Няколко възрастни жени старателно окопават и плевят цветята в двора на русенската църква „Св. Архангел Михаил“. От двете страни на каменната пътека, отвеждаща към храма, цари истинско пролетно великолепие. Жълти, лилави, нежнорозови, сини и алени невени, ириси, здравец, рози радват очите и създават усещането за сътворена с много обич почти домашна градина. А оттам и чувството, че вътре в тази църква наистина можеш да се почувстваш като в дом, в който нищо не те напряга, не те тревожи, не те кара да се чувстваш неловко или нищожен. Но и да не забравяш, че това е дом, но на Бога - в който можеш да намериш утеха, светлина, споделена радост. 
„Св. Архангел Михаил“ е църквата, която посреща и обгрижва жителите на няколко многолюдни русенски квартала - от Стария „Здравец“, през „новия“ до „Здравец Изток“, където живеят десетки хиляди русенци. На Връбница и тук, както и навсякъде в България, беше препълнено с народ, а опашката за светени върбови клонки се извиваше далеч по тротоара на булевард „Липник“. Такава е най-новата традиция българска - хората да се струпват, за да получат нещо материално, което им дава увереност, че увеличава шансовете им за здраве или лично благополучие. Значително по-малко са тези, които идват на литургия, за да получат слово и мъдрост. Но тези драскотини по съвременния начин на живот не са нещо, което може да се поправи или заличи с магическа пръчка. И все пак храмът е отворен за всички - и всички са добре дошли със своята причина да го направят. 
Някога на това място са се намирали 
Новите, известни като Липнишките гробища на Русе
През месец май 1940 г. църковното настоятелство на катедралния храм „Св. Троица“ решава да се построи гробищен параклис и учредява фонд за събиране на пари за градежа. Първото дарение във фонда е на братята индустриалци Емануил и Неделчо Габровски. Тук се налага едно отклонение от темата - Емануил Габровски през 1921 г. регистрира фирмата „Братя Габровски“ и създава фабриката за метални кревати „Изкуство“, а през 1933 г. заедно с брат си Неделчо основава „Първа българска петролна индустрия“ АД за производство и търговия на петролни продукти. През 1934 г. Емануил Габровски става кмет на Русе и за 7 месеца управление планира строежа на градските Хали, изгражда 3,5 км нова канализация, открива народни кухни за бедни. Отказва се от кметската заплата и с тези пари е построен Мостът на въздишките. През 1939 г. заедно със семейството си се премества в София. Което не го спира година по-късно да дари заедно с Неделчо 10 000 лева за изграждането на параклиса в Русе. 
Войната и бурните години непосредствено след нея отместват идеята за храма. Тя получава нов живот през януари 1950 година, когато епархийският съвет на Доростоло-Червенската митрополия я възобновява, като параклисът е предвиден като филиал на църквата „Св. Богородица“. Сформира се комитет за „постройката на храм-параклис при новите гробища“ и на 14 юни 1951 г. митрополит Михаил освещава основния камък. Взема се решение бъдещият параклис да носи името на небесния покровител на митрополита - свети Архистратиг Михаил, мотив е и това, че храмовият празник ще е свързан с Архангелова задушница, което приляга на един гробищен параклис. 
През ноември 1953 година обаче Липнишките гробища за закрити
а град Русе устремно се разраства и на мястото на лозята, бахчите и преместените останки на покойници се появяват индустриални предприятия, жилищни комплекси, скоро ще бъде разгърнато и средношколското „градче“ с много техникуми и общежития. Така първоначалният проект за гробищен параклис претърпява промени, за да се превърне храмът в енорийски и да обслужва не погребенията, а християните, обитаващи съседните квартали. От проекта на арх. Кирил Дойчев отпадат четирите допълнителни сгради, две от които свързани с аркада с камбанария, под която да преминават катафалките. Така когато на 24 май 1953 г. църквата е готова, тя остава без камбанария (но не и без камбана, тя е окачена на дървени стълбове встрани от сградата). 
Храмът е осветен тържествено на 15 януари 1956 г. от митрополит Михаил. Църквата приема и едно ценно наследство - иконостасът, изработен в Столарското училище, иконостасните икони, богослужебните книги и утвар са принадлежали на закрития приблизително по същото време болничен параклис „Св. Василий Велики“. За да се осъществи това, комитетът пише нарочно писмо до тогавашното Министерство на народното здраве и социалните грижи и получава съгласието му. 
Днес впечатляващият резбован иконостас продължава да краси храма. Иконите по него са дело на проф. Стефан Иванов и Господин Желязков, които са дарили своите творби на църквата, посочва архимандрит Виктор Мутафов в своя двутомник „История на храмовете в Русенска епархия“. Зографисването е направено през 1967-1969 г. от столичния художник Карл Йорданов, изписал още много молитвени домове в цялата страна. Работата на зографа е приета от комисия, назначена през октомври 1969 година от митрополит Софроний, в която вещо лице е известният русенски живописец Борис Василев. Стенописите са осветени от дядо Софроний на 8 ноември същата година. 
Постоянните течове от покрива и димът на свещите увреждат непоправимо изображенията 
на Карл Йорданов. Така през 2008 г. се стига до решението на Епархийския съвет храмът да се изографиса наново. Тази отговорна задача бе възложена на младия иконограф Огнян Денев, който е развил своята иконописна дарба в Гърция, разказва председателят на храма Светослав Анчев. 
За Огнян Денев, който дотогава е рисувал отделни изображения в храмове, цялостното зографисване на „Св. Архангел Михаил“ е първата мащабна работа. Днес може да се твърди, че неговите стенописи, които спазват канона, но са изпълнени в светли, вдъхновяващи и вдъхващи надежда тонове, правят от кварталната църква в „Здравец“ едно истинско малко бижу, което радва, утешава и възвисява. 
През 2005 г. по програмата „Красива България“ църквата е боядисана отвън, демонтирани са двете странични врати, а успоредно с това арх. Цвети Русинов изработва проекта за изящна метална ограда и за чешмата в двора на църквата, изградена с дарения. 
Периодично се възражда и идеята за издигане на камбанария. И понеже е наистина удивително как в първото десетилетие на „народната власт“, за която „религията е опиум за народа“, все пак се построява един православен храм, може би в историята на камбанарията прозира дъхът на времето на налагания от държавата атеизъм. През октомври 1959 г. започва строителство на звънарната по проект на арх. Ст. Плосков. Само 10 дни по-късно Градският народен съвет спира градежа, тъй като срокът на позволителния билет бил изтекъл. Скоро работата е подновена, но след седмица отново е спряна и
построеното е разрушено като „незаконно строителство“
Според Градския народен съвет генералният план предвиждал на това място жилищно строителство (което не е започнало и до днес!).
Имаме нов проект за камбанария на арх. Мая Атанасова, казва председателят на храма и показва скицата, окачена в притвора. Много му се иска и „Св. Архангел Михаил“ да си има своята звънарна, но е наясно, че сумата от 140 000 лева, колкото е струвал грубият строеж през 2006 г., сега вероятно е тройно по-голяма. Отец Светослав не губи надежда, че това все пак някога ще стане и камбаната ще намери своето точно място. „Но и така църквата играе своята важна роля - да утешава хората в скръбта и да споделя радостта им при кръщавки и венчавки. Когато виждам как лицата на хората грейват, как тъгата отстъпва място на смирението и мъдростта, как излизат от храма и се радват на цветята - това ме убеждава, че правим това, което е потребно. А най-много се радвам, когато тук идват деца - идват и от училища, и понякога с родителите си“, казва свещеникът. 
Самият той стига до вярата като ученик в Духовната семинария. Завършва осми клас в русенското училище „Димитър Благоев“ и отива в семинарията преди всичко воден от желанието да опита що е то да живее самостоятелно и в София. „Там постепенно животът ме научи да уча и придобих вярата - и както в началото бях сигурен, че няма да ставам свещеник, но все пак ще получа едно добро образование, след това се оказа, че вярата е това, което изпълва живота ми. От втори до осми клас пеех в Хора на момчетата на Антоний Николов, с него често пеехме в тази църква. Николов казваше, че мечтата му е някой от нас да стане свещеник - изглежда, това подсъзнателно е стояло в мен“, казва о. Светослав.
Той завършва богословие в Шуменския университет, през 2003 година става дякон на митрополит Неофит. И споделя своя спомен за патриарха, когото България изпрати с печал през март тази година: „За мен той беше пример - евангелски, апостолски, пример за човек, който е символ на смирение, силна вяра, сдържаност, доброта и обич и към ближните, и към враговете. Той в пълнота представляваше израза на цялата проповед на Христос. Сигурен съм, че не беше за този свят - и Бог с право си го прибра. В този свят с толкова много трудности трупаме грехове - и Бог си прибира от греховния свят тези, които са му най-свидни. Този свят не е за чистите, за добрите хора - той е за тези, които трябва да докажат пред Бога, че са се осъзнали, и да се разкаят“.