Има един човек, чието име всеки русенец е чувал поне веднъж, но малцина знаят истинската му история. Той не е роден тук, никога не е живял в града ни, но въпреки това делото на ръцете му се е превърнало в най-разпознаваемия символ на Русе - жената с меча на върха на Паметника на свободата. Казва се Арналдо Дзоки. В по-старите текстове често е предаван и като Арнолдо Цоки - резултат от несигурния превод на италианското Arnaldo Zocchi през български език преди повече от век. Днес имаме повод да си спомним за него със светли чувства, въпреки тъжната годишнина.
Дете на Флоренция
Арналдо Дзоки е роден на 20 септември 1862 година във Флоренция - града, който столетия наред е люлка на европейското изкуство. Не е случайност, че точно там се ражда бъдещият майстор на бронза: баща му, Емилио Дзоки, също е скулптор и професор по скулптура. Малкият Арналдо израства покрай бреговете на река Арно, сред ателиета, длета и гипсови отливки.
Любопитен факт е, че отначало момчето изобщо не мечтае да продължи занаята на семейството си. Увлечен е по класическите езици и чете Омир с часове. Промяната идва внезапно - по думите на изследователите на неговото творчество, в един момент той започва да прекарва дни и нощи в ателието на баща си, „борейки се с материята“, докато открие в себе си истинското призвание. На 18 години постъпва във Флорентинската художествена академия, където негов учител става самият Емилио Дзоки.
Успехът идва рано. Едва на 19-годишна възраст, през 1881 г., релефът му „Последните дни на Помпей“ му донася първо признание. Малко по-късно печели известност и с релефа „Гарибалди“. Участва в поредица от международни конкурси, печели първи награди и златни медали, а за паметник, издигнат в чест на героичната отбрана на италианския град Алтамира, градът му присъжда почетно гражданство.
Конкурсът, който променя всичко
В края на XIX век, освободена малко преди това от османско владичество, България търси начин да изрази признателността си към руския император Александър II. През декември 1892 г. се ражда идеята за паметник в София, а през 1900 година е обявен международен анонимен конкурс за неговото изграждане. Участват 90 скулптори от 13 държави, изпратени са 32 макета. Побеждава проектът на Арналдо Дзоки.
Основният камък на паметника „Цар Освободител“ е положен тържествено на Гергьовден - 23 април 1901 година. Строителството продължава до 1903-а, а официалното откриване и освещаване на монумента е на 30 август 1907 г., в присъствието на самия княз Фердинанд, на великия княз Владимир Александрович (син на руския цар) заедно със съпругата си великата княгиня Мария Павловна, на генералите Столетов и Паренсов и на множество ветерани от Освободителната война. На тържеството присъства и самият Дзоки. Паметникът е замислен като съчетание на гранит и бронз, подчинено на класическото триделно членение, познато от античната и ренесансовата архитектура - естествено наследство за човек, роден и израснал във Флоренция.
Как скулпторът стигна до Русе
Докато работи по столичния паметник, Дзоки вече е добре познат в България - и точно тук се преплита неговата съдба с историята на Русе. Според легендите, разпространявани в града, младият тогава и сравнително начинаещ Дзоки е бил свързан още с проекта за Флотската кула още през 1885 г., в бюрото на австрийския архитект Фридрих Грюнангер, макар официалният автор на метеорологичната станция да е самото архитектурно бюро на Грюнангер. Льосовите почви под Русе се оказват сериозно предизвикателство - слягат се постоянно и напукват сградите над тях, затова основите на 14-метровата кула стигат на дълбочина 30 метра, чак до скалата на брега на Дунав. Оттогава кулата не е помръднала.
Много по-сигурно документирана обаче е ролята на Арнолдо Дзоки в изграждането на истинския символ на Русе - Паметника на свободата. Проектиран от него в началото на XX век, той е изработен физически от българския скулптор Георги Киселинчев. Тържественото откриване е на 11 август 1909 година. Композицията е пирамидална: на върха стои фигура на жена, държаща меч в лявата ръка, а с дясната сочи посоката, откъдето са дошли освободителите. При основата два бронзови лъва пазят символите на свободата - единият разкъсва с уста робски вериги, другият пази меча и щита. На пиедестала са изобразени сцени с русенски опълченци. Надписът на паметника гласи, че е посветен на „поборниците и опълченците, взели участие за Освобождението на България през 1876 - 1877 г.“.
Паметникът се превръща в толкова силен символ на града, че по-късно е включен в неговия герб. А след 1944 г. Русе остава единственият по-голям български град, чийто централен паметник-символ не е съветски - факт, който с годините поражда и легендата, че протегнатата ръка на статуята сочи на изток, „откъдето са дошли братята-освободители“, макар в действителност посоката да е северозападна.
Следа в цяла България - и по целия свят
Русе и София далеч не изчерпват присъствието на италианския майстор у нас. Дзоки е автор на бронзови паметници на свободата и в Севлиево (1894 г.), в Оряхово и Ловеч, оставя своя авторски отпечатък и в Дряновския манастир, а в центъра на Пловдив се издига проектиран от него скулптурен фонтан. В София, в Централните гробища, е и надгробният паметник на Стефан Стамболов.
Извън България името му се свързва с още по-мащабни творби. В Буенос Айрес се издига неговата статуя на Христофор Колумб. В Болоня - паметникът на Гарибалди. В Кайро - изваяният от него свети Франциск Асизки. В Санкт Петербург прави паметник на цар Александър III. Творбите му стигат и до Съединените щати, Алжир и много други места по света - достатъчно, за да го наричат в родината му „интернационален артист“.
Приятелството с българските творци
Дзоки не е просто чужденец, който изпълнява поръчки и си заминава. По сведения на изследователи на неговото творчество, той проявява искрен и траен интерес към работата на българските художници - пише за тях, поощрява ги с години наред и до края на живота си поддържа тези приятелства. В двора на своето ателие в Рим, сред цветя, той посреща българския скулптор Андрей Николов, с когото си сътрудничат по едни от най-известните паметници на българина - сред тях паметникът във Видин, посветен на загиналите от Трети бдински полк войници в Междусъюзническата война, чиито релефи са дело именно на Дзоки. Кореспонденцията му с друг голям български художник, Антон Митов, продължава с години.
България не забравя своя приятел. През 1931 г. Дзоки получава писмо от софийския кмет Владимир Вазов, с което му известяват, че градът му присъжда почетен медал.
Залезът на един голям художник
Кариерата на Арналдо Дзоки достига връх, който малцина скулптори по света могат да се похвалят - той става президент на академия „Сан Лука“, най-престижната художествена академия в света, основана през XVI век от братята Дзукари. Ала краят на живота му е помрачен по политически причини - с идването на фашизма в Италия положението на скулптора, дотогава важна фигура в художествения елит, се променя драматично.
Арналдо Дзоки умира на днешния 17 юли 1940 година в Рим, на 77-годишна възраст.
Споменът, който остава
Близо век след смъртта му споменът за флорентинския майстор в България не избледнява. През 2013 г., по повод 135 години от Освобождението, българското посолство в Рим организира изложба, посветена на него - „Италианският скулптор Арналдо Дзоки и българското Освобождение“, съставена от историка Радослав Спасов. На събитието присъстват и потомци на скулптора - внучката му Изолина Буски и правнуците му Луиджи и Роберто Ричони, които споделят вълнението си, че делото на техния прародител все още се тачи в България.
Режисьорката Пенка Шопова от РТВЦ-Русе, заедно с Радослав Спасов, създава документален филм за живота на скулптора, озаглавен показателно и удивително сполучливо „Дивният флорентинец“. През 2019 г. Шопова и Спасов издават и книгата „Българското освобождение и италианският скулптор Арналдо Дзоки“.
Днес, когато минаваме покрай Паметника на свободата в сърцето на Русе, рядко се замисляме, че бронзовата жена с меча е дело на ръцете на един флорентинец, влюбен в България и в нейната борба за свобода. Историята му е доказателство, че изкуството няма граници - и че понякога най-трайният символ на един град може да бъде оставен от човек, дошъл отдалеч, но останал завинаги в неговата памет.
По материали от интернет