Той е най-младият играч, обличал някога фланелката на „Ювентус“. Голмайстор, шампион на Италия, национал, медалист от Олимпиада. Има лице, което кара жените да припадат - толкова съвършено, че да прилича на Рудолф Валентино, немия идол на Холивуд. Когато славата идва от две посоки, Пиеро Пасторе трябва да избира дали да остане на терена или да продължи пред камерата. Или поне да се опита да ги съчетае. Това е разказ за човека, който размени атаката на „Милан“ за участие във филм на Пирандело, който вкара над 100 гола в Серия А, а после прекара десетилетия в епизодични роли, за да остане близо до мечтата. Историята на Пасторе е история за красота, талант и една особена съдба - да бъдеш твърде красив за футбола и твърде футболист за киното.
Една смърт в зимния Рим
Понякога животът на човек прилича на стар филм - черно-бял, с леки прескачания на картината и пълен с обрати. На 8 януари 1968 г. в Рим умира 64-годишен мъж. Ако го бяхте срещнали на улицата, едва ли щяхте да познаете кой е бил някога. Но той е бил част от нещо голямо - и на терена, и на големия екран.
Пиетро Марио Пасторе - или както всички го наричат, Пиеро - си отива от този свят тихо, далеч от прожекторите. И все пак, зад гърба си оставя история, която звучи като сценарий: от бягство на дете към военния фронт, през златните години на „Ювентус“, до снимачната площадка с Роберто Роселини и Тото.
Роден в Падуа на днешната дата в началото на ХХ век - 3 април 1903 г., Пиеро израства в една Италия, която тепърва се пробужда за новия век. Но неговото детство не е лежерно. Когато е само на 12, избухва Първата световна война. Момчето, вдъхновено от детски романтизъм, решава, че иска да отиде на фронта. Заедно с приятел бяга от дома към Басано дел Грапа, където се водят сражения.
Това бягство завършва с трагедия. Неговият приятел е убит от граната.
Сякаш това не е достатъчно, съдбата подготвя още един удар. По-големият му брат Вито също е футболист - вратар на Падуа. По време на мач обаче Вито участва в тежък сблъсък и загива. Думата шок е слаба, за да опише покрусата след тази ранна и нелепа смърт. За малкия Пиеро футболът става забранена територия. Семейството му му забранява дори да докосва топка.
Но кръвта винаги иска и взема своето. Пасторе опитва с бокс и любовта към футбола все пак надделява. Връща се на терена. И бързо става ясно, че това момче има дарба.
„Бел Пиеро“ и златните години
Дебютира в първенството с екипа на родния „Падуа“ съвсем млад, но истинският пробив идва през 1923 г., когато „Ювентус“ го привлича в редиците си. За да успокои семейството си, казва им, че отива в Торино, за да работи за „Фиат“. Истината е, че отива да става звезда в „Старата госпожа“.
В „Ювентус“ бързо го наричат „il bel Piero“ - красивият Пиеро. И не е само заради лицето. Той е нападател от класа. Голмайстор. В 66 мача за „Юве“ бележи 55 гола - резултат, за който всеки съвременен нападател би дал мило и драго.
Според статистиката той държи и един рекорд, който едва ли някога ще бъде подобрен - все още е най-младият дебютант в историята на „Ювентус“, излизайки на терена на 15 години, 7 месеца и 15 дни. 
С гранда от Торино печели скудетото през 1926 г. - първото от многото, които ще дойдат при „бианконерите“. Головете се сипят, славата расте.
Преминава през „Милан“ (тогава все още „Милан Футбол Клуб“) и за две години при „росонерите“ бележи 39 гола в 58 мача. Носи екипа и на двата римски колоса „Лацио“ и „Рома“. През 1928 г. е повикан в националния отбор за Олимпийските игри в Амстердам. Италия печели бронз, а Пасторе, макар и да не играе официален мач, се завръща с медал.
През 1927 г. обаче името му попада в страниците на вестниците не само заради футбол. Той е замесен в скандала „Алеманди“ - първият голям скандал с уговаряне на мачове в италианския футбол, който коства скудето на черно-белия тим Торино. Пасторе и неговият съотборник Федерико Мунерати са обвинени в залагане срещу собствения си отбор. Двамата се измъкват само с официално предупреждение от федерацията, но петното остава.
Среща с киното: когато Ню Йорк вижда нов Валентино
През лятото на 1928 г. Пасторе заминава на турне в САЩ с отбора на Бреша. Там, в Ню Йорк, се случва нещо неочаквано. Американците, които все още не могат да превъзмогнат смъртта на своя идол Рудолф Валентино (починал две години по-рано), забелязват поразителната прилика на италианския футболист с покойния актьор. Същите изсечени черти, същият тъжен поглед, същата физика. „Парамаунт“ веднага му предлага екранен тест. Пасторе обаче е вързан от договор с клуба си. Трябва да се върне в Италия. Възможността отива по дяволите, но кинобактерията вече е в кръвта му .
Една година по-късно датският режисьор Алфред Линд го кани да дебютира във филма „Ragazze, non scherzate“ („Момичета, не се шегувайте“). После идва „La leggenda di Wally“ - „Легендата за Уоли“, един от последните неми филми в историята. Пасторе вече е актьор. И футболист.
„Ачао“ - ненадминатият връх
Най-големият му шанс идва през 1933 г. Тогава режимът на Мусолини, който вижда в киното мощен пропаганден инструмент, решава да продуцира филм, възхваляващ индустрията. Филмът се казва „Acciaio“ („Стомана“), режисиран е от германеца Валтер Рутман, а в сценария участват две големи имена - нобелистът Луиджи Пирандело и Марио Солдати. И кой получава главната роля? Пиеро Пасторе, футболистът, който изглежда като създаден за екрана. Той играе Марио Велини - работник в стоманодобивен завод, хванат в любовен триъгълник. Филмът се помни и до днес като един от ранните шедьоври на италианското кино.
Това обаче е и върхът в кариерата му на актьор. Главна роля и толкова много светлина повече няма да получи никога. „Acciaio“ остава неговата визитна картичка, но и неговото сбогуване със славата от първа величина.
Компромисът: От център-нападател до статисти
След „Стомана“ Пасторе продължава да играе футбол до 1936 г. Минава през „Перуджа“ и „Рома“, но контузиите и възрастта си казват думата. През 1936 г. окачва обувките на пирона. Но киното остава. Само че ролите вече са различни. От главен герой той се превръща във второстепенен актьор, често дори в статист. Във филмографията му се броят над 80 заглавия - според някои източници дори 130 - но рядко името му стои сред първите.
Той е навсякъде - в драми със строги костюми и покъртителни сюжети, в изпълнени със смелост и сила филми за гладиатори, в жизнерадостни комедии. Понякога дори не го упоменават в надписите. Появява се за минута. Изглежда внушително. И изчезва. Работи с най-големите: Роселини, Дзампа, Коменчини, Камерини, Мастрокуинче.
През 1953 г. се мерва за секунди във филма, който прави Рим вечен - „Vacanze romane“ („Римски ваканции“) на Уилям Уайлър. Пасторе е „човек без лице“ - един от агентите на тайните служби, които следят принцеса Ани.
През 1954 г. е в „Ulisse“ („Одисей“) на Марио Камерини като Леокрито, един от хората на Одисей. Същата година се появява в „Pane, amore e gelosia“ („Хляб, любов и ревност“) на Луиджи Коменчини - продължението на хитовия филм с Виторио Де Сика и Джина Лолобриджида.
През 1956 г. попада и в холивудската мегапродукция „War and Peace“ („Война и мир“) с Одри Хепбърн и Хенри Фонда. Той е войник, пътуващ с княз Андрей Болконски - малка, епизодична роля, почти незабележима.
Снима се с Тото („Arrangiatevi“, „Signori si nasce“), с Алберто Сорди, с Виторио Гасман. Играе и в първите италиански научнофантастични филми на Антонио Маргерити - „Il pianeta errante“ („Странстващата планета“) от 1966 г. Там той вече е възрастен човек, но все така разпознаваем.
През 1961 г. участва в „Barabba“ („Варава“) на Ричард Флайшър с Антъни Куин - един от най-скъпите филми на десетилетието. Пасторе е Никодим.
„Ако се преродя, пак ще стана футболист“
Целият този филмов поток обаче не носи на Пасторе онова, което му липсва най-много - истинската слава. Или може би парите. Или може би удовлетворението да бъдеш пръв.
В средата на 50-те, когато вече е оставил зад гърба си личния си 50-годишен юбилей, Пасторе дава интервю за „Il Calcio Illustrato“. Думите му звучат като епитафия на собствената му кариера: „Ако се преродя, без съмнение пак ще стана футболист. Хората на спорта са различни, по-добри са от хората на бизнеса“. 
Тази горчивина прозира и в оценките на историците. Роберто Кити, автор на „Dizionario del cinema italiano“, пише за него: „Въпреки добрите си качества, въпреки че снима филм след филм, той остава един от най-непознатите актьори с впечатляваща филмография по брой заглавия“. 
С други думи - бил е навсякъде, но почти никой не го помни по име. Лицето е познато, името - не.
Легендата за красотата, която провали футболиста
Легендата разказва, че Пасторе е бил твърде красив за футбола. Че ако не е бил този външен вид, може би е щял да остане само на терена и да запише още повече голове. Но красотата му го обрича на дилема.
Всъщност дали наистина е имало дилема? Дали киното му е попречило, или му е дало втори живот? Трудно е да се каже. През 30-те години футболистите не печелят милиони. Киното, дори с малки роли, е сигурено препитание. А Пасторе не е от богатите. Работи до последно.
Последните му филми са от 1966-1967 г. - научнофантастични продукции като „Wild, Wild Planet“ („Дива, дива планета“) и „La morte viene dal pianeta Aytin“ („Смъртта идва от планетата Айтин“), режисирани от Антонио Маргерити под американски псевдоними.
После идва 8 януари 1968 г.
Твърде много лица
В Рим, на гробището Верано, в семейната гробница на Пасторе, е изписано само едно име. Под него почива човек, който е живял два живота.
Пиеро Пасторе не е сред безсмъртните на футбола, макар головете му да говорят сами за себе си. Не е сред безсмъртните на киното, макар да е работил с най-големите. Той остава някъде по средата - мост между две страсти, между две изкуства, между два свята, които рядко се пресичат.
А може би точно това го прави уникален. В историята на италианския спорт и култура той е единственият, който е носил едновременно фланелката на „Ювентус“ и костюм от „Cinecitta“. Който е бележил голове на „Стадио Джорджо Аскарели“ и е играл пред камерата на Роселини. Който е брал медали от Олимпиада и е стоял незабелязан до Антъни Куин.
Финалните надписи вървят бавно. Погребалният марш заглъхва. Но някъде в черно-белите кадри на „Acciaio“ или в замръзналите мигове на „Vacanze romani“ силуетът му продължава да съществува - висок, строен, със същия тъжен поглед, който някога подлуди Ню Йорк.
Това е Пиеро Пасторе. Футболистът, който стана актьор. Актьорът, който никога не спря да съжалява, че не е останал само футболист.
По материали от интернет