Има хора, които влизат в стаята и въздухът се сгъстява. Не защото са красиви или богати, а защото са толкова живи, че присъствието им се усеща физически - като промяна в налягането. Емил Трифонов - Кембълът беше такъв човек. И точно затова смъртта му на булевард „Цариградско шосе“ в София в ранните часове на 17 март 2007 година разтърси България. Той беше на 42 години. Имаше още толкова да живее...
Бяла Слатина - Разград - светът
Кембълът е роден на днешната дата - 19 юни 1964 година, в Бяла Слатина - малък провинциален град в периферията на Северозападна България. Израства в Разград - друг полюс на провинцията, друг край на страната. Двата града нямат почти нищо общо, но Кембълът винаги е носел и двата в себе си: нещо северняшко, честно и директно, и нещо от меките хълмове на Лудогорието.
Завършва българска филология в Шуменския университет - избор, който на пръв поглед изглежда академичен, но всъщност е логичен: момче, което обича думите толкова болезнено, отива там, където думите се препарират, разглобяват и изучават под лупа. Прекарва години с Вазов, Яворов и Ботев - и от всичките излиза с нещо, което не е в никой учебник: собствен език. А онова, което го дообогатява, е музиката. От юношеските си години Кембълът свири на барабани, освен това пее повече от добре.
Докато живее в Разград и после във Варна, се жени. Животът изглежда нормален - филолог, семейство, шепот на морски вълни. После се развежда и се мести в София. Столицата е нова страница. И Кембълът я изписва с мастило, което не изсъхва.
„Тутакси“ - или как се поставя петица за дързост
1991 година. България едва се е събудила от летаргията на Живковото управление, въздухът мирише на свобода и несигурност - онази специфична смес, при която някои се сковават, а други избухват. Емил избухва.
Заедно с Владимир Андреев и Георги Станев основава група „Тутакси“ - самото име е програма: безцеремонно, с подчертано презрение към всичко помпозно. Групата издава касетъчния макси-сингъл „Нейсе“ - отново заглавие, което е манифест. „Нейсе“ - балканският философски отговор на всяко усложнение.
Но истинският удар идва с „Даже“. Композицията се задържа пет поредни седмици на първо място в класацията „Топ 10“ на националното радио. Пет седмици е вечност в поп-пространство, което се мени всяка седмица. „Даже“ не звучи като нищо друго по радиото - и точно затова хората я слушат отново и отново.
През 1993 година „Тутакси“ се преобразява - нов състав, нов стил, два касетъчни албума: „Бива“ и „Туй цък on уй цък“ - игра на думи на границата на скандала, каквито вдъхновителят на групата отлично владее и много обича. Кембълът не се повтаря. Никога. Повторението го отегчава като смърт.
Следва „Термус“ - групата, с която експериментира от 1994 до 1996 година, свирейки пънк и ска. Тя издава един EP /колекция от няколко парчета/ и един албум. После и тя отива в миналото. Кембълът не е колекционер на спомени - той е ловец на следващото.
Накрая, в продължение на цялата си кариера, той записва седем самостоятелни албума с авторска музика и текстове. Седем - число, което при повечето артисти е върхът на живота. При него е само едната страна на монетата.
Радиото: там, където живееше истински
Ако музиката е лабораторията, радиото е арената. И там Кембълът е несравним.
Води авторски предавания в телевизия „7 дни“, радио „7 дни“, радио „Експрес“, радио „Нет“, радио „Кракра“ в Перник. В последните си години живее в „Говорилня“ - предаването по ББТ, което е квинтесенцията на неговия талант: разговор без правила, мисъл без цензура, хумор без предпазна мрежа.
Наричат го Българският Хауърд Стърн. Сравнението куца - Стърн е американски феномен, продукт на друга култура, друга дързост. Кембълът е чисто български: неговата острота е нашата острота, неговото безцеремонност е нашата балканска откровеност, изведена до абсолют. Той не е копие на никого. Той е оригинал, за съжаление, без оригинал.
Хората, работили с него, помнят едно: той никога не идваше неподготвен. Подготовката му просто не приличаше на подготовка. Изглеждаше импровизация. Беше всъщност дълбоко обмислена стратегия да изглеждаш свободен дори когато знаеш точно накъде отиваш.
За политиката е безмилостен. Пред вестник „24 часа“ в юни 2006 година казва спокойно и без флирт с популизма: „Два пъти са ме канили да ставам депутат, но ако вляза там, ще искам да крада и затова не смея да вляза в политиката“. Изречение, което е смешно и мрачно едновременно - точно като неговото усещане за България.
Думите: другото оръжие
Малко хора знаят - или по-точно, малко помнят - че Кембълът пише поезия. Не за публика. Не за слава. Пише, защото не може иначе. Пиесите и разказите му имат преводи в Съединените щати - факт, с който никой в медийното пространство не се е занимавал достатъчно сериозно. Защото е по-лесно да го запомниш като провокатора зад микрофона, отколкото като писателя, чиито текстове прекосяват океани.
Пише три книги от поредицата „Нещо за четене“ - издадени от „Сиела“ и превърнали се в нещо рядко: книги, четени от хора, които обикновено не четат книги. Защото Кембълът пише на езика на живота, не на езика на литературата. Неговият правопис е съзнателно нарушен, синтаксисът му игнорира академичните норми, героите говорят така, както се говори на улицата. Той влиза в литературата като козел в лозе - с цел и без извинение.
Рецензентите от книжарницата „Озон“ описват стила му така: „Словотворец и словоблудец, рокер и рокаджия, умеещ с едно изречение само с една дума да опише всичко: балканския мачизъм, идиотския свят, в който живеем, любовта, смъртта, събеседника си и себе си дори“.
Третата книга - „Лов стори“ - излиза след смъртта му. Казват, че е писана от предчувствията му. Трудно е да не повярваш.
За нея връстникът му Любен Дилов-син, който съвсем скоро също отлетя към небето, пише: „Кембълът живееше в тази саморежисирана реалност, в която всички ние можем да сме това, което вярваме, че сме, а не това, което останалите мислят за нас“.
Езикът като визитна картичка
Той е обяснявал псевдонима си, който между другото си избира и с гордост носи още от годините си в разградската реална гимназия, с характерна за него директност. В едно от запазените му изказвания - лаконично и без уточнения за повода - просто е записано: „Кембълът се пише с пълен член, защото мъжът с празен член е нищо“.
Нарочно грубо. Нарочно смешно. И зад грубостта - идея: за завършеност, за пълнота, за отказ да бъдеш половинчат. Емил Трифонов не признаваше половинчатостта. Нито в работата, нито в живота, нито в думите.
Псевдонимът „Кембълът“ идва от американската консервирана супа „Campbell‘s“ - онзи червено-бял символ на поп-арта, безкрайно тиражиран от Анди Уорхол. Кои съображения са го накарали да вземе точно това хранително-битово наименование, вероятно само той е знаел. Но ефектът е бил пресметнат: незабравимо, малко абсурдно, с намигване към масовата култура - и напълно негово.
17 март 2007: нощта, която не трябваше да настъпи
В ранните часове на 17 март 2007 година, точно около 4.50 сутринта, лек автомобил „Мерцедес“ се движи по булевард „Цариградско шосе“ в посока центъра на София. Шофьорът е Боян Георгиев - 32-годишен мъж с 1,2 промила алкохол в кръвта. В колата пътува Емил Трифонов - Кембълът. Шофьорът е предложил на Кембълът да го закара у дома му, след като двамата са били в пиано бар и са слушали една от най-известните български певици.
В района на хотел „Плиска“ Георгиев губи контрол над автомобила. Мерцедесът се блъска последователно в микробус „Форд Транзит“ и лек автомобил „Рено“, после се удря в стълб. Кембълът е откаран в болница „Пирогов“. Там умира.
42 години. Седем музикални албума. Три книги. Безброй часове живо радио и телевизия. Пиеси, преведени в Америка. Поезия, писана в тишина. Всичко това - прекратено на един столичен булевард от нечия пияна безотговорност.
Боян Георгиев е осъден първоначално на пет години от Софийски градски съд, после - след намеса на Върховния касационен съд - присъдата е намалена на две години. Семейството на жертвата получава обезщетение от 100 000 лева. Числа, записани в протоколи. Живот, записан в паметта на поколение.
Какво остава
Остава всичко.
Остава „Даже“ - песен, която и днес хората разпознават по първите акорди. Остават книгите от „Нещо за четене“, препечатвани и препродавани, четени и преоткривани от хора, родени след смъртта му. Остават часовете „Говорилня“ по ББТ, записани от фенове и публикувани в интернет - дигитален кехлибар, в който е замръзнал жив Кембълът.
Остава и пано на жилищен блок в Каварна - черноморски град, с който не е имал никаква биографична връзка, но някой е решил, че трябва да го помни. Защото Кембълът е принадлежал на всеки.
Остава изречението му за депутатите, което е по-честно от всяка предизборна програма. Остава авторекламата на книгата му: „Ми вади кинтите, земай и бегай да четеш“ - призив без претенции за литературност, но с пълна самоирония.
Остава тихата горчивина, че животът му е бил прекъснат - неизживян до края, недовършен. Третата книга е издадена след смъртта му. Четвъртата - никога.
Емил Трифонов-Кембълът - поет, музикант, радиоводещ, телевизионер, писател, провокатор, хуморист. Всичко едновременно - и нищо наполовина.
„Кембълът се пише с пълен член!“
Да. Така е.
По материали от интернет

Той те предизвиква да го преодолееш. Ако успееш, от другата страна те чакаше един различен свят

Този текст не иска да бъде некролог. Некролозите са за хора, чието присъствие е приключило. Кембълът не е приключил. Той е тук всеки път, когато някой пусне „Даже“ на тъмно. Всеки път, когато някой отвори „Нещо за четене“ на случайна страница. Всеки път, когато радиоводещ реши да бъде честен вместо удобен...
И на финала един цитат от Захари Карабашлиев от времето, когато двамата с Кембълът са състуденти и нито са известни, нито дори могат да допуснат накъде ще продължи животът им по предстоящите кръстопътища:
„1988, Шумен
В началото на първия семестър Кембълът дава да се разбере, че тази Българска филология няма да е като останалите Български филологии. Курсът е разделен в реакциите си на неговото поведение като две Германии. Пример: Антична литература, разгорещена дискусия на тема егоизъм, вероятно повдигната от нашия герой. По едно време, той казва
„...Ще си позволя да цитирам тук Дякона Левски и да туря кончина на тая препирня. Дякона пише в тефтера си: „После себе си, обичам най-много... мене си“. Аудиторията затихва, всички се чудят как да продължат. Мълчанието прекъсва преподавателката: „Колега, ще ни кажете ли откъде е този цитат?“. Кембълът прави една дълга пауза, после - онази негова усмивка и: „Току-що го съчиних“. Курсът избухва - това е светотатство, Кембълът прекалява. Истина бе - Кембълът винаги прекаляваше. Кембълът те предизвиква да го преодолееш. Ако успееш и минеш отвъд смешния му профил, сарказма, проблематичния му морал и проклетията му, отвъд доброто му и злото му, от другата страна те чакаше един различен свят, пълен с много, много смях. Как сме се смели с Кембъла! Боже, как сме се смели!“...