На 18 юли се навършват 189 години от рождението на Васил Левски - една от най-светлите личности в българската история. Това е поводът да да разгърнем книгата на Захари Стоянов „Васил Левски (Дяконът) Черти из живота му“. Тя е завършена през декември 1883 г. в столицата на Източна Румелия - Пловдив. Това е първата българска биография въобще и има белезите на романизирана биография - съдържа диалози и публицистични коментари на автора.

Захари Стоянов не е познавал приживе Васил Левски и, както признава в предговора, не му е било лесно да напише биографична книга, когато „ни библиотеки, ни вестници, ни възпоменания, ни някакви си архиви съществуват“. Всички, които са го познавали отблизо - Любен Каравелов, Христо Ботев, Ангел Кънчев, Димитър Общи, Димитър Горов и др. вече не са живи.
През 1857 г. младия Васил става калугер в Сопот с име Игнатий. Скоро той си съставя план да избяга от вуйчо си архимандрит Василий, на когото от години слугува без пари. Яхва коня му, отива в Пловдив, вади си тескере, захвърля расото, продава коня и преминава в Белград. Тук заварва много българи - доброволци в Първата българска легия през 1862 г., когато назрява сръбско-турски конфликт, сред тях са Стефан Караджа, Илю войвода и Васил Друмев. Според замисъла на организатора на легията Георги Раковски отрядът трябва да вдигне на въстание българите в Османската империя. Легията участва в боевете на Белградската крепост, но под натиска на Великите сили след три месеца съществуване е разпусната от сръбското правителство.

За проявено непокорство Васил Левски прекарва шест дни в белградския затвор

След освобождаването му заминава за Букурещ, но като не намира подходящо българско общество, което да споделя идеалите му, се завръща в България, да бъде по-близо до своите угнетени братя. Около една година учителства в село Войнягово, където събира около себе си по-будните младежи и им изнася патриотични беседи, но бива заподозрян от местната власт. През 1865 г. става учител в с. Еникьой - Тулчанско за около половин година. Тук организира чета, която противодейства на черкезките банди, преселени от Русия.  По сборове, сватби и други увеселения устройва игри по надхвърляне на камъни и надскачане между младите, които той изпреварва. Жителите на селото казват: „Това е левска крачка“. Тогава даскалът Васил се е нарекъл Левски, предполага Захари Стоянов.

От Еникьой учителства в друго Тулчанско село - Конгас, за 3-4 месеца, връща се в Карлово и Пловдив и пак е принуден да избяга в Румъния, защото турската власт го търси заради действията му във Войнягово. Тук заварва едно вече променено българско общество - студенти, които учат тук, издават се няколко вестника, активна дейност на Раковски, успехите на Критското въстание ентусиазира не само елините, но и балканските православни народи.

През месец юни 1867 г. Панайот Хитов го взема за знаменосец на четата си, която минава Дунава при Тутракан и след малки сражения с турските потери около Златица през Пиротските планини влиза в Сърбия. В Белград през есента на същата година, по идея на сръбския крал Михаил Обренович и с финансовата подкрепа на Русия, се създава Втората българска легия. В нея са приети 150-200 грамотни момчета, които да се обучават за военни ръководители на бъдещо освободително въстание.

Тук заедно с Левски са Стефан Караджа, Хаджи Димитър, братята Ангел и Петър Обретенови, братът на Левски Христо Кунчев, Христо Македонски. През юли 1868 г. легията се разтуря поради промяна на политиката на Сърбия. Захари Стоянов пише гневни думи за сръбските военни преподаватели, които унижавали легионерите, предявявали претенции не само към Ниш, Пирот и Видин, но и към София. Междувременно още през зимата Левски се разболява тежко, лежи в болница и е на смъртно легло. Другарите му го преместват в частна къща, наемат двама лекари, които правят операция на корема му.

Последиците от тази немного сполучлива операция Левски носи до края на живота си

Недоизлекуван, той, заедно с повечето от легионерите, преминава пак в Румъния. За Летописеца годините 1868-1869 са тъмни за дейността на Васил Левски. Разсъждава защо Левски не участва в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, която е много по-голяма от Хитовата чета от 1867 г. Първата причина може да е, че още не е излекуван от операцията. Но има и по-сериозна, която тревожи Захари Стоянов.

Панайот Хитов бил настроен от букурещките нотабили да сее раздор между българите в румънските градове и да не се записват за четници. Той имал голямо влияние над Левски като негов войвода. В един момент Левски се разочарова от старите авторитети. Хитов, който се ползва с подкрепата на сръбското правителство, се оттегля в Белград, хвърковатият Филип Тотю става кръчмар в Одеса, Желю войвода започва да произвежда керемиди в Браила, Иван Касабов се преименува на Касабияно. А Левски продава своя телескоп, за да може да наеме адвокат за осем свои другари от легията. В този момент Христо Георгиев

представя българите във висшите кръгове в Букурещ. Революционната преса отправя упреци към членовете на Добродетелната дружина

и по-конкретно към Евлоги и Христо Георгиеви, като настоява да дават отчет за съхраняваните от тях народни средства. Христо категорично отхвърля подобни предложения, като вижда в тях единствено желание да се обсебят тези пари. Васил Левски събира решителни момчета, които са готови да убият Христо Георгиев, като дори наемат къща в Букурещ за тази цел. Любен Каравелов с големи молби и убеждаване успява да го склони да се откаже от намерението си. Тук Летописецът разсъждава по този казус от моралната му страна. Според него, щом един кръвожаден монарх може да коли и беси за свое удоволствие само защото някой оспорва негови решения, няма ли това право човекът, който се мъчи за доброто на милиони поробени създания?
В Букурещ Васил Левски, Любен Каравелов и Димитър Ценович в печатницата на Каравелов

създават печат „голям колкото един турски часовник“ с разярен лъв в средата

който тъпче полумесеца, а наоколо с големи букви пише: Привременно българско правителство, т.О. от Ц.Б.Р.К.
Изработени са два документа, с които Левски обикаля из България. С първия се иска да се събират пари за освобождаване от робството. „Предателите, чорбаджиите и изедниците ще висят на едно дърво с неприятелите. Пари трябва да се събират от народа, така както са постъпвали другите народи. Всекиму ще бъде издаван билет от Привременното българско правителство, което ще отговаря за дадената сума пред народа, т.е. пред Революционния комитет... Ако злоупотребите с нашето доверие, то страшно ще ви се отмъсти.
1871 год. Марта 10
Печат: ПРИВРЕМЕННО ПРАВИТЕЛСТВО В БЪЛГАРИЯ                                 
ЛЕВ, т ОТД. ОТ Б.Р.Ц.К В БЪЛГАРИЯ“

Вторият документ е текстът на клетвата, която се произнася пред маса с евангелие или кръст, нож и револвер. Лявата ръка на полагащия клетвата се слага на сърцето, а дясната се вдига горе. Заклеването става в честта и в отечеството и пред бога, да се работи за освобождение на България, като за тази цел се полага живот и имот. Обещава се пълно покорство на ТЦБК, а в противен случай - да бъде прободен от оръжието на съзаклятието.

Левски се връща в България и започва да съставя комитети, работи предимно с еснафи и занаятчии, земеделци. В Русчук комитетът е съставен от Никола Обретенов, Ради Иванов, Тома Кърджиев. Избират се председатели, секретари, касиери. Съставят се тайни пощи и полиция. Левски привлича на своя страна съдържатели на ханища по главни пътища, на някои от тях дава капитал и ги поддържа. Постепенно цяла България е осеяна с революционни комитети. Кореспонденцията между комитетите се води с шифровани думи, букви и условни знаци.

Биографията се състои от 7 номерирани части без заглавия и завършва с 2 озаглавени изложения - „Предателство“ и „Бесилка“. Според Захари Стоянов, 1872 г. е злощастна за Левски и за Революционния комитет. На 5 март Ангел Кънчев отказва да се предаде на Русчушката скеля, защото е дал клетва и се прострелва в главата. В негово лице Левски загубва един от най-добрите си помощници. На 14 август Левски извършва несполучлив обир у Денчо Халача и убийството на неговия слуга. На 22 септември по настояване на Димитър Общи е извършен обирът на Орханийската хазна при Арабаконак, въпреки че Левски не е бил съгласен. Този обир се оказва фатален за Революционния комитет. Извършителите са заловени, а Общи започва да предава всичко. От него властта разбира, че обирът не е извършен от разбойници, както се е предполагало отначало, а от комитетски дейци.

Въпреки многобройните предупреждения за голямата опасност, Апостолът посещава революционната столица Ловеч
около средата на месец декември 1872 г., за да прибере комитетските книжа, документи, писма и крупните суми, дадени на председателя на Ловчанския комитет - поп Кръстю. За Захари Стоянов попът взема образа на Юда и е безспорен предател, който иска да присвои комитетските пари и да получи награда от правителството. Левски му бил определил среща в Къкринското ханче, на три часа път от Ловеч.

Повечето съвременни изследвания опровергават това заключение и доказват, че поп Кръстю не е предател. Дори не е сигурно дали той, Марин поп Луканов или друг е ръководел Ловчанския революционен комитет. Няма да е пресилено, ако се каже, че половината от написаното за Левски представляват последните му свободни стъпки на 26 декември 1872 г. Авторите, които описват събитията, условно могат да се разделят на две. За едните предателството на поп Кръстю е вън от съмнение, а другите го оневиняват, твърдейки, че предателство въобще няма.

В книгата си „Последните дни на Васил Левски“ от 1990 г. Димитър Панчовски влиза в задочен спор с такива мастити учени като Димитър Страшимиров и Иван Унджиев, като напълно реабилитира поп Кръстю Тотев Никифоров (1838-1881). Учил е в Белград, дружил с Раковски и умрял в бедност.

За да вникнем в спора, да си припомним фаталната среща на Левски и неговия спътник Николчо Цвятков - Бакърджията в местността Пази мост на излизане от Ловеч. При внимателно запознаване с фактите не може да не ни направят впечатление многобройните грешки на Апостола, станали причина за арестуването му. Той тръгва за Севлиево, Търново, Русе и Букурещ на 26 декември 1872 г. само с един револвер с 6 куршума. Пред двамата жандари от Ловеч, които познават спътника му, се представя за ловчанлия и на въпрос къде е тръгнал, отговаря, че отива на лозето си да види колко тор са му докарали. Малко след това заптиетата го виждат, че излиза от лозето си и продължава с Николчо Цвятков, с когото уж не се познавали. На полицейския патрул не може да не са им направили впечатление няколко странни неща: на втория ден на Коледа един българин отива на лозето си за тор, не се познава с другия ловчанлия, а и те не го познават. В откритата местност сигурно са забелязали, че Левски излиза от лозето и продължава заедно със спътника си.

По това време се свечерява, а най-близкото място за нощуване е Къкринското ханче

Съвсем естествено е полицейският патрул да е докладвал в Ловеч за две съмнителни лица. От друга страна, ако е вярно, както пише Захари Стоянов, че чауш Бошнак Хюсеин и още няколко преоблечени заптии още преди това отишли в Къкрина на оглед, като разбрали от поп Кръстю, че там ще пренощува страшилището на империята, сутринта биха ли изпратили в ханчето само 10-15 заптиета.

Апостолът много добре е осъзнавал своята неподготвеност за пътуване в това опасно време, когато усилено е търсен. „Като жена съм тръгнал“, признава пред Николчо Цвятков. Ако той беше предаден и турците знаеха кого са заловили, едва ли щяха да го разкарват за идентификация в Търново, докато в този момент в София заседава Следствената комисия за Арабаконашкия обир. Може би прекомерната умора, постоянното напрежение, в което живеел, са причина да допусне серия от съдбоносни грешки през тази 1872 г.

Следствената комисия в състав генерал Али Саиб паша - председател на Държавния съвет, майор Шакир бей - член на Генералния щаб, и хаджи Иванчо хаджи Пенчович, разследва, подвежда под отговорност виновните за обира и предлага на правителството какви наказания да се приложат. Правителството издава присъди, а султанът може да потвърди или отхвърли смъртното наказание. Захари Стоянов в биографията казва, че хаджи Пенчович ефенди е подписал смъртната присъда на Левски. В действителност той и останалите трима българи, членове на местния революционен комитет в София, избрани от него, не са подписали следствения протокол срещу Левски. В него не пише, че комисията осъжда на смърт, а че той „ще бъде осъден на смърт“. Указът, наложил смъртното наказание, не е предложен от министър-председателя, а в нарушение на наказателния закон е подписан лично от султана. Дейността на Специалната правителствена комисия разглежда в правно-историческото изследване „Осъден ли е Васил Левски“ от 2006 г. юристът историк Здравко Даскалов, като отхвърля редица фалшификации и необосновани обвинения.

Захари Стоянов пише, че щом чул своята смъртна присъда, Левски си разбил главата в каменния зид на килията и бил качен на бесилката полумъртав. Това не отговаря на истината. Според спомени на уплашени очевидци, които тогава били деца, записани много късно - чак през 1936 г., те наблюдавали зрелището отдалеч. Има спомени и от двама свещеници, записани от други хора, които взаимно се изключват. Откъм конака и черквата „Света София“ се задава на кон жестокият Дели Мурад, а зад него,

заграден от стража, гологлав, с вързани отзад ръце, обут в цървули и червен пояс крачи „баш комитата“

Когато стигат до бесилката Левски извиква на палача на турски: „Рушид баба, приготви се да заколиш идващия овен“. Според едни сведения той бил изповядан от отец Тодор, пред когото казал: „Моли се, отче, не за мен, а за отечество България“. Според други съвременници поп Христо е изповядал Апостола и го запитал какво има да каже в предсмъртния си час. „Отче, нищо няма що да кажа, защото никого не съм убил и никого не съм ограбил за лична полза. Ако служенето на народа е грях, то не искам прошка от бога“. Палачът надява примката и избутва кацата изпод краката му. Според някои очевидци три дни е висяло тялото му на бесилката, а циганите го замеряли с камъни. Колкото и субективни да са спомените, колкото и идеализирани да са, поведението на Апостола в последните мигове от живота му, описани от очевидците, е много по-достоверно в сравнение с тезата на Летописеца. Левски сигурно вътрешно е бил подготвен за такъв край, защото само преди шест месеца в едно свое писмо казва: „Аз съм посветил себе си на Отечеството си да му служа до смърт“.

В края на книгата Захари Стоянов се обръща към читателите да не търсят от него строго безпристрастна оценка. Въпреки че се е мъчил да бъде само „прост тълкувател на факти“, си е позволявал свои разсъждения и заключения. Опасява се да не се учреди орден „За шпионство“, след като хаджи Иванчо се смята за обикновен човек, Григорий Доростолочервенски - за пастир, Арнаудов (поп иконом Петър Арнаудов, бел - Х.Л.) - за патриот, което той смята за позор.

Хачик ЛЕБИКЯН