Иван Станков за „Пилигрим от края на света“: Дори когато е голям, самотният човек е малък. А малкият човек е такъв, защото е изправен

„Роден да бъда нещо друго - свободен селянин, пътуващ музикант или каменоделец, аз бях насилен от Съдбата - пленница на Службите за сигурност, да разговарям с хората с непълни рими... Но като виждах как от говора ни чезнат думи като чест, достойнство, свобода... не можех да остана безразличен. И спомнил примера на пишещи мъже от миналото, с настървение приех окопната война в защита на Езика...“ - това са думи на Борис Христов от „Пилигрим от края на света“. Това е книга разговор на проф. Иван Станков с големия поет за преживяното дотук - за Болката да се родиш изправен, за Любовта - Светия Граал, за паметта на Словото и за Забравата, за съзидателната сила на смъртта, разказано в метафори и холограми, в картини, документи и поеми от заглавия. Книгата включва галерия от жанрове: поезия, есеистика, разговори, спомени и документални свидетелства за сблъсъка на поета с Държавна сигурност... За нея разговаряме с Иван Станков.

- „Пилигрим от края на света“ е определяна като книга-разговор, но това не е интервю или анкета, а нещо далеч по-голямо. Как бихте определили Вие тази книга?
- Книгата може да се чете всякак. Тя се изплъзва от рамките на всички жанрове. Има и анкетно звучене, има и много художествени пасажи, документални и мемоарни фрагменти, има и много визуален материал. Моята препоръка е тя да бъде четена като цялостен художествен текст, в който Поетът е фикционален герой. Книга с различни художествени езици. Тя предлага общо конструиране на образа на Поета като творец изобщо - като музикант, като живописец, като скулптор, като художествен фотограф, и, естествено, като автор на поезия, ритмувана проза и митографии.
- Как се ражда една толкова лична и едновременно документална книга за Борис Христов?
- Моето участие в правенето на книгата е повече от скромно. Дори не знам защо точно аз получих привилегията да участвам в нея. Там можеха да бъдат и Едвин Сугарев, и Божидар Кунчев и колко още хора с прекрасни текстове върху творчеството на поета. Отдавна съм правил постъпки да направим заедно литературна анкета (първата ми книга, посветена на неговото творчество беше вече излязла). Това беше някъде преди около четвърт век, когато издателство „Слово“ направиха поредицата „Нова българска библиотека“ и аз бях натоварен да бъде съставител на томчето с поезията на Борис Христов. Минахме по негово желание на мистификационен вариант - поетът сам си е задал всички въпроси и отговорите бяха в тристишия. Въпросите - от по една дума. След години пак повторих предложението си - след опита ми от анкетата с писателя Анчо Калоянов. Но то беше деликатно отклонено. И ми стана ясно, че с този човек традиционна писателска анкета няма как да се направи - това щеше да означава, че се излиза изцяло извън полето на художественото. А самата му мисъл, дори когато е с предмет от миналото, не може да напусне това поле. Или не иска.
-  „Пилигрим от края на света“ е определяна като книга-разговор, но това не е интервю или анкета, а нещо далеч по-голямо. Как бихте определили Вие тази книга?
- Книгата е нещо като компендиум или като резюме на цялостната творческа личност Борис Христов, събрана от негови поетически, прозаични, изобразителни и „биографични“ творби. Освен това, книгата е в някакъв смисъл и „семейна“, тъй като в книгата участват и покойните родители на Поета, и съпругата му, художничката Дарина Христова, и синът им Мартин Христов. Книгата е дълбок вътрешен разговор на Поета със себе си и моето участие е по-скоро фигуративно. Не мога да дам еднозначно определение. А и читателят няма нужда от това. Това е просто поредната художествена книга на Борис Христов, поръсена с мемоарни и документални подправки. В нея, разбира се, има нещо завършващо, окръглящо. Нещо цялостно. Затова и на въпроса с коя от книгите си би искал да бъде запомнен, отговаря със заглавието на книгата, за която говорим.
- Как се ражда една толкова лична и едновременно документална книга за Борис Христов?
- Това е 
книга, мислена и правена цял живот
Тук имаме работа именно с резюмето.
- В книгата присъстват поезия, спомени, философски размисли, документи от Държавна сигурност. Трудно ли беше да намерите баланса между интимното и историческото?
- Балансът на жанровете е изцяло работа на Автора. Той имаше съмнение дали трябва да бъдат включени материалите от досиетата му от Държавна сигурност. Там се запънах и настоях.
- Как стигнахте до заглавието „Пилигрим от края на света“? Какво символизира този образ?
- Самата дума Пилигрим е красива. Тя е със значение на пътуващ поклонник. Пътуващ Поклонник, който изповядва религията за Човека, чиито свети места са навсякъде, където има дори само един човек. А е от края на света, защото какъвто и да бъде и където и да живее, всеки човек е край на света. Заглавието беше готово предварително и си е изцяло дело на Поета.
- В разговорите Борис Христов говори за „болката да се родиш изправен“. Това ли е най-точното определение за неговата съдба като поет?
- Не знам дали е най-точното. Но със сигурност е едно от верните. Спомнете си, че дори когато е голям, самотният човек е малък. А малкият човек е такъв, защото е изправен. Затова и героят, и неговият автор искат да бъдат и да останат като малки хора. И тихи.
Шумният човек би искал да бъде голям. Големите обикновено са изгърбени
- Книгата внушава усещането, че Борис Христов винаги е бил самотник в българската литература. Сам ли избира тази самота или тя му е наложена? Или пък това е обяснено от самия него - „...пиша за малкото хора, останали верни / на Свободата, на тази красива змия, / нашарена с бели камшици и с черни“?
- Не знам дали е самотник в литературата. Все пак той е представител на талантливо поетическо поколение, което днес обозначаваме като поколението на „тихата лирика“. От друга страна той има немалко приятели измежду съвременниците си, повечето все изявени личности от различни области на творчеството - музиканти, художници, артисти. На всичко отгоре, той е близък - според цялото си творчеството, а и в житейската си практика - на анонимния, на малкия човек, който живее в ъгъла на тоя свят. Мога да кажа, че всеки свободен човек му е близък, дори реално никога да не се е доближавал до Автора и дори въобще да не го познава.
- Има ли теми, за които Борис Христов не искаше да говори?
- Има. Никога не е искал да говори за злодеите. Смята, че за тях не бива да се говори, за да бъдат забравени.
- Кой беше най-трудният разговор между вас?
- Не помня да сме имали труден разговор за литературата. Може би защото и аз не съм прекрачвал линията на приличното любопитство. Не помня да е казвал лоша дума за някой писател, макар че рядко сме обсъждали конкретни имена. Но тегави са били винаги разговорите ни за състоянието на съвременния свят с всичките му безумия.
- В кои моменти мълчанието беше по-важно от думите?
- О, това се случваше доста често. 
С Борис Христов е много приятно да се мълчи. Мълчанието с него е творческо състояние
- В книгата много силно присъства темата за езика - за изчезването на думи като „чест“, „достойнство“, „свобода“. Според Вас какво се случи с българския език през последните десетилетия?
- Днес езикът е в пасивна отбрана. Езиковите варвари не са просто хора с беден речник. Те са крадци на език от самото речниково ядро. И девалвацията след кражбата на цяла редица от красиви и горди български думи днес е пълна. Кризите в езика следват кризите на обществото. Ще трябва да се мине и през това.
- Борис Христов говори за „окопна война в защита на езика“. Загубена ли е тази битка днес?
- Не е. Езикът може да изгуби някое и друго сражение. Но не може да загуби война. В литературата езикът съзнателно, манифестирано е бил оварваряван. Но подбудите са били винаги естетически. Страховете ми се, че днес това оварваряване е „естествено“ и обхваща всички континенти. Но надеждата ми е, че жаждата на обществата и културите по хубавия, дълбок език е по условие неутолима.
- Книгата съдържа документални свидетелства за сблъсъка му с Държавна сигурност. Има ли все още неизговорени истини за отношението на режима към българските писатели и към обществото въобще?
- Имам колеги изследователи, които изровиха доста неща (най-много може би Пламен Дойнов). И те биха били достатъчни за реконструиране на картината сравнително пълно. Но при условие, че обществото наистина се интересува от това. Скромната общност от литературни историци се интересува и нещата са сравнително ясни. Навярно има и още много за откриване, но допълненията ще бъдат преди всичко в личен план. Системата е вече очертана. Аз не съм архивист и единствените материали, които съм виждал, са тези, свързани с Борис Христов.
- С книгите си вие сте навлизали най-дълбоко и проникновено в света на Борис Христов, научихте ли нещо, което не знаехте преди „Пилигрима...“?
- Много колеги са прониквали дълбоко и проникновено в творчеството на Борис Христов. Даже не знам дали теоретически е възможно да се проникне там плитко и повърхностно.
Да, научих някои неща, които преди това не знаех
Не бях виждал неговите скулптури, картините му. Не знаех много неща за най-близките му приятелства с Милчо Левиев, Емил Бояджиев, Димитър Аврамов, Тодор Колев, Радой Ралин и др. Не знаех планинските трасета, по които са събирани камъните за неговите митографии. И много други неща научих през последните два-три години, през които достъп до олтара.
- В един момент Борис Христов казва, че не иска да остава в ничия памет. Форма на духовна защита ли е това?
- И това. Но като цяло е жест, повтарящ героя му от „Смъртни петна“ Лазар Вехтошаря, някогашният шивач, който тръгва да събира всички дрехи, които някога е ушил. Защото и ушитите дрехи на Лазар, и стиховете, които пишем, са знак, че искаме да останем нещо по-голямо от онова, което сме. Ако не искаме да оставим нищо след себе си, значи сме пристигнали при  позицията на малкия, на самотния човек. От гледна точка на Голямото време всички ще бъдем забравени, навярно дори и Шекспир. Защо да оставяме времето да свърши това вместо нас?
- Защо Борис Христов продължава да бъде толкова важен за различни поколения читатели?
- Защото е автор на един много дълбок свят, направен простичко. И защото е направен красиво. В основата му стои метафоричното раждане на езика. Метафората е изразно средство, което не може да бъде повторено. И знак за безграничното богатство на българския език.
- Има ли днес фигури в българската литература със същата морална тежест като него?
- В историята на българската литература има не един. Има и в съвременната литература. Не ми се ще да бъда конкретен, но аз съм убеден.
- В разговора ви често се появява темата за смъртта, но не трагично, а почти като форма на просветление. Какво разкрива това за Борис Христов, който казва: „няма смърт, не може и да има“? Какво означава „съзидаващата сила на смъртта“, за която говорите в книгата?
- Смъртта е виждана като благодетелка още от началото на българската словесна култура. И в народните оплаквателни песни, и в старата литература, и през Възраждането. И в съвременната литература също. Радичков наричаше смъртта благодетелка  в „Ноев ковчег“. При Борис Христов смъртта и безсмъртието са основна тема. И само в двойка изразяват цялата тежест и прелест на разделителната линия между тукашния и отвъдния свят.
Още от античността се знае, че мисленето за смъртта прави човека по-морален. Докато освободеният от страха от смъртта човек е потенциален престъпник
Мисълта за отвъдното прави човека по-морален.
- Има ли нещо, което съзнателно оставихте извън книгата?
- Да, има. Предварителното редактиране беше многократно и доста неща отпаднаха.
- В „Пилигрим от края на света“ четем и разговор за България - за изгубеното, за паметта, за духовната разруха. Това книга за един поет ли е или диагноза за времето?
- Моето мнение е, че всяка добра книга по някакъв начин трябва да бъде диагноза на собственото си време. Затова и литературната история се интересува толкова много от контекстите - исторически, политически, естетически. Няма висяща извън времето си книга, дори когато авторът иска да бъде точно такава. Всички книги са пеперуди, забодени с топлийка върху инсектара на историята и всяко време пренарежда залата. Избира си онези пеперуди, които й вършат работа. Всяко време идва със своя канон.
- Какъв читател очаквате да намери тази книга - литературният човек или всеки, който търси смисъл?
- Ами че литературният и търсещият смисъл са един и същ човек. Мирча Картареску обича да казва, че 
поет е не онзи, който пише стихове, а онзи, който ги живее
Всеки, който иска да намери потвърждение, че е нормално светът да му е мъничко тесен и иска да намери пореден малък излаз навън, ще влезе спокойно в тази книга и ще се прибере обратно неспокоен. Но нали това е въобще смисълът на четенето.
- Вярвате ли, че днес все още има място за големите духовни разговори?
- Разбира се. Най-важните големи разговори се водят обикновено насаме. А с добър събеседник разговорът е далечно пътуване с кораб, от което се прибираш като аргонавт.
- Какво би ви се искало младите хора да чуят най-вече от Борис Христов?
- Ех, най-добре е да го чуят целия - открай докрай. Нещо, което аз още не съм направил. Това са светове крайни, но безгранични като Вселената на Айнщайн. Но докъдето и да стигнат - все ще е по-нависоко. Важното е да се тръгне по стълбите. Изкушенията идват с етажите.