Здравейте! Моля спешно да ми помогнете, защото съм много притеснена и се страхувам, че с това повече напрягам детето си. Тя е вече ученичка, но вероятно не прецених достатъчно добре готовността й за училище, за което много съжалявам! Детето има трудности, с които се различава от другите деца. Те могат да изписват букви, а моята дъщеря се изморява на ченгелчета. От моя приятелка, която е идвала при Вас, знам, че сте казвали колко е важно децата да правят много неща с ръцете си - да си връзват обувките или други джувки, да изработват разни неща. Предлагала съм такива занимания на детето ми, но явно недостатъчно. Тя все още има проблеми с произнасянето на някои звуци и може би ще трябва да потърся по-сериозно помощ при специалисти. Мисля, че детето е в стрес и от някои различия в обстановката в училище спрямо детската градина и вкъщи. Много се притеснявам, като си представя какво преживява там. Може би се опитва много да се старае и да бъде похвалена от учителката си, която харесва, а вкъщи не й достигат сили и търпение да се упражнява. Госпожата ме успокоява, че детето още се адаптира. Но на мен вечер не ми достигат нерви, повишавам й тон, баба й и тя се намесва, уж за да спре ревовете, но детето не разбира и приема буквално забележката й. Вместо да се успокои, още повече се разстройва. Всяка препоръка от Вас ще ми е помощ! Мая, 42 г.

Здравей, Мая! Разбирам спешността на помощта, от която се нуждаеш. От писмото ти звучи тревога за това как детето се справя в една все още непозната обстановка, с недостатъчно познати деца и в несигурност дали се справя и в клас. Може би ти се струва, че още от първите училищни дни детето се чувства зле, а на теб не ти достигат сили да си търпелива и приветлива.
За консултацията тази седмица дадох предимство на споделения от теб проблем не само заради молбата ти спешно да помогна, но и с надеждата, че чрез това заедно с теб ще окажем
помощ на много други родители на първолаци
на учителите и на самите деца, преди подобни настроения да са се превърнали в основна и трудно преодолима емоционална тоналност за цялото ученичество, а училището - в символ на трудности и мъчения.
И аз подобно на учителката считам, че детето е в период на адаптация. Ти ми пишеш още на четвъртия ден, след като е прекрачило прага на училището. Изобщо не подценявам и не омаловажавам твоите притеснения, но да видим как те може да се използват градивно за адаптирането на детето, за преодоляване на първите проблеми (отчитаме, че нататък закономерно ще се появяват и други) и да повишим удоволствието на детето от училището.
На пръв поглед изглежда, че писмото е оплакване на участта на една майка на първолаче, която се страхува как семейството и детето ще я карат нататък, след като още в началото е толкова трудно. Но начинът, по който описваш ситуацията, разкрива и твои
качества, които са ценни и са важна предпоставка
за правилна нагласа на родител на ученик, който може да се ориентира към решения.
Описвайки проблемите на детето в първата училищна седмица, личи добро разбиране за трудностите в новата среда на училището. Преценяваш, че новата обстановка е фактор за стрес, ако детето засега не може да се справи само. По-лесно е за деца, които са изкарали подготвителната, предучилищна, група в училище, разбира се, в училищата, където има такава. Една година те вече са ходили по големите училищни коридори, разминавали са се с по-големи деца, ползвали са училищната тоалетна, посещението на която предизвиква немалко притеснения за неопитните - хем е различна от тази вкъщи и в доскорошната детска градина, хем там се струпват деца от различни класове за едно междучасие.
Осъзнаваш, Мая, че
при недостатъчната подготовка изпъква затруднението
детето да изписва елементите, които подготвят за по-нататъшното усвояване на изписването на букви и думи - чертички, лулички, бастунчета, ченгелчета и др. От думите ти като че ли личи, че отчиташ, че и неусвоеното произношение на някои звуци може да затрудни след това разпознаването им в думи при четене и изписването им с букви и се ориентираш към скорошни мерки при логопед.
Оценяваш като недостатъчни заниманията вкъщи с правене на неща, с които се развива сръчност. Действително
сръчността е важна по много причини
Всички успешни действия с ръцете създават самочувствие за можене, от което се нуждае сега всяко дете и ако не се постигне на настоящия етап - в начална училищна възраст, чувството за неможене може да остане трайно в живота и на възрастен. По-нататък човек - къде съзнателно, къде несъзнавано - гледа да го избегне или да го компенсира с какви ли не "заобикалки" - действия и отношения, които са най-често невротични - да се отказва да действа във важни за него моменти, защото не е сигурен, че ще се справи, да чувства смут и напрежение при действия в бита и в работата си. Друга полза от сръчността е, че достигането й развива мускулната сила на ръцете, но и
фините движения, благодарение на които можем да пишем
да рисуваме, да шием с игла, да прегъваме точно хартия и картон, да режем фино с ножица, да прилепваме малки части и да изпитаме удоволствие от резултата при създаване на нещо ново или при поправка на предмет, който още може да ни върши работа. Разбира се, че тази сръчност не е качество на тренираните ръце. Майсторството за дадено умение чрез повторността на множество упражнителни действия има своя запис в мозъка. Връзването на джуфки и възли до начин, чрез който после можем и да ги развържем - с дозирана сила, е умение, усвояването на което активизира невронни връзки между центрове в мозъка, които преди не са били използвани. Неслучайно за някой, когото хората считат за глупав, казват "Остави го, той не връзва".
За изпълнението на тези фини действия в мозъка се извършват
процеси, които никоя компютърна игра не би могла да стимулира
Често родителите казват "Ами, то вече няма обувки с връзки!". Така е, детските обувки масово са със самозалепващи коланчета, горните дрехи на малките деца се нахлузват, връхните дрехи са с ципове - няма ги копчетата, чието закопчаване и разкопчаване са упражнения, подобни на връзването. Оттам го няма и стимула за постижението шиене на копче, което изисква концентриране на вниманието, множество сложни действия като изпълнение на възел за конеца, вдяване на игла, координиране на двете ръце за промушване и през плата, и през дупчици... Това са действия, които изискват атмосфера на
голямо търпение и от детето, и от възрастния
който го учи, за да може то да концентрира вниманието си и да достигне до резултат. А не учим ли децата на нетърпение? Като не изтърпим и те чуят думите: "Няма да стане така! Ясно, че пак аз ще ти го направя!". Когато човек е неопитен, бил той и дете, му се струва, че инструментите и материалите в ръцете "му бягат", че не може да ги усмири. Ако се откаже, те все ще му бягат. Ако упорито продължи, те стават "питомни", стават все по-"услужливи" във все по-опитните му ръце, като че ли се "отдават" по неговата воля и накрая казваме, че
това умение му се удава
Опитът от първите, предизвикващи сълзи, неравномерни бодчета с иглата, до равномерните, ритмични, елементи на шевица например (фриз, в който е заложен алгоритъм за редуване на елементи по форми и цветове) са един специален процес, който се извършва при телесно спокойствие, когато подчиним нетърпението, вниманието и усърдието си до достигане на крайния резултат.
Сега става ли още по-ясно защо като че ли са много децата в днешно време, при които изглежда в дефицит вниманието и не им достига търпение да седят на едно място и често биват насочвани към нас психолозите, за да установим дали става въпрос за синдрома Хиперактивност с дефицит на вниманието?
Няма фина работа, която може да се извършва на крак
А не са ли точно предметите ръчен труд, изобразителни дейности, музика и физическо най-пренебрегвани от страна на родителите, които по мода се интересуват още от началните класове най-много за академични постижения по предметите, по които в бъдеще ще има матури?
Още една масова картина, Мая, в която има риск ти и твоята дъщеричка или други семейства да се впишат. Първолаците и повечето деца в началния училищен курс до обяд прекарват в клас, следобед в занималнята, а вечер до късно с мама над учебниците и тетрадките. Повечето майки преди първи клас вече взаимно са се информирали, че ги чака голямо учене с детето. Вместо детето да се отъждествява със справящите се свои родители
родителите се чувстват и отъждествяват с децата
преживяват трудността на нови модели за изписване на задачи, коментират пред децата на какви сложни неща ги учат в училище и ги нахокват, че не са внимавали в час и се налага семейството да посвещава вечерта на ученето. Ако родителят потвърди, че нещо е трудно и детето чуе после как го препотвърждава пред други членове на семейството и семейните приятели, то може да повярва, че това му е непосилно за усвояване.
Когато сядаш до детето да му помогнеш, правилни са нагласата и думите "Ти си учиш, аз само ти помагам", а не например "Да сядаме да учим, че утре пак ще имаме забележка!".
Казваш, че с цел да помогне в напрегната ситуация бабата е казвала
думи, които още повече разстройват детето
Чувството за несправяне с писането върви ръка за ръка със затрудненията в адаптацията. Ако има известно задържане на развитието на фината моторика от предучилищна възраст, възможно е детето да не разбира напълно и значението на словесните послания. Все още възприема думите с конкретното им значение, а преносното, когато е било неизбежно изречено, е добре да се подкрепи веднага с жестове и думи с топъл положителен тон. Дори и детето вече да е разбрало, че баба обича да се шегува и вчера да не се е дразнило от дадена закачка или забележка, ако днес е уморено и натъжено от несправянето, то е много по-чувствително. Баба ще помогне повече, ако го гушне и разкаже някой спомен от нейния първи клас и ако седне до него търпеливо и го похвали за първото красиво изписано ченгелче.
Първолачето има нужда от окуражаване
и от споделяне, че и на родителите му им е било трудно понякога или често с уроците, но не са се предавали лесно, а после е много приятно, когато човек положи усилия и се справи. Когато чува, че мама казва, че то може, ще може. Както и друг път е коментирано тук - думите на майката са закон за детето. Ако майката се тревожи, че то няма да се справи, най-често налага самоизпълняващо се пророчество за несправяне. Ако с уверен тон и сияещо лице, Мая, кажеш на твоето момиченце, че то може, като "по заповед на щуката", то ще се справи и ще бъде много щастливо в този ден и във всеки друг ден.