Неотдавна русенската публика имаше удоволствието да се порадва отново на таланта на един млад актьор, чиято липса в русенския драматичен театър определено се забелязва от истинските поклонници на Мелпомена. Борислав Веженов пристигна, за да направи своето премиерно участие в международния фестивал „Мартенски музикални дни“ като пеещ актьор. Той влезе в ролята на Кучето в концертното изпълнение на мюзикъла на Александър Владигеров „Веселите градски музиканти“, който бе изпълнен под бурните овации на публиката в последния фестивален ден, 1 април. 
Този мюзикъл с участието на актьорите Рашко Младенов, Борислав Веженов, Денко Проданов и певицата Прея, бе изпълнен заедно със Софийската филхармония през януари миналата година в зала „България“, където джаз приказката пожъна бурни аплодисменти. Същото стана и в Русе, където главен партньор на артистите бяха оркестранти от Русенската опера и по-точно - главно духовата секция.
Между две репетиции, когато русенските оркестранти, актьорите и диригентът Любомир Денев сглобяваха „Веселите градски музиканти“, Борислав Веженов успя да отдели време и за вестник „Утро“. За да си припомни и самият той 
кога и къде го е овързала онази нишка, която го е отвела до сцената
Всъщност май всичко тръгна от театралната школа на Любо Кънев, припомня си актьорът. Бил в осми клас, когато негови приятели казали, че ходят в тази студия към Общинския детски център за култура и изкуство. И Борко решил също да се запише - да види как е. Видял. И изпитал онази тръпка, която очевидно е влязла в него завинаги. 
Първата му роля била в „Страшни смешки, смешни страшки за герои със опашки“ - глиганчето Хули. Следват две пиеси на Шекспир - „Комедия от грешки“ и „Много шум за нищо“. „Театърът поглъщаше голяма част от деня ми, така че все по-малко време ми оставаше да се занимавам с немския в Дойче шуле, където учех преди това. Затова се преместих във „Възраждане“, разказва Борислав. Всъщност малко преди това той преминал и през други перипетии. 
„В седми клас алгебрата сериозно ми се опря. Двойка, тройка, пак двойка... И накрая ме оставиха на изпит. Математиката определено не е моята наука. Виж, българският език, литературата и географията са съвсем друго нещо... Та останах аз на изпит по математика, явих се на юнската сесия и не успях да го взема. Остана да се явявам наесен. И така едно лято се обрекох на яростно четене и решаване на задачи.  
През септември вече успях да се преборя с алгебрата
И оттогава, колкото и парадоксално да звучи, геометрията стана моя любима дисциплина. Но пък мога да смятам, че математиката ме спаси от друго нещо - да стана професионален музикант“, усмихва се актьорът. 
Вероятно голяма част от хората, които го познават, знаят, че той е расъл с музика - неговата майка е цигуларка, в последните години публиката се радва /макар и не толкова често/ на нейни участия в концерти заедно с „щуреца“ Валди Тотев - мъжа, с когото споделя живота си.
„Напълно естествено, като дете свирех на пиано, а след седми клас кандидатствах в Музикалното училище с обой. Но точно заради това, че не можах да си взема от първия път изпита по математика, фактически не завърших класа навреме, за да стана ученик в Музикалното. И така чисто музикантската кариера ми се размина. Отдадох се на театралната школа и на театъра с пълна сила. И някак логично стигнах до мисълта, че следващото, което ми предстои, е да кандидатствам в НАТФИЗ“, разказва Борислав. 
Освен че играел в спектаклите на школата към Детския център и подготовката за Театралната академия, с която се заел Любо Кънев, Борко Веженов се пробва и в друго амплоа.
17-годишен написал две пиеси
които с неговия приятел Росен Минчев, също от театралната студия, изиграли. С едната дори спечелихме голямата награда на ученическия театрален фестивал „Климент Михайлов“, припомня си актьорът. Пиесата се казва „Залез над синия Дунав“, момчетата я подготвили, а по жребий се оказало, че е предвидено те да изпълнят своя „Залез...“ в последния ден на театралните празници, малко преди спускането на завесата и обявяването на победителите. Дали затова или по друга причина, но Борко и Росен играли спокойно - с мисълта, че всичко вече е почти напълно свършило, тоест, че журито вече си е взело решенията и няма значение как точно ще се представят. Затова и двамата останали направо слисани, когато малко по-късно журито обявило, че точно Борислав Веженов и Росен Минчев са носителите на голямата награда! 
Когато кандидатствал в НАТФИЗ, дори и не подозирал, че същата година Стефан Данаилов набира клас. 
Приеха ме от първия път, първи по успех, и то в класа на Мастера! 
Като един много красив и вълнуващ период описва той следването. 
„Наистина беше голямо вълнение - от всичко, до което се докосвахме, още нямахме представа от занаята, реехме се в облаците. Мечтаехме много и си представяхме какво ли не. Когато завършиш обаче, разбираш, че нещата стоят по малко по-различен начин. Мастера направи с нас на голяма сцена „Красива птичка с цвят зелен“ на Карло Голдони. Аз бях в ролята на главния герой Ренцо. Тогава системата беше по-различна, директори на театри от страната идваха да гледат спектаклите, търсеха си млади актьори да попълват трупите. Аз получих предложения от два театъра - във Велико Търново и в Ловеч. От великотърновския театър дори ми казаха в прав текст: 
„Ела, ще играеш Ромео!“
Но аз вече бях подписал договор с русенския театър. Тогава директор беше Пламен Панев, вече бяхме говорили с него, той беше намерил начин да ме назначи на щатно място, а и аз много исках да се върна в Русе, в моя град. Така че в крайна сметка се върнах тук. И какво стана? Започнаха да минават месеци, а аз нищо не играех. Стоях без работа и полудявах. Това беше първият ми челен сблъсък с реалността“.
Първата му роля на русенска сцена е в „Януари“ на Йордан Радичков, постановката е на Александър Беровски. Там Борко играе неголяма роля - на Пощенския раздавач. Но, както е добре известно, в пиесите на Радичков няма малки и големи роли. 
„В началото много се притеснявах - да играя в родния ми град, да играя за русенския театър, който има толкова богата и ценна биография - това си е едно истинско изпитание. Помня, че получих одобрение за моите роли в „Януари“ и „Вечеря за глупаци“. 
На сцената трябва да играеш честно. И всеотдайно. Там всичко си личи, публиката веднага улавя, когато някой играе без желание. Затова актьорът трябва да бъде откровен и да не влиза в роля със съзнанието, че прави компромис. Защото 
публиката вижда всичко и обикновено не прощава
Времето, когато директор на театъра тук беше Рашко Младенов, беше наистина интересно. Афишът беше интригуващ, предлагаше различни неща. От класиката като „Три сестри“ на Антон Чехов до „Вечеря за глупаци“ на съвременния френски комедиен драматург Франсис Вебер - и всичко беше изключително качествено. Няма как да не отбележа, че за мен беше невероятна школа работата върху „Три сестри“ - заедно с големия руски актьор и режисьор Армен Джигарханян и неговия колега режисьора Юрий Клепиков. След това дали заради системата на делегираните бюджети, или по друга причина театралният афиш обедня...“, казва актьорът. 
От известно време той е на свободна практика в София. Точно в този период се връща към музиката - като пеещ актьор. „Всъщност, още като студент на два пъти с нашия клас участвахме в спектакли в Народния театър, в една постановка трябваше да пеем, тогава музикалният директор на театъра Евгени Господинов ме чу и отсече: „От утре тръгваш на уроци при мен!“. Вече имам участия в 3-4 мюзикъла, участвах и в „Оркестър без име“ по пиесата на Станислав Стратиев в театъра в Пловдив. Сега правим с Варненската опера „Да пееш под дъжда“, режисьор е Борис Панкин, там излизам на сцената заедно с Орлин Горанов и Мариан Бачев“, разказва русенецът. 
Напоследък обаче все по-често се замисля дали успоредно с актьорството да не допълни образованието и битието си с друга специалност. От една страна, си обича работата, харесва си професията, но все по-често го връхлита мисълта какво струва това на мислещия човек, за каква ежедневна борба на принципи става дума.                                                           
Колкото до това дали не му е минавала през ума мисълта да смени географската ширина, Борислав Веженов отговаря простичко: „Понякога си 
мисля, че съм заложник на любовта си към родината
Бил съм в чужбина и ми е много познат монологът, който водиш сутрин, като се събудиш, или вечер: Какво правя аз тук? Без слънце. Без приятели. Без нещата, които обичам. Когато репетирахме в Германия два месеца пиесите на Канети за постановките там, всяка сутрин точно в 6.43 под прозорците ми минаваха две бусчета, които чистеха улиците. Безупречна чистота. Безупречна дисциплина. Безупречен ред. Но ми липсваше нашето слънце. Липсваше ми дори храната - доматите, краставичките... В същото време когато съм си тук, наред с щастието ме обзема и една тъга. Ето, и в Русе се връщам винаги, когато ми се отворят два-три свободни дни. Радвам се на семейството, на приятелите, на града, в който съм израснал... Но не мога да подмина истината - че Русе не е това, което беше и което може и трябва да е. Не ме напуска натрапчивото усещане, че нацията ни загива. Опитвам се да го прогоня, но много пътувам из страната и гледките неминуемо ме връщат към това мрачно усещане. Напоследък много чета. „1984“ на Джордж Оруел я прочетох на един дъх. Наскоро пък в Благоевградския театър видях една тухла, която ме заинтригува - оказа се „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри... Ей такива неща чета напоследък с упоение. Защо ли?!..“, усмихва се някак енигматично Борислав Веженов. Който продължава да си задава въпроси и да търси отговори.