Радослав Мавродиев е предприемач, създател на съдържание и автор на четири стихосбирки. На едва 22 години той вече е написал над 250 оригинални стихотворения, като повече от 150 от тях са публикувани. Макар професионалният му път да е свързан с бизнеса, маркетинга и социалните мрежи, поезията остава неговият най-личен начин да изразява себе си. Ето какво разказва той.
Често хората се изненадват, когато разберат, че съм написал над 250 стихотворения. Вероятно защото основно се занимавам с бизнес, предприемачество и създаване на съдържание. Поезията никога не е била професията ми. Тя е просто една много важна част от живота ми.
Първата си стихосбирка издадох през 2021 година, без тогава да осъзнавам, че няколко години по-късно вече ще държа в ръцете си четвъртата. Всяка книга носи различен период от живота ми, различни емоции и различен начин, по който съм гледал на света.
Последната е най-специалната за мен. Издадох я по повод 70-годишния юбилей на моята баба. В нея събрахме мои любими стихотворения и нейни любими творби. Това не е просто стихосбирка. Това е книга, която събира две поколения, две гледни точки към живота и една обща любов към писането. За мен тя ще остане един от най-ценните подаръци, които съм правил.
До момента съм издал над 150 свои стихотворения, а останалите чакат своя момент. Вече подготвям петата си стихосбирка, но никога не насилвам процеса. Не мога да седна и да си кажа: „Днес ще напиша три стихотворения." Или идват сами, или не идват. И мисля, че точно така трябва да бъде.
Понякога се връщам към стихотворения, които съм написал преди няколко години, и имам чувството, че не съм ги писал за тогавашния себе си, а за човека, който ще бъда в бъдеще. Сякаш съм си оставил писмо през времето. Прочитам ги отново и откривам смисъл, който тогава дори не съм осъзнавал. Именно това е една от причините да продължавам да пиша. Поезията ми помага да разбера себе си, да подредя мислите си и да запазя моменти, които иначе биха останали само спомен.
Хората понякога ме питат какво е чувството на 22 години да имаш написани над 250 стихотворения. Истината е, че никога не съм гледал на това като на някакво постижение само по себе си. Всяко стихотворение е момент от живота ми. Някои са написани в най-щастливите ми дни, други – в най-трудните. Но всички са истински.
Разбира се, има една мечта, която ме вдъхновява. Един ден бих се радвал да бъда българинът, написал най-много оригинални стихотворения. Знам, че Иван Вазов има над 2000 – наследство, което буди огромно уважение.
Амбициозен човек съм. Така подхождам към бизнеса, към проектите си и към живота като цяло. Няма да скрия, че мисълта някой ден да постигна подобно нещо ме мотивира и ми носи удовлетворение. Но никога не бих започнал да пиша само за да увеличавам една бройка.
За мен всяко стихотворение трябва да има причина да съществува. Ако някога успея да напиша толкова много, искам това да е резултат от години вдъхновение, преживявания и искрено желание да творя, а не от гонене на рекорд. Ако това се случи, ще бъда истински щастлив. Не само защото ще съм постигнал нещо значимо, а защото ще знам, че през целия си живот не съм спрял да чувствам, да се развивам и да пиша.
Може би най-хубавото чувство е, когато някой ми каже, че се е разпознал в мое стихотворение. Че е прочел нещо, което е описало неговите чувства по-добре, отколкото самият той би могъл.
Тогава разбирам, че думите ми са намерили своя човек.
Когато някой хареса мое стихотворение, аз не чувствам, че е харесал просто няколко красиво подредени изречения. Имам чувството, че е видял частица от мен. Частица от душата ми. Това е най-големият комплимент, който един автор може да получи.
Знам, че след години вероятно ще прочета някое от стихотворенията си по съвсем различен начин. Ще открия нов смисъл, ще си спомня момент, който съм забравил, или ще намеря отговор на въпрос, който още не съм си задал.
И може би точно това е най-хубавото в писането.
То остава.
Остава за хората, които ще го прочетат. Остава за близките ми. Остава и за самия мен – като малки писма, които съм изпращал към бъдещето.
И докато имам какво да чувствам, ще имам и какво да напиша.