приема за свой близък приятел. Юлия се превръща в муза за неговите най-дълбоки и красиви любовни стихотворения. На 15 декември 1848 г. се ражда и единственият им син й Золтан.
Кафене „Пилвакс“ и 15 март 1848 година
С наближаването на 1848 г. поезията на Петьофи става остро политическа, фокусирана върху идеите на Френската революция и премахването на монархията и благородническите привилегии. Заедно с писателя Мор Йокай, той оглавява радикалната интелектуална младеж, известна като „Млада Унгария“. Тяхната щаб-квартира е кафене „Пилвакс“ в Пеща, където денонощно се обсъжда съдбата на нацията под австрийска власт.
Денят на неговия абсолютен исторически триумф е 15 март 1848 г. Когато новините за революцията във Виена достигат до Пеща, Петьофи и неговите съмишленици действат моментално. На събрания пред Националния музей и по градските площади той рецитира пред хилядното множество своята новонаписана поема „Национална песен“, известна още като „Ставай, унгарецо!“. Стиховете отекват като гръм:
Ставай, унгарецо, родината те вика!
Часът дойде, сега или никога!
Роби ли ще бъдем или свободни?
Това е въпросът, изберете сами!
Тълпата повтаря припева му. Революционерите превземат местна печатница, отпечатват поемата заедно със своите искания за свобода без одобрението на цензурата, с което официално поставят началото на Унгарската революция за независимост от Хабсбургската империя.
На бойното поле под командването на генерал Бем
Въпреки огромната си популярност като вдъхновител на революцията, Петьофи се оказва твърде краен за реалната политика. Той открито атакува умерените политици и благородниците, проваля се на изборите за унгарския парламент и бързо губи политическо влияние в столицата.
Когато мирният протест прераства в истинска война за независимост срещу австрийските войски, Петьофи не се замисля - той доброволно се записва в Революционната армия. Назначен е за адютант в Трансилванската армия под командването на легендарния полски генерал Йожеф Бем. Между възрастния полски стратег и младия ексцентричен поет се заражда дълбока бащинска обич. Бем цени огромния ентусиазъм на Петьофи и го пази, тъй като поетът, макар и изключително смел, няма сериозна военна подготовка и физическа сила. Вместо в реални ръкопашни боеве, Петьофи е използван основно за писане на бойни маршове и пропагандни стихове, които да повдигат духа на унгарските войници на фронта.
Мистерията при Шегешвар
През лятото на 1849 г. съдбата на Унгарската революция е предрешена, след като австрийският император призовава на помощ руския цар Николай I. Огромната армия на руския фелдмаршал Паскевич навлиза в Унгария, за да потуши бунта.
На 31 юли 1849 г. се разиграва трагичната битка при Шегешвар (днес Сигишоара в Румъния). Корпусът на генерал Бем е изправен срещу смазващо числено превъзходство на руските части и казашката кавалерия. Генералът изрично нарежда на Петьофи да остане в тила и да не влиза в сражението.
След обяд унгарската линия се огъва и започва хаотично отстъпление. Петьофи е видян за последен път в следобедните часове на деня, бягащ пеша през полето покрай пътя за Фехерегихаза. Той е бил невъоръжен, облечен в бяла риза. Очевидци разказват, че е бил настигнат от препускащи казаци.
След края на битката тялото на Шандор Петьофи така и не е намерено или идентифицирано сред масовите гробове. Той изчезва на 26-годишна възраст.
Тъй като липсата на труп оставя вратата за спекулации отворена, десетилетия наред в Унгария и Европа циркулират различни легенди. Появяват се твърдения, че поетът е бил пленен от руските войски, отведен в Сибир (в района на Илсунск) и е прекарал там остатъка от живота си, умирайки години по-късно от туберкулоза. Модерните исторически изследвания обаче категорично отхвърлят тези версии като недостоверни и неподкрепени с факти. Официалната наука е единодушна: Шандор Петьофи загива на бойното поле при Шегешвар на 31 юли 1849 г., споделяйки съдбата на стотици свои братя по оръжие.
Българската следа
Интересен факт е, че рецепцията на неговото дело извън границите на Унгария започва именно от България. Още през есента на 1849 г. - само три месеца след изчезването на поета - унгарски емигранти революционери пристигат във Видин. На 30 октомври 1849 г. във Видин известният унгарски актьор Габор Егреши организира паметна вечер, на която рецитира поемата „Лудият“ в памет на своя загинал приятел Петьофи. Това събитие остава в историята като първата по рода си организирана литературна вечер на територията на България. По-късно великият български поет Христо Ботев се вдъхновява силно от творчеството и съдбата на Петьофи, виждайки в него своя духовен брат по оръжие и перо.
Шандор Петьофи остава в паметта на човечеството не просто като поет, а като олицетворение на романтичния идеализъм - човекът, който написа собствената си съдба и плати за нея с най-високата цена на бойното поле.
По материали от интернет