Държавна опера – Русе предлага на вниманието на читателите на в. „Утро“ рубриката „Гласове, които остават“. Идеята е да разказваме не само за миналото на нашия оперен театър, а и за приемствеността между поколенията артисти.  Читателите ще могат да проследят как дългогодишният творчески процес създава специфичната, неповторима атмосфера в града за изява на диригенти, режисьори, оперни и балетни артисти, оркестър, хор и художествени ателиета.  

Статиите са за емблематични личности, оставили ярък, незабравим спомен в почитателите на оперното изкуство. Д-р Веселина Антонова, архивистът на Русенската опера, разказва историята за тяхната творческа смелост, за техните художествени постижения и за красивия пример как всички те сътворяват незабравимите спектакли в музикалната летопис на Държавна опера – Русе.

„В досегашната си продължителна режисьорска практика в Румъния и Европа не бях срещал толкова истински и пълнокръвен изпълнител на Яго от „Отело“ на Верди, какъвто е Анастас Анастасов!“. Това казва за именития русенски изпълнител проф. Жан Рънзеску.
Един от водещите баритони в солистичния състав на ансамбъла на Русенския оперен театър през 60-те - 80-те години на ХХ век е роден 30 ноември 1926 година в Горна Оряховица. Завършва Музикалната академия при Петър Райчев, посещава и Студията на проф. Христо Бръмбаров. От 1955 година е солист в Русенската опера.
Едно от първите му големи постижения е ролята на Алексей Мересиев в „Повест за истинския човек“ от С. Прокофиев (1962). Тогавашният директор на операта Георги Чендов пише в „Пауново перо“, че решението да се постави произведението на Прокофиев е, че в състава на трупата е Анастас Анастасов, който „показа едно от най-интересните актьорски превъплъщения като Мересиев“.
Анастас Анастасов е родeн артист,
участва в почти всички български заглавия от репертоара на русенската опера
- в творбите на Парашкев Хаджиев, Красимир Кюркчийски, Александър Райчев, Александър Йосифов, Найден Геров, Любомир Пипков, Панчо Владигеров.  Превъплъщава се в повече от 50 роли: лорд Хенрих Астон в „Лучия ди Ламермур“ на Доницети (1959), Маркиз Поза от „Дон Карлос“ на Верди (1963), учителя Терзиев в „Антигона 43“ от Л. Пипков (1963), Камен в „Мост“ и Савата от „Тревога“ на Александър Райчев (1965), Осман бей в „Луд гидия“ от Парашкев Хаджиев (1966), граф Алмавива в „Сватбата на Фигаро“ от Моцарт (1966) , Павел Власов в „Майка“ на Тихон Хренников (1967), Жрецът Абимелех в „Самсон и Далила“ от Камий Сен-Санс (1968), Холандеца в „Летящият холандец“ от Вагнер (1969), Робинзон в „Тайният брак“ на Чимароза (1972), Найден в „Майстори“ на П. Хаджиев (1972), Шонар в „Бохеми“ на Пучини (1974), Жерар в „Андре Шение“ от Джордано (1976), Андрей Шчелкалов в „Борис Годунов“ от Мусоргски (1979), Пинг в „Турандот“ на Пучини, Елецки в „Дама Пика“ на Чайковски (1968), Скарпия в „Тоска“ на Пучини, Ескамилио в „Кармен“ от Бизе, Княз Игор на Бородин, Флут във „Веселите уиндзорки“ от Ото Николай, Ренато в „Бал с маски“ и Амонасро в „Аида“ на Верди, Непознатият от „Юла“ на Кюркчийски и др. 
През 1975 година, за премиерния спектакъл на операта „Макбет“ от Верди с режисьор Константин Димчев, диригент Веселин Байчев и художник Цанко Войнов от програмата на Международния фестивал „Мартенски музикални дни“, проф. Розалия Бикс пише: 
„... Не можех да си представя оперен (не драматичен) Макбет с такива измерения на философското си и емоционално въздействие
какъвто постига АНАСТАС АНАСТАСОВ. За тази негова роля, както и за други, като Яго например, би трябвало съвременното ни оперознание да прави анализи, изследвания, по които в бъдеще да се долавят основните, решаващите насоки в българското оперно-изпълнителско изкуство. Аз няма да твърдя, че Анастас Анастасов обладава оптималния вариант глас за тази роля; има български певци, които по формата на гласа покриват партията по-добре. Но такъв цялостен образ, образ с обаянието на силните духом (та ако тираните не бяха и с чар, кой би ги допуснал до трона!), такава стихия от човешки страсти и проникновение в тях, такава точност в очертаване на взаимоотношенията Макбет - Лейди Макбет (затова и всяка тяхна среща бе поредна кулминация в спектакъла) могат да се открият само всред редките, паметни върхове на съвременния български оперен театър. От подобна величина, при това без уговорката за формата, е Мария Венцеславова - Лейди Макбет. Бляскаво вокално постижение, много изработена и много допадаща на природата на певицата роля, която кара да недоумяваме при неизбежните сравнения, които се налагат между нея и други, далеч по-често изтъквани и признавани певици на такива роли. Добри като вокално покритие (М. Илиев, М. Димитрова) и като етично присъствие (Неделчо Деянов) бяха и останалите участници в това голямо събитие в музикално-театралния живот на Русе и, смея да обобщя, на съвременния ни оперен театър. С такива спектакли се постигат големи и важни човешки и обществени цели и се строи престиж, надхвърлящ тясната оценка на професионалната сполука“ (в. „Дунавска правда“, Русе, бр. 69, 8 април 1975 г.).
След безспорния творчески връх
като истински Шекспирови актьори в „Макбет“ артистичната и семейна двойка Анастас Анастасов-Мария Венцеславова с успех участват и в новосъздадени класически български опери. Парашкев Хаджиев композира, по драмата на Камен Зидаров „Иван Шишман“, музикално-сценичната си творба „Мария Десислава“ в която главните роли са написани за  звездната двойка.
Днес талантливите им синове - световноизвестният бас Орлин Анастасов и баритонът Венцеслав Анастасов, както и очарователната им внучка - Мария Анастасова продължават семейната традиция. 
Дългогодишният солист в Русенската опера ни напусна на 31 януари 2012 година на 84-годишна възраст.