Мик Бокс е роден на 9 юни 1947 в източен Лондон. Влюбен във футбола и музиката, той избира музиката за своя професия. Скоро Мик става изтъкнат китарист, автор на песни и вокалист, като твори в сформирани от него групи. Първата му група е „Дъ Столкърс“, след която през 1970 г. професионално твори в „Спайс“ - първият формат на групата „Юрая Хийп“. Мик е законен собственик на името „Юрая Хийп“. Утре групата ще изнесе концерт в „Булстрад Арена“ и все още не е късно феновете на рока да си подарят едно емоционално пътуване в света на любимата музика.
Интервюто с Мик Бокс е взето по телефона от русенското радио „Шлагер“ и е предоставено специално за читателите на „Утро“ от организаторите на концерта на „Юрая Хийп“ в Русе „LOUD concrts“.

- Мик, 28 години по-късно вие пак идвате в България, в Русе. Вълнувате ли се, че ще пеете пак пред българска публика в „Булстрад Арена“ на 7 май?
- Да, много. Доста време мина от последния път, но винаги е хубаво да се връщаш някъде, особено като знаеш, че хората харесват твоята музика. Сега много се радвам, че идваме пак. 
- Първият път, когато бяхте тук през 1988 година, времената бяха различни, комунизмът беше още на власт и  вие бяхте първата група, която се осмели да направи турне в България. Тогава обиколихте 25 града, как се чувствахте, тъй като времената бяха различни, имаше много цензура?
- Да, беше по-различно от сега. Не е ли целият свят по-различно място? Нашата работа бе да занесем музиката до хората и хората до музиката, да ги свържем. Това е, което направихме и си струваше усилията. Имаше доста подготовка, но пък като дойдохме и видяхме усмивките и емоцията на хората, си казахме - струваше си.
- Хората бяха много щастливи. Ти знаеш, че в България се създаде ритуалът за посрещане на слънцето, кръстен с името на вашата песен „Джулай Морнинг“. Мислиш ли, че това прави връзката на бандата с България някак си по-специална. 
- О, със сигурност. България всъщност е единствената страна, която създаде тази традиция и тя си съществува. Това дава още по-голяма сила на парчето особено като го изпълняваме при вас на живо и от групата усещаме страстта и емоцията на публиката, както и те усещат това, което идва от нас.
- Ти всъщност си единственият музикант, който е с групата от самото й създаване на 60-те години на 20 век досега. Откъде идва тази твоя отдаденост на легендата „Юрая Хийп“?
- Аз започнах групата в самото начало, тя е нещо като моето дете. В началото бях с Дейвид Байрън, но той почина и останах аз. Винаги съм чувствал, че нашата музика трябва да стигне до голямата сцена, хората да я преживеят и това се случи. Правили сме концерти в 58 държави и на хората винаги им е харесвало да ни слушат на живо. България е една от тези държави и сега с голямо удоволствие идваме пак. Свирихме с Джон Лоутън на Каварна преди няколко години, има много неща, които ни свързват с България. 
- Ние знаем, че ти си човекът, който притежава по закон името на бандата. Как се случи така, че да кръстите бандата на този отрицателен герой от книгата на Чарлз Дикенс „Дейвид Копърфийлд“?
- Беше отдавна, тогава групата ни се казваше „Спайс“. Бяхме в студиото и репетирахме, свирехме, пробвахме нови неща, стилът ни се променяше и решихме, че щом стилът ни се променя, трябва да си сменим и името. По онова време в Англия се честваха 100 години от рождението на Чарлз Дикенс, имаше плакати навсякъде, телевизионни предавания, големи тържества. Нашият мениджър ходи с двамата си сина на кино да гледа Дейвид Копърфийлд и той предложи този герой на Дикенс за име на групата. На нас много ни хареса и си казахме, че е страхотна идея да имаме за име литературен герой на Дикенс. Пробвахме с името, пасна ни и така. Има и нещо друго обаче. Много хора се запалиха покрай нас за творчеството на Чарлз Дикенс. Покрай името на групата, музиката и литературата намериха пресечна точка и се получи супер. 
- В албума „Look at Yourself“ вие се определяте като хард рок група, но преди това в албума „Very ‚eavy... Very ‚umble“ експериментирате с джаз, рок и блус, а преди това в албума „Salisbury“ имате дори и оркестър?
- Да, първият ни албум си беше експеримент, имахме много рок, джаз, блус, ние всъщност опитвахме помалко с всички жанрове. В следващия албум свирихме прогресив рок, получиха се много добри парчета, но като стигнахме до „Look at Yourself“ осъзнахме, че искаме да сме чисто рок банда. Затова и албумът допадна на много хора, защото си беше чист рок, а пък и имаше много отличителни черти за групата, която „Юрая Хийп“ запази през годините. 
- Албумът „Look at Yourself“ беше много успешен. Чия беше идеята да сложите станиолено огледало на обложката му?
- Идеята беше моя. Връщахме се от някакво шоу в Англия, бяхме в микробуса и обсъждахме идеи за обложка на албум. Аз бях колекционер, събирах плочи, ходех по малки магазинчета и се ровех много. Хрумна ми, че би било страхотно наистина на обложката да има огледало и човек всъщност наистина да се погледне в него. Обложката спечели награда най-добра за годината и много добре отрази идеята на албума. 
- Вярно ли е, че изключително популярната в България песен „Джулай Морнинг“ е резултат от три различни проекта? 
- Да, историята беше такава: Бях болен от грип и не отидох на репетиция с групата. След като се пооправих и отидох следващия път, момчетата работеха по три идеи за песни. Те бяха много интересни поотделно и на мен ми хрумна, че може да ги обединим заедно. Текстът беше хубав, музиката също подходяща и можеше да се направи преход от едното към другото. Пробвахме го, получи се добре, пипнахме го тук-там и то някак от само себе си се напасна и стана това парче.
- Наистина ли Дейвид Бара е бил много срамежлив и е имал страх от сцената. 
- Точно обратното. Той имаше голямо его, толкова голямо, че можеше да напълни „Албърт Хол“. Имаше голяма харизма и беше много уверен в себе си. 
- Няма спор, че „Юрая Хийп“ са една от най-успешните групи в историята на музиката. В тази връзка Мелиса Мийлс пише за дебютния ви албум през 1970 в списание „Ролинг стоунс“: Ако тази група успее, аз ще трябва да се самоубия“. Чували ли сте Мелиса след това и дали си е спазила обещанието?
- Нямам идея какво е станало с нея. Навярно тя не работи за „Ролинг Стоунс“, а ние продължаваме да свирим. На някой му се е получило, на друг явно не. Струва ми се, че ще съжалява за тези думи през целия си живот.