Симба, Морена, Албена, Ива, Катя, Стефка... Това са малка част от всички 100 дами, с които преминава ежедневието на Мильо Трофилов. И макар той да се обръща към тях с нежните къде екзотични, къде типично български имена, представителките на уж слабия пол не са никак за подценяване. По-възрастните достигат от 600 килограма до тон. А, да - дамите всъщност са биволици. И макар всички да са черни и привидно еднакви, Мильо разказва, че намира отличителни черти във всяка от тях и ги разпознава безпогрешно.
„Не мога да ги объркам, различни са я в муцуната, я във вимето“, обяснява животновъдът, който има собствена биволовъдна ферма в Щръклево. И допълва, че
всяка от тях си знае името
и когато я извикаш или й подададеш команда, веднага реагира и ти обръща внимание. Но ако не й кажеш името, си обречен на игнориране.
Мильо веднага бърза да разсее мита за агресивността на всяващите респект животни. И разказва, че бутането и стремежът да се доберат до човека, когото видят, се дължи на тяхното любопитство.
„Искат да го помиришат, да го близнат, а не да го гонят“, обяснява Трофилов.
Връзката на Мильо с биволите започва през 2006 година, когато купува 25 големи и 5 малки животни. Разказва, че тогава искал да се занимава с по-екзотични и непознати животни, за които да има търсене. Впоследствие осъзнал, че търсене няма нито за различното, нито за качественото, нито за до болка познатото.
Най-много се търси и харчи евтиното
Според него животновъдството в България е пред последно издихание. Макар че се отпускат субсидии за всяко животно, това става срещу много изисквания, които се спазват с влагане на немалко пари.
Въпреки тежката работа и ниските изкупни цени на млякото от началото на годината Мильо прави опити в производството на натурални екологични млечни и месни продукти от биволско месо. И заедно със съпругата си Милка обикалят по изложения с цел да осъществят контакти с магазини и дистрибутори и да опипат почвата в страната. Русенци видяха стоката им на състоялото се през седмицата в града изложение на биохрани.
Особено търсена и харесвана, макар да е най-скъпа, се оказва пастърмата. Но фермерът сам признава, че на българския пазар цената не е определящ фактор за качеството на продукта.
И 12 лева да е килото сирене, пак може да не е сирене
коментира Мильо.
Освен в пастърма биволското месо от фермата се превръща в суджуци, луканки и сушеници, на които основни дегустатори за момента са близките и приятелите на семейството. Месото се преработва в Силистра, а млякото - в Ново село. От него за домашна употреба Трофилови си осигуряват сирене и масло. Плановете им са да започнат да произвеждат кисело мляко и кашкавал, но засега тази идея е замразена. Отварянето на магазин, в който да се предлагат техните продукти, също е само проект.
„Така бихме могли да избегнем посредниците от цехове, кланици и мандри и да затворим кръга“, обяснява Мильо. За реализиране на тази идея семейството най-вероятно ще разчита на финансиране от Европейския съюз. С евросубсидия са купени и техниката и оборудването на биволофермата преди няколко години.
„Не може такива малки предприемачи като нас да оцелеят без поне някаква безвъзмездна помощ“, анализира животновъдът. Но пък откроява и негативите на Европейския съюз, който поставя
ненормални изисквания като тези за щастливи прасета и кокошки
„Най-важното е с какво се хранят животните, за да има продукцията след това натурален вкус, а не дали са им постлани килимчета и си играят с играчки“, казва човекът с опит в бранша.
Деликатесите на фермата съдържат единствено биволско месо и подправки, без никакви оцветители, подобрители и консерванти. А вкусът им няма нищо общо с повечето продукти със сходни имена на пазара. Разбира се, основна заслуга за това има качеството на биволското месо.
„Много се дразня някой като ми каже, че биволското е мазно“, споделя Мильо. И веднага разказва, че наистина мазнините достигат до 7-9%, но те не са вредни. Хранителната стойност на биволското месо е много по-различна от тази на телешкото например, което се слави като едно от най-чистите. „Гледал съм крави и затова мога да сравня едното с другото месо“, обяснява Мильо. И казва, че според него биволското е дори по-постно от телешкото.
Изследвания показвали, че биволското влияе добре на болни от рак и левкемия, освен това изчиства холестерола. А
след аварията в Чернобил единствено биволът не е показал засягане от радиоактивност
Въпреки това отглеждането на крави е далеч по-лесно от това да се отдадеш на биволите.
Всъщност до 1995 година Мильо е имал ферма с 35 крави, а страстта към животновъдството най-вероятно е наследил от баща си Минчо, който дълго се занимавал с овце. Основната разлика между двата вида стопанство е, че отглеждането на бивол изисква време и търпение. „Кравата носи телето 9 месеца, докато биволицата - 11. Угояването на телето става за 15 месеца, докато при бивола - 40-50“, споделя малка част от големите разлики в гледането на двата вида животни.
От всяка крава навремето Мильо изкарвал по 30 литра мляко дневно, докато при биволите най-много се достигало до 15. Но пък несравнимо е и качеството на крайния продукт. Кравето мляко е с 3-5% масленост, а биволското достига 11%. „Специфичното при него е, че няма каротин, който да придава жълтия цвят, с който традиционно се преценява маслеността на млякото“, обяснява Трофилов. На това се дължи и снежнобелия вид на маслото от биволско мляко.
Макар да изглежда сякаш цял живот Мильо се е занимавал с животновъдство, това далеч не е така. Само допреди 2 години основният му поминък е бил свързан с дърводобива. А преди това е въртял кръчмарски бизнес. Именно в ресторанта на бившето летище в Щръклево, който държал, започнала
връзката му с Милка, за която е женен вече 23 години
Тогава тя работи като готвачка в заведението, а Мильо споделя, че я учил на кръчмарство, тъй като само доброто готвене не е достатъчно за успеха на един ресторант.
И така до днес Милка следва неотлъчно Мильо в неговите бизнес начинания. Заедно са работили в дърводобива, заедно са и сега в биволофермата, макар че тя все още не може да понася миризмата. Парадоксално пък именно Милка се грижи за поддържането на хигиената в обора и обонянието й винаги е на изпитание.
„Никой не харесва миризмата на животни, но пък всеки обича, като се нареже месото на масата“, с доза ирония заявява Мильо. А до тази констатация са го довели многото проблеми с наемането на работници. И сам казва, че му е смешно, когато започне да се говори за високата безработица. Според него работа има, но няма кой да я работи и
пословичното трудолюбие на българина вече е мит
„Никой не иска да изкарва пари с труд, всеки гледа да получава заплата, без изобщо да работи“, коментира животновъдът. И споделя, че по негови наблюдения селяните днес са по-големи граждани от самите граждани, защото не искат да чуят за земеделска работа. А хората от града купуват къщички в спокойни малки селца и сами започват да отглеждат поне домати и краставици в домашната градинка. И обобщава: „Докато у нас важат приказки от рода „Учи, за да не работиш“, положението няма да се промени“.
Трофилов сам споделя, че както е бил с костюм, докато е работел в търговията, е обличал и работните дрехи - нещо, което днес рядко може да се види. Нещо такова се случва и когато 52-годишният възпитаник на  Спортното училище в Русе се отказва от гребането. Хвърля екипа и анцуга и заменя греблата със стадото, при това не заради ниски резултати - напротив!
„Имам 3 бронзови медала от национални състезания, а след като излязох от казармата, бях трети в България на контролни състезания“, връща се назад фермерът. И макар на лагера в Белмекен да му осигурявали храна и подслон, липсата на каквото и да е заплащане го тласнало към решението да прекрати спортната кариера, на която е бил отдаден в продължение на няколко години.
„Върнах се, хванах сопата и тръгнах с животните на паша“
разказва Мильо за периода, в който е помагал в животновъдството на баща си. Днес Трофилов получава спорадична подкрепа от двете си дъщери Анита и Мирена. Не защото не харесват биволите, а защото и двете не живеят с родителите си. 30-годишната Ани живее в Америка, за която тръгнала с голяма еуфория, но тя вече почти напълно се изпарила. А 22-годишната Мира е трета година студентка в Икономическия университет във Варна, закъдето редовно пътуват домашни биволски деликатеси.
„Трудно ги научихме да ядат истинска храна“, споделя Мильо. Момичетата, както повечето млади хора у нас, били свикнали с вкуса на масовите продукти в магазинната мрежа, който рядко се доближава до автентичния. „Сега обаче не искат да чуят за друго“, смее се фермерът, който въпреки всичко продължава да се бори със свития и беден пазар, с раздутата и често хищна администрация и със скептицизма - и своя, и на мнозина около него.