„Ботевото училище в Букурещ“ е заглавието на новата книга на Жанета Йорданова, която на 1 юни беше представена в българското дружество на ул. „Доамней“ 14-16 в Букурещ, а на 20 юни - и в Русе, в Регионалната библиотека „Любен Каравелов“ в рамките на Арнаудовите срещи. Предстои представяне на книгата през есента в Силистра и Добрич.
Това е продължение на „Българската църква и училището в Букурещ. Неизвестни документи“, която излезе през 2023 година и беше представена в Русе, Букурещ и село Стар Бешенов, областта Банат, Румъния. И двете книги са публикувани от русенското издателство „Лени Ан“.
Жанета Йорданова е щатен кореспондент от Русе на централни вестници от 2008 година, в момента работи във вестник „Телеграф“.

- Вашата нова книга „Ботевото училище в Букурещ“ е естествено продължение на предишното ви изследване. Кое ви накара да се върнете отново към тази тема?
- По-скоро продължих работата си по това изследване, като се съсредоточих върху историята на училището. Някои са го наричали Ботевото училище, за да се подчертае връзката му с революционера, който е преподавал една учебна година. През 2023 г. издадох малка книжка със заглавие „Българската църква и училището в Букурещ. Неизвестни документи“, която отразява повече теренните ми проучвания и по-малко работата ми в архивни институции. Поводът за написването й бе, че при срещите ми с бивши възпитаници на училището и при прегледа на личните им архиви
попаднах на цяло документално съкровище -
оригинали на училищни дневници и главни книги от периода след 1908 г., скици и ценни снимки, един оцелял портрет на Христо Ботев от 1935 г., съхранявани половин век от българина Георги Ронков в букурещкия му дом. В личните архиви на други бивши възпитаници също имаше много ценни фотографии. Направих интервюта с тези хора, намерих и снимки от вътрешността на историческата сграда в архива на последния директор Атанас Господинов. Събрах всичко това в тази книжка от около 150 страници и подарих целия й тираж на представянията, за да се популяризира темата сред повече хора и да се знае, че има една журналистка, която издирва оцелели документи, снимки, предмети, важни за историята на българската църква и училището в Букурещ. Не съм сгрешила, че подходих по този начин, защото така се откри снимка на църквата „Св. св. Кирил и Методий“, каквато не намирах при работата си с архиви. Книжката ми е попаднала у свещеника Йордан Н. Василев, църковен изследовател, който живее в Пловдив. Той пазеше такава снимка в личния си архив, подарена му навремето от отец Григор Александров, служил в българската църква в Букурещ от 1934 до 1940 г. 
- Кога осъзнахте, че събраните материали за първата книга са всъщност само началото на едно по-голямо изследване?
- Когато приключвах работата по първата книжка, чието писане не ми отне много време, знаех, че не съм поставила точка. И след излизането на „Ботевото училище в Букурещ“ съм наясно, че
това не е краят на проучванията ми
Винаги има документи, които не си видял, винаги има какво да се допълни в едно изследване. Теренните проучвания също могат да се продължат. Дори хората да са починали, те имат наследници и все някъде се крие нещо ценно.
- Каква беше основната цел, която си поставихте при написването на „Ботевото училище в Букурещ“?
- Да възкреся паметта за това славно училище и за историческата сграда, която сме загубили безвъзвратно, тъй като е разрушена през 1988 г. Исках да осветля поне част от миналото на това българско място в Букурещ, подслонявало под един покрив две важни за колонията институции - училище и църква. Всъщност това е било параклис, който е функционирал като самостоятелна българска църква. Трябва да отбележа, че преди мен по темата са работили и други автори. В своя труд „Букурещ - културно средище на българите през Възраждането“ проф. Николай Жечев засяга предосвобожденския период - от основаването на училището през 1869 г. до 1878 г. В изследването си „Българската просвета в Букурещ“ проф. Марин Люлюшев пръв разглежда периода след 1908 г., когато по инициатива на дружеството „Братство“ училището възстановява дейността си, прекратена след Освобождението. В книгата си „Българското училище в Букурещ 1869-1955“ учителят Пирин Бояджиев оставя хубави спомени, но той не е работил с архиви. Всички тези знания се опитах да надградя.
В историята на училището могат да се разграничат три периода:
1869-1878, 1908-1948 и 1948-1961 г.
През 1948 г. в Румъния е извършена образователна реформа и училището е преобразувано в Основно и педагогическо училище с български език на преподаване, изцяло издържано от румънската държава. Педагогическото училище е с временен характер и просъществува от 1948 г. до 1956 г. След това български език се преподава в основното училище, но и това е преустановено през 1961 г. В новата си книга съм проследила историята от 1869 г. до 1948 г., като по-задълбочено съм разгледала периода 1908 г.-1948 г., тъй като съхранените от Георги Ронков документи се отнасят предимно за това време. За 50 години тези около 15 дневника, главни книги и папки със сигурност са били видени и от други хора, но само да се видят едни документи, съвсем не е достатъчно. Аз ги заснех с мобилния си телефон и после работих по тези дигитални копия. 
- Защо именно това училище заслужава самостоятелна книга?
- Не бих подценила в никакъв случай ролята и значението на другите български училища в Румъния, основани преди Освобождението, но смятам, че 
църковно-училищната сграда на букурещката улица „Кълърашилор“ е била най-ценният ни исторически паметник в Румъния
Можеше да продължи да е, ако не бе съборена. И самата сграда е била наричана Ботевото училище и в това е вложен смисъл, надхвърлящ рамките на образователната институция. Тук е преподавал Христо Ботев, служил е митрополит Панарет Рашев, живяла е Венета с малкия си син Димитър, а по-късно и Иванка Ботева. От тук тръгва и личната история на Ботев и Венета. С това място са свързани Любен Каравелов и други бележити българи, учителствали по-дълго или по-кратко в училището. Това е било и седалището на Добродетелната дружина, а после и на дружеството „Братство“. В книгата съм проследила не само дейността на училището като образователна институция, а и историята на самата сграда от придобиването й през 1868 г. от богатия карловец Христо Георгиев до събарянето й. През 1957 г. българското правителство отстъпва собствеността върху имота на румънската държава и през февруари 1988 г. зданието е разрушено. 
- До каква степен фигурата на Христо Ботев беше мотив за задълбочаване на изследването?
- Учителстването на Христо Ботев е забележителен период в историята на училището. То носи името на националния ни герой от 1926 г. В годишния доклад на директора Тодор Ганчев е посочено, че предложението е направено по повод 50-годишнината от гибелта на революционера. 
Христо Ботев е преподавал в училището през учебната 1873/1874 г.
Това не е установено от мен, а от двама автори, работили с една кондика, в която предосвобожденските учители са се разписвали при получаването на заплатата си. През 1958 г. Иван Стойчев публикува във в. „Народна култура“ статия със заглавие „За учителствуването на Хр. Ботев в Букурещ“ и цитира какво е написал Ботев в този тефтер - че е приел от г-н Станковича за 9 месеца и половина, т.е. от 15 септември до 30 юни 1874 г., 2432 гроша. Същата кондика е ползвана и от Николай Жечев за изследването му „Букурещ - културно средище на българите през Възраждането“. Аз не съм работила с документа, затова съм цитирала двамата автори. Това, което намерих допълнително, изследвайки периода 1908-1948 г., е една дописка в „Църковен вестник“ от 1922 г. на отец Атанас Маджаров, който е имал възможност да види най-стария архив, съхраняван в сградата. Той още тогава пише, че Ботев е получавал 256 гроша месечна заплата. Маджаров е черпил сведения вероятно от същата кондика, която тогава е била в Букурещ, а сега е в архивна институция в България. В разгледаните досега от мен материали попаднах на два източника, които посочват къде в църковно-училищната сграда е живял Христо Ботев.
Намерих и интересен детайл от пребиваването на Иванка Ботева в Букурещ
През 1885 г. тя пристига с майка си Венета и двете живеят в сградата при Панарет Рашев до смъртта му. Тогава дъщерята на Ботев издрасква с елмаз на пръстен върху стъклото на прозорец със съкращения името си. Това пише в книгата си внучката на Венета - Венета Рашева-Божинова. Намерих документи, в които се посочва, че през 1936 г. стъклото е свалено и този мил детски знак, оставен от ръката на Ботевата дъщеря, е поставен в рамка. Смятам, че това е станало във връзка с подготовката на училището за отбелязване на 60-годишнината от гибелта на Христо Ботев. Тогава то се сдобива с един нов портрет на революционера. През 1973 г. Георги Ронков намира този портрет захвърлен и го прибира, за да не бъде унищожен. Може би при по-нататъшните проучвания ще намеря повече за предосвобожденския деветгодишен период. За него в книгата се позовавам предимно на двамата автори.
- В кои архиви и институции търсихте информация?
- Самото училище няма отделен фонд. Но е съхранена кореспонденцията на директорите, различни изпращани от тях справки, годишните им доклади, други документи за училището в доста добре запазените фондове на Министерството на външните работи и изповеданията, Българската царска легация в Букурещ и Българското научно-благотворително дружество „Братство“, които са в Централния държавен архив в София. В Националния архив на Румъния също се съхраняват различни искания, справки, писма на директорите, които те са изпращали до образователното министерство в Букурещ. Повечето от тези документи за българското училище първо са изследвани от мен
Практиката на архива в Букурещ е ползвателят да записва името си, датата, за какви цели използва документите на един лист (Foaie de folosire) и така виждаш кой е работил преди теб със съответната папка много години назад. Възстанових година по година какво се е случвало в училището, кои са били директорите, учителите, колко са били учениците, какви по-важни събития са се случили в периода 1908-1948 г. Работила съм и в държавните архиви в Добрич, Силистра, Русе и в други архивни институции. Установих, че във фонда на Градската художествена галерия в Пловдив се пази рисунка на историческото здание от 1922 г. на художника Димитър Андреев-Андро. Получих позволение да я ползвам за корицата на книгата. Това е най-ранното изображение на сградата, открито досега. 
Самият архив на училището след 1908 г. - дневници и главни книги, е бил предаден от последния директор Атанас Господинов през 1961 г. и е останал в историческата сграда. Моето предположение е, че този архив постепенно е бил разпилян, като се изключат съхранените от Георги Ронков документи. Правя този извод въз основа на твърденията на два независими един от друг източника. Пред мен Георги Ронков каза, че когато отишъл през 1973 г., заварил в старото здание разхвърляни книги, дневници, документи, снимки от архива на училището. Това, което е сметнал за ценно, е прибрал и по този начин го е спасил от унищожение. Проф. Марин Люлюшев пише, че по сведение на последния директор дълго време архивът и библиотеката са се намирали в една от стаите в разпилян вид. Търсила съм през последните години други оцелели дневници и главни книги, писах писма до Националния архив на Румъния, до румънското образователно министерство - нищо! Само един малък дневник съм намерила в ЦДА-София. Не знам къде другаде може да са. Вероятно е останало само това, което е съхранил Георги Ронков.
- Кое е по-трудно - да откриеш документ или да превърнеш документа в увлекателен разказ?
- В книга с научен характер разказът може да не е толкова увлекателен,
важното е да е точен и да се позовава на източници
Ако си работил дълго време в печатни медии, по-лесно можеш да „превключиш“ в друг стил на писане. Що се отнася до работата с архиви, понякога намираш документа, който ти дава нужната информация, понякога не успяваш и продължаваш да търсиш. 
- Като журналист как подходихте към работата върху историческо изследване?
- Това изследване имаше своята предистория. Като журналист през годините съм посещавала Букурещ и подготвях повече материали за местата, свързани с нашето минало. Запознах се с хора от българската историческа диаспора, някои от които бяха възпитаници на това училище. „Историческите“ българи се събираха всеки петък в седалището на дружеството на ул. „Доамней“ и от тях съм слушала за училището. 
Най-много разказваше дългогодишният председател на Демократичния съюз на българите в Румъния Лука Велчов. Беше човек с изключителна харизма и милеещ за българщината
С него неведнъж сме ходили на мястото, където е било училището. Думитру Въжа също бе учил в Педагогическото училище, без да се дипломира. Марин Обретин пък бе посещавал основното училище. Слушала бях например за учителя Пирин Бояджиев, за прислужника бай Георги и жена му фрау Мари, които се отнасяли към учениците като към свои собствени деца, за готвачката баба Параскева, която винаги питала дали някой иска допълнително. Когато по-късно намирах информация за тези хора в архивите, ми беше изключително интересно. Някак си се случи естествено да започна да работя по-задълбочено, бях натрупала вече определени знания. Все един ден ще напиша за хората, които ми помогнаха при теренните проучвания с връзки, с контакти. Нямаше как да знам кой е останал жив от над 60 души, завършили Педагогическото училище с български език на преподаване. Не всички посещаваха петъчните сбирки на „Доамней“, а и някои не живееха в Букурещ.
Не смятам, че е проблем за един журналист да направи изследване, стига да проявява интерес към определена тема. Ако човек има с какво да допринесе за историята, за българската памет, нека да дари труда си, да посвети свободното си време и отпуските си и да работи - заслужава си! 
На мен никой не ми е финансирал изследването
 - Как намерихте баланса между научната достоверност и четивността?
- Не знам дали съм го намерила. Една книга с научен характер не е като художествената литература, към която проявяват интерес по-широк кръг от хора. Все пак съм подредила изложението така, че ако читателят се интересува само от определен период, да се ориентира бързо. В края на книгата съм публикувала списъци с учениците и може би някои ще открият имената на свои починали близки. В пета глава са събрани отделни статии по теми, които са извън основната, но са свързани с нея, като например за букурещкия период на Деспина и Йордан Йовкови. Деспина е преподавала две години в училището и семейството е живяло в сградата. Публикувала съм отделни текстове за портрета на Христо Ботев, съхранен от Георги Ронков, за откритите филмови кадри от Ботевото училище, за букурещкия период на тенора Борис Христов Тотев, който е преподавал и е ръководил църковния хор, за прислужника бай Георги, за художника учител Димитър Андреев-Андро. 
- Срещнахте ли наследници на бивши ученици или учители от училището?
- Да, срещала съм се например с дъщерята на последния директор Атанас Господинов - Джорджета Лука. Съвсем скоро се чухме, за да я поканя на представянето на книгата ми в Букурещ, но тя беше в Тимишоара. Джорджета пази в личния си архив ценни снимки на историческата сграда, заснети вероятно от баща й. Някои съм публикувала в „Българската църква и училището. Неизвестни документи“. В Стар Бешенов съм се срещала с близки на бивши възпитаници на Педагогическото училище.
В личните им архиви нямаше снимки на историческата сграда, каквито издирвам
Когато са отивали да учат в Букурещ, учениците от Стар Бешенов са били 14-годишни, още деца. Снимали са се за спомен със свои сприятели, но и тези фотографии са ценни и вече са история. От Винга е имало трима ученици в Педагогическото училище. Не успях да отида до там, но чрез друг човек, когото помолих да се срещне с техни близки, видях копия на снимки от личните архиви. Тези фотографии се отнасят за третия период от историята на училището - след 1948 г., който аз не разглеждам в книгата. Той може да бъде обект на отделно изследване. За Педагогическото училище има оставени доста спомени от бивши учители и ученици. През 2000 г. излиза книга с интервюта на румънски език „Спомени от българското училище“ с автор Думитра Негруша. Тя дойде на представянето на новата ми книга в Букурещ. Поддържам връзка и с децата на починали букурещки българи. Моя приятелка е например Моника Черчелеску, юрист и журналист, дъщеря на Лучия Керчова-Пъцан. Лучия в съавторство с Лука Велчов остави няколко книги за българските възрожденци в Букурещ. 
- Има ли все още неизследвани страници от историята на българската общност в Букурещ?
- Да, разбира се, темата е необятна. Аз изследвам само един обект, издадох две книги, а има още толкова много ненаписани страници от историята му. Когато си говорим с г-н Ронков за миналото на българската колония в Букурещ, той винаги изразява съжаление. Тук - казва - трябва да работят цели екипи.
- Какво бихте искали младите хора да открият в тази книга?
- Да ги заинтригува не само историята на Ботевото училище, а и изследователската работа. На Арнаудовите срещи на 20 юни в Регионалната библиотека „Любен Каравелов“ специално за младите хора бях подготвила няколко примера от книгата, за да покажа пътя на един изследовател. Важно е да работят не само с архиви, а и да правят теренни проучвания. Дори и хората да са починали, те имат близки и понякога в семейните архиви се пазят безценни съкровища. Да търсят публикувани спомени, да записват спомени, да ровят в стария периодичен печат.
- Имаше ли опасност огромно количество факти да „затрупа“ човешките истории?
- Не знам дали е възможно да се проследят всички човешки истории. Публикувам в края на книгата кратки биографични бележки за директорите и учителите в периода 1908-1948 г. Доколкото успях, възстанових и списъците на учениците, което е много важно, защото тези данни могат да послужат за целите на други изследвания. Някои списъци намерих в Националния архив на Румъния, други - в Централния държавен архив в София, използвах и съхранените от Георги Ронков главни книги. От всяко едно име тръгва нишката на един живот. Не ми беше възможно да проследя човешките истории докрай, публикувала съм само най-общи данни.
- А коя човешка история от събраните материали ви развълнува най-много?
- Разтърси ме беднотията и мизерията на семействата на повечето ученици. Училището е посещавано предимно от деца на много бедни българи, които са живеели в покрайнините на Букурещ. По-заможните са пращали децата си в по-уредените румънски училища. В архивите са запазени доклади на учителите от посещенията им в домовете на учениците. Описани са потресаващи битови условия - семейство с осем деца живее в малка и срутена стая, други обитават стаи с влажни до тавана стени.
Училището е събирало помощи от състоятелните българи и е купувало дрехи и обувки на бедните деца за Коледа и Великден
От 1934 г. работи и училищна трапезария за безплатни закуска и обяд. 
- Защо е важно днес да издирваме историята на българските общности извън пределите на България?
- Защото това е нашата кръв. Помня времето, когато в дружеството на „Доамней“ се събираха над 20 българи, обединени от Лука Велчов и Лучия Керчова-Пъцан. И двамата починаха, един по един си отидоха и останалите. От Педагогическото училище с български език на преподаване останаха живи само трима - Георги Ронков, Георги Калчов и Ана Велчов-Романов. Ако имам да питам нещо, мога да се обърна само към тях. 
- Ако трябва с едно изречение да обобщите смисъла на „Ботевото училище в Букурещ“, какво бихте казали?
- Това е миналото на едно славно българско училище в Букурещ и на най-ценния ни исторически паметник в Румъния, който сме загубили безвъзвратно.
- Какво открихте за себе си като изследовател при работата по тази тема?
- Трябвало е да започна да работя по-рано. Тогава съм можела да се срещна с повече бивши възпитаници на училището, да видя повече лични архиви. Но изглежда е било необходимо време да натрупам достатъчно знания и опит, за да се почувствам готова да се заема с изследвателска работа.