Пред погледа на Стефан Цанев: Кадри Хабил като Стамболов, който не играе властта, а я носи като товар

На 2 юни русенската театрална публика отново има възможност да гледа спектакъла „Духът на поета“ на драматичния театър с режисьор Ивайло Ненов. Участват Кадри Хабил, Милен Димитров, Борислав Апостолов, сценография и костюми: Петя Боюкова, музика: Пламен Мирчев-Мирона. Представлението ще се играе от 19 часа в Камерна зала „Слави Шкаров“ и за него важи промоция, при която двама зрители влизат с един билет, като предложението е активно както при покупка онлайн, така и на касата на театъра. С постановката по пиесата на поета и драматург Стефан Цанев ДТ „Сава Огнянов“ изразява своята почит към подвига на Христо Ботев и към ценностите, в името на които войводата и десетки негови съмишленици и следовници са пожертвали живота си за България. 
Предлагаме ви текста на младата театроведка Дебора Дикова. Нейната рецензия е написана по повод спектакъла на русенския теаатър по време на Фестивала на младите в изкуството „Виа понтика“ в Балчик, представен по специалната покана на организаторите. Сред зрителите там преди година бе и авторът Стефан Цанев, който не скри своите адмирации към русенската постановка и, развълнуван, поздрави актьорите и режисьора и прегърна Кадри Хабил, изпълнителя на ролята на Стамболов. Заглавието е на редакцията.

Има спектакли, които не се стремят да бъдат „актуални“ на всяка цена, но точно чрез това си позволяват да бъдат болезнено съвременни. „Духът на поета“ от Стефан Цанев е точно такъв текст. На пръв поглед историческа пиеса, а всъщност проучване на напрежението между словото и властта, духа на твореца и прагматиката на държавника. В постановката на Драматичен театър „Сава Огнянов“-Русе тази двойственост е преведена на сценичен език с прецизност и вътрешна дисциплина. В центъра стои фигурата на Стефан Стамболов, изигран от Кадри Хабил - присъствие, което не търси харизма, а внушава убедителност чрез самоконтрол и интелектуална строгост.
Пиесата на Стефан Цанев, написана през 2010 г., принадлежи към онези негови текстове, които използват историята не за възстановка, а за метафора. В „Духът на поета“ срещата между Стефан Стамболов и Христо Ботев не е исторически факт, а символичен сблъсък на две сили - идеалът и реалността, жертвата и действието. „Духът на поета“ е философска драма, която поставя въпроса за границата между идеала и властта.
Действието се развива в края на XIX век и е построено като въображаема среща между двама от най-силните символи на българското Възраждане - Христо Ботев и Стефан Стамболов. В пиесата Ботев се появява, за да потърси сметка от своя приятел и съратник Стамболов - поета, превърнал се в държавник. Диалогът между тях се превръща в
морален процес, в който се сблъскват две противоположни истини: нуждата от идеали и необходимостта от действие
Ботев олицетворява чистотата на духовния порив, готовността да се жертва в името на свободата и идеята. Стамболов, от своя страна, представлява рационалната енергия на властта - човекът, който е разбрал, че свободата трябва да бъде не само мечтана, но и защитена с твърда ръка. В центъра на пиесата стои техният спор за морала на политиката - може ли човекът, който някога е писал стихове за свободата, да управлява с насилие и страх? И докъде се простира отговорността на твореца, когато поеме властта?
Преди този философски сблъсък обаче спектакълът поставя зрителя в особено състояние. Началото на представлението е белязано от режисьорско решение - тъмнина и звукова картина, която пресъздава убийството на Стамболов. Звуков пейзаж, който не просто въвежда, а още в първите секунди поставя зрителя в края на историята. По-късно, за кратък миг, се виждат отрязаните ръце на Стамболов, след което отново настъпва тъмнина и се връща звуковата картина на насилствената му смърт. Този режисьорски избор задава рамката на целия спектакъл - съдбата на героя е известна, въпросът е как се стига дотам. 
Стефан Цанев сам отбелязва в своите хроники, че Стамболов предчувства собствената си гибел - сякаш тази съдба е неотделима от моралния избор, който той е направил. Режисурата на Ивайло Ненов умело превежда предчувствието на театрален език - убийството звучи не като край, а като начало на признание.
 „Духът на поета“ завършва отворено и тревожно, с въпроса
кой от двамата е по-близо до истината - поетът, който умира за мечтата си, или държавникът, който я опазва с цената на всичко човешко
Постановката на русенския театър не натрапва тази философия, а я вписва в сценично присъствие, което оставя зрителя да я разчете сам. Режисурата, изчистена от патос и историческа тежест, позволява на актьорите да водят разказа не чрез външни ефекти, а чрез вътрешен ритъм и диалогично напрежение. Именно тук Кадри Хабил се оказва ключов - като своеобразен баланс между интелектуалната и физическата страна на представлението.
Още с първото си появяване Хабил изгражда Стамболов не като героичен политик, а като човек, който носи в себе си напрежението на историята. Неговото тяло на сцената не е просто фигура в костюм от XIX век, а вътрешно оръжие - инструмент за изразяване на самоконтрол и потиснат гняв. Движенията му са видимо пестеливи, почти изчислени, но зад тях се усеща постоянно вътрешно трептене - едно напрежение между идеята и действието, което придава на персонажа дълбочина.
Това физическо поведение е в пълен синхрон с езика на Цанев, където словото е оръжие, а не украшение. В сцените с Христо Ботев Стамболов на Хабил стои неподвижно, но гласът му „пътува“ - от стегнато, почти чиновническо произнасяне до резки, гневни изригвания, в които прозира не толкова политическата страст, колкото страх от собствената му безпомощност. 
Физическата изразност на актьора е внимателно дозирана. В постановката почти няма излишни жестове - всяко движение изглежда функционално, произтичащо от вътрешната логика. 
Това не е „икономия от играта“, а фокус върху вътрешната пластика
- върху напрежението в стойката, върху начина, по който ръката задържа перото или погледът пресича сцената. Хабил изгражда образ на Стамболов като човек, който владее пространството без усилие - не чрез външно движение, а чрез присъствие. 
Тялото му е в постоянна готовност. Тази скрита енергия създава усещане за сила, която не търси демонстрация. Дори когато се движи по сцената, актьорът не „разрязва“ пространството, а го организира - съсредоточава вниманието на зрителите към вътрешната логика на сцената. Това придава на спектакъла ритъм и баланс.
Хабил използва гласа си не като израз на власт, а като ритъм на вътрешна мисъл. Чува се не тон, а мислене - звук, който се формира от сблъсъка между идеята и реалността. Неговият тембър е лишен от патетика, което създава особена достоверност - сякаш този Стамболов е човек, който отдавна е спрял да вярва на високите думи, но все още не е изгубил нуждата да ги произнася.
Текстът на Цанев изисква особена словесна дисциплина - всяка дума има тежест, всяка пауза носи смисъл. Кадри Хабил се справя с това не чрез ефектност, а чрез ясно артикулирано мислене. Думите му звучат не като заучени реплики, а като процес на раждане на мисълта. Гласът му градира
от сдържаност до пробив на страст и от делови тон почти до интимно признание
Тази динамика прави речта му жива, без да я натоварва с излишна емоция.
Интересен е начинът, по който актьорът се справя с паузите - те не са пропуски, а част от мисълта. Когато Стамболов мълчи, сцената не спира, напротив - именно тогава напрежението достига своя връх. Тази употреба на мълчанието като говор е едно от най-големите достойнства на изпълнението му.
Хабил успява да превърне дори дребните движения - изправяне на гърба, лек жест с ръка, промяна на тембъра - в знаци на вътрешен процес. Неговият Стамболов не играе властта, а я носи като товар. Всяка фраза звучи така, сякаш е изречена след дълго колебание и вътрешен конфликт. Тази двойственост между сила и съмнение създава неочаквано съвременен образ - човек, който е готов да поеме отговорността за властта, но никога не спира да се съмнява в нея.
Взаимодействието на Хабил с останалите актьори е премерено и многопластово. В партньорството му няма надиграване, има слушане. Хабил изгражда ритъм на сценичния диалог, при който звучи отчетливо именно защото е в диалог с неговата тишина. 
Постановката на трупата на Драматичен театър „Сава Огнянов“ не търси грандиозност. В нея няма излишна реторика, нито поза на „национално величие“. Вместо това режисурата изгражда сценичен минимализъм, в който
думите се чуват ясно именно защото около тях има тишина
Декорът - подчертаващ вътрешните напрежения и с осветление моделиращо пространството така, че акцентът винаги да пада върху актьора. В този контекст Кадри Хабил е естественият център, без да се стреми да бъде такъв - присъствието му просто държи сцената. 
„Духът на поета“ в русенския театър успява да избегне две крайности - празния историзъм и декларативния морализъм. Вместо това спектакълът предлага размисъл за човешката цена на властта и за крехкостта на словото, когато то се изправя срещу реалността. Кадри Хабил създава един вътрешно напрегнат, дълбоко човешки образ на Стамболов. Актьорът не се стреми да впечатлява, а да убеждава. Той изгражда персонажа си като процес, не като поза. В неговата игра няма момент на фалшив патос - има внимателно дозирана сила, която се ражда от мисълта, не от декларацията. 
В крайна сметка спектакълът оставя след себе си не аплодисменти, а тишина - онази тишина, в която думите на поета и решенията на държавника се срещат за миг и оставят зрителя да мисли сам.
„Духът на поета“ в постановката на Драматичен театър „Сава Огнянов“ не предлага утешителен извод и не подрежда ясно моралните позиции. Спектакълът не настоява зрителят да заеме страна, а го поставя в неудобното пространство между двете -
между словото, което изгаря в собствената си чистота, и властта, която оцелява чрез компромис
 Именно тук образът на Стамболов, изграден от Кадри Хабил, придобива особена стойност - не като историческа фигура, а като модел на човек, изправен пред невъзможен избор. Тази интерпретация не реабилитира властта, но не я демонизира. Тя я показва като тежест, която изисква постоянна самодисциплина и непрекъснато самонаблюдение.
Спектакълът не приключва, когато завесата падне. Той остава като въпрос, насочен към зрителя - не кой е бил прав тогава, а доколко днес сме готови да понесем отговорността за собствените си убеждения. 
И може би точно в това е силата на тази постановка - тя предлага проблем, ситуация. И в този смисъл „Духът на поета“ не е спектакъл за миналото, а за онова настояще, в което изборът между словото и действието все още няма удобен отговор.

Дебора ДИКОВА
театровед