158 години от подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

През нощта на 6 срещу 7 юли 1868 година четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа стъпва на българска земя край устието на Янтра близо до село Вардим. Съдбата на четата е известна. Днес, повече от век и половина след подвига на революционерите, продължаваме да почитаме героизма им, но сякаш все по-трудно преминаваме рамките на думите, за да стигнем до дълбоката искрена признателност и възхищение в сърцата. А те стават още по-силни, когато видим в контекста на времето решителността на четниците да дадат главите си за свободата на България. За това ни помага този материал, написан не с патетика, не и с морализаторстване с късна дата, а с желание да покаже фона, на който блести саможертвата на всеки, изправил се на живот и смърт с оръжие в ръка за освобождението на земята на дедите си.

„Наистина, голяма душевна сила трябва да има човек, за да може каза: „Ний си достигнахме целта, защото измираме, а вие още не сте, защото сте живи!“ ... Тези мъченици на свободата, що измряха с усмивка на уста, бяха наши приятели, наши братя; с тях деляхме скръб и радост, смях и сълзи, ... с тях деляхме сичко, само смъртта и свободата не можахме с тях да разделим!“
Тези огнени думи са на публициста Христо Ботев във вестник „Дума на българските емигранти“ по повод на третата годишнина от разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа,
„събитие, което направи епоха в историята на нашето политическо и умствено възраждане“
За погребение на Стефана Тулчалията са отпуснати 5 гроша от Русенската църковна народна община и той е погребан от Баба Тонка „вън от гробовете на гражданите, гдето се ровят обесените“, казва Никола Обретенов.
Години по-късно, след Освобождението, един друг майстор на словото - летописецът Захари Стоянов, който добре познава русчушките първенци, пише с възмущение, че Караджата бил лишен от религиозното почитание на своите сънародници в Русчук не защото турците го забранявали. „Верноподанната българска община, която се състояла от михалчевци, янакевци (Михал Панов и Янаки Маринов - бел. Х.Л.) и други още покорни главици, гледала в лицето на Караджата разбойник и нехранимайко. За да не би прахът на подобен царски душманин да оскверни вечните жилища на православните русчушки безиргяни (търговци, търгаши - бел. Х.Л.) дадена била и такава заповед, щото Караджата да не бъде погребан наред със своите по вяра и по народност братя, но настрана, отделен като коза на стотина крачки разстояние в една гъста бурен, близо до крепостта. На същото това място са погребани и двамата герои от парахода „Германия“, Цвятко и Никола.
В разстояние на шест години времето беше изравнило гроба на Караджата
ни една човешка стъпка не беше нарушавала хармонията на тревата и той беше изгубен за потомството, ако да не беше баба Тонка, която го поднови, като извади и главата му“.
През месец април 1867 г. четата от 30 души, водена от Панайот Хитов се прехвърля незабелязано през Дунава при Тутракан, преминава Сливенския балкан и се оттегля в Сърбия. През май с.г. при Свищов преминава и четата на Филип Тотю, наброяваща 35 души. При с. Върбовка - Севлиевско се завързва люто сражение, при което оцелява войводата с четирима бойци, които заедно с четниците на Панайот Хитов на 20 август преминават в Сърбия. Валията на Дунавската област Мидхат паша пристига с параход в Свищов, арестувани са 60 души от изградената революционна организация. В Русе са докарани и 50  българи от Търново и Габрово.
През 1867 г. български емигранти създават чета в Зайчар, но тя е разпръсната от сръбските власти, а войводите Никола Войводов и Цвятко Павлович при опит да стигнат с австрийския параход „Германия“ от Галац до Сърбия са убити на русенското пристанище на 8 август 1867 г.
След провала на Втората легия в Букурещ се организира нова чета, в ядрото на която влизат легионерите, преминали от Белград. За воеводи на четата от 127 души са определени Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Те преминават Дунава при устието на р. Янтра на 6 юли 1868 г., близо до Свищов и потеглят към Стара планина.
Високата порта е принудена да търси решение за бърз разгром на четата и тя се спира на председателя на Държавния съвет Мидхат паша
който до преди няколко месеца е бил управител на Дунавския вилает и добре познава обстановката. На 15 юли той пристига във Варна с параход и още същия ден е посрещнат на железопътната гара в Русе от валията Сабри паша, чиновници и от по-първите граждани. За това решение съдейства и английския посланик в Цариград, който се съобразил с препоръката на консула в Русе Р. Далиел. В последвалите сражения при с. Караисен и Вишовград загиват почти половината четници. Съдбовно сражение става на 9 юли в местността Канлъдере (Кървавото дере), Севлиевско, където загиват още 28 бойци, а войводата Стефан Караджа е тежко ранен, заловен и откаран в Търново под силен конвой. Оттам, 
в бунтовническата си униформа, почернял и изсъхнал, целият във вериги, в бричка, седнал с един турски юзбашия, е изпратен в Русчук
където тълпи любопитни граждани - турци, българи, евреи са излезли да го посрещнат на търновския път при махалата Сарай. По улиците тичат глашатаи и викат: „Днес ще докарат българския крал, кючюк Стефана; затова, който желае да го види нека да върви на Сарая, хъ, хъ!“. Талигата спира пред Главното вилаетско управление и Караджата, понеже не може да се движи, възсяда един турчин, който го отнася в конака.
За смъртта на войводата битуват няколко версии. Според Никола Обретенов в „Спомени за българските въстания“ той и майка му Тонка са видели Караджата да виси на бесилката, „гдето сега са халите“. Близо до това място през 1968 г. беше открит негов паметник по случай 100-годишнината от гибелта му. Същото твърди и Михаил Хаджикостов като свидетел в книгата си „Из миналото на Русе“. В началото на ХХ век в Русе се провеждал ритуал на празното място между днешните хали (тогава Касапски дюкяни) и училище „Отец Паисий“ (тогава Крайненското училище). Там се издигало импровизирано бесило от обвити с черен плат греди. Под него заставала Петрана Обретенова с поднос, в който бил черепът на Караджата, запазен и прибран от майка й. Оттам множеството се отправило към гробищата и църквата „Света Троица“ на панихида.
Никола Обретенов опровергава думите на Захари Стоянов, според когото войводата умира от раните си в затвора, с аргумента, че последният по това време не е бил в Русе и се доверява на съобщение във вестник „Дунав“. Според историческата наука Стефан Караджа умира от тежките си рани в затвора на 31 юли (ст.ст.) Но при ремонта на къщата-музей „Баба Тонка“ беше открит каменен кръст на Стефан Караджа с дата на смъртта му 30 юли 1868 г.
След преминаване на четите през 1867 г. Мидхат паша като областен управител налага жесток терор за да всее страх у българското население
В Русе той започва съдебна разправа с арестуваните по подозрение българи. На съдебния състав дава инструкции всеки заловен с оръжие да получи смъртна присъда, а останалите подсъдими да бъдат изпратени на заточение. На издигнатите бесилки в Русе, Свищов и Търново са екзекутирани осъдените на смърт за назидание на българското население. От Високата порта са му дадени неограничени права да бъде не само управител, но и съдия над провинилите се българи.
Преминаването на четите и проявената жестокост на Мидхат паша, насилията и грабежите на нередовната войска, тежките присъди намират широк отзвук в емигрантския и европейски печат, в докладите на европейските консули. За да оправдае извършеното насилие над мирното българско население, той се нуждае от верноподанически протести от българи срещу четите. Изпратени до валията адреси трябва да изразят задоволство и благодарност към управлението му и да отправят остри упреци към българската емиграция. За изработване на благодарствените адреси се разчита на българи, свързан с различни органи на властта. За по-голяма гласност вилаетския вестник „Дунав“, който излиза в Русе, предоставя страници за публикуване на адреси и обръщения. Той е първият правителствен вестник, печатан извън столицата и за пръв път освен на официалния турски, но и на български език. Главен редактор е Исмаил Кемал бей, а Иван Чорапчиев - учител в класното училище и Стоил Попов са преводачи. Любен Каравелов го нарича 
вестник с „полицейско, полушпионско и полуидиотско направление“
В брой 182 от 1867 г. в. „Дунав“ пише: „От многобройни досегашни опити се е доказвало, че българският народ по своя природен характер всякога е бил и е наклонен към мира и спокойствието и в същото време се занимава с работата си, доказвало се е още, че в този си характер той отбягва от суетни съображения за свободата и независимостта, които се показват у повечето отделни народности“.
В същия брой е поместен обширен „Протест от страна на българите, жители в Търновския санджак, към бунтовническото общество в Букурещ, което е съставено под име Таен български комитет. Този протест е подписан с по няколко стотина подписи от всякой град в речений санджак... Туй ли са те вашите ратници за свободата, господа членове на комитета, прочутия разбойник Тотю с неговите свирепи другари?... Е, господа членове на комитета, нека ви постигне божието правосъдие! Ние ви изключваме измежду нас и протестираме пред бога и пред человеците срещу вашите изтребителни действия“.
„Русчукските българи“ не остават по-назад
и след няколко броя също „отправят следующия протест към самозвания Таен български комитет в Букурещ:
Господине редакторе!
Умолявате се да обнародвате в един от най-скорошните броеве на почитаемия вестник „Дунав“ следующия протест от страна на русчукските жители с окръжието му заедно.
От няколко време букурещкият под име Централен таен български комитет, сбирщина от зломисленици на народа ни хора, дръзнал е да прекара в отсамната страна няколко разбойнически чети с цел да развалят общото спокойствие. Благодарение обаче на Н.В. Мидхат паша, главният вилаетски управител, който с естествената си бодрост и с неуморимите си старания излови речените разбойници и ги наказа съответствено с вините им. Жално е само, че речений комитет с безумните си постъпки стана причина да разплаче толкова чада, майки и съпруги. Нека прочее самозваний Букурещки български централен комитет се огледа в работите си и да дава ответ пред бога и пред целия свят за тази си убийствена за народа ни постъпка.
Ний пък в името на Н. И. В. наши милостивейши и добродетелнейши цар султан Абдул Азис и в името на человещината протестираме против тоя комитет.
Верноподани на Н.И.В. Султана
(Следват подписите)“.
„Протест към членовете на мнимий Български таен комитет във Влахия“ отправят и българите от Ловчанската кааза през лятото на 1867 г. Те заявяват, че провидението ги е оставило преди четири и половина века под скиптъра на „Великите Османови наследници - милостивите султани, най-добрите промислителиФ на тяхното щастие. Разбира се, не остават по-назад и свищовските българи - и те  отправят протест. Мъдрият и превъзходен управител на Дунавския вилает негово височество Мидхат паша с пристигането си от Русчук издирил, изловил и с обикновеното си правосъдие и великодушие наказал виновните, като завърнал тишината и спокойствието в Свищов.
Писма с протести срещу „самозвания таен Български комитет в Букурещ“ са поместени и от варненски, тулчански и габровски верноподанически българи
Няколко месеца в. „Дунав“ се занимава със залавянето на Н. Войводов и Цв. Павлович в парахода „Германия“ и злорадства с тяхната гибел на русенското пристанище през същото лято.
И през 1868 г. след завръщането си в столицата, Мидхат паша взема мерки за да оправдае насилието,  репресиите и многобройните смъртни присъди при разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Широкият отзвук в европейската преса го кара пак да разчита на благодарствените адреси, получавани от българското население в Сливен, Казанлък, Стара Загора, Габрово, Ловеч, Търново и други градове, изразяващо задоволство от справедливото управление, като вината се хвърля върху българската емиграция, изпратената чета и Русия. Адресите са написани от вилаетското управление, а общинските ръководители и първенци след оказан натиск са били задължени да ти подпишат.

Хачик ЛЕБИКЯН