Още не мога да си намеря място, не мога да си изработя нова нагласа и да започна да си работя вкъщи. Това признава археологът Стоян Йорданов, който вече втори месец е пенсионер. По-рано съм се чудел - какво толкова, човек като разполага с толкова много свободно време, тъкмо ще може да си пише книгите, за които не му е стигало времето преди, усмихва се историкът. И в търсене на отговорите за самия себе си стига до извода, че вероятно това е свързано с мъжката нагласа - работата да е навън, а домът да е за почивка и за други, чисто семейни занимания. Но това са само моментни размисли, които се пораждат от внезапно появилото се много свободно време, което Стоян Йорданов без съмнение ще успее грижливо да разпредели така, че в новото си качество да си намери ново „работно място“ - за писане, за четене, за размишляване...
Със сигурност не е лесно човек да прекрачи и изведнъж да излезе от реката, в устремното течение на която е управлявал собствения си кораб повече от 40 години, и просто да седне на брега. 42 години стаж е навъртял Стоян Йорданов и само първата от тях, след като се дипломирал, е бил учител в село Кошов.
Бяхме заедно със семейство Румяна и Маньо Маневи - литераторката и художника, учителствахме в интерната, разказва Стоян Йорданов. Година след това го взели в казармата, а като се уволнил, се оказало, че в градския музей има едно свободно място и тогавашният директор Иван Иванов кани младия мъж да го заеме. 
За всеки историк най-мечтаното място за работа е музеят, казва специалистът. Вакантното място било в отдела „Нова и най-нова история“ - събиране и подреждане на плакати, листовки, документи „от деня“. Но 
съдбата вече си била наумила с какво да изкуши Стоян за цял живот
И въобще съдбата е нещо колкото странно и непредвидимо /за хората/, толкова и точно и единствено уместно /за живота и за човеците/. И така размества песъчинките в мозайката и придърпва отделните нишки, че всичко, което днес изглежда удивително, всъщност е една картина, сглобена по единствения верен начин. 
Част от тази картина е дядото на Стоян Йорданов. Кубанският казак Фьодор Гордашов, който 14-годишен се е спасил с бягство от червеноармейците, нахлули в тяхното село. От Кавказ продължава към Гърция, а оттам - в България. Заселва се в Габрово, където изучава занаят и става майстор по взривовете. И ето че русенецът Барутчиев, собственик на фабриката предшественик на днешния „Дунарит“, научава за майстора Фьодор Гордашов и го кани да се пресели в Русе със семейството си.
Тогава в гората край фабриката имаше жилищни помещения за работещите, аз самият също съм расъл там, при баба и дядо, разказва Стоян Йорданов.
И си припомня как дядо Фьодор издирил сестрите си, които останали в Русия, но започнали да си пишат едва по времето на Хрушчов. А скоро след това сестра му Поля дошла на гости в Русе.
Дядото ли закъснял да я посрещне, влакът ли пристигнал по-рано, но кубанската казачка наела една каруца и пристигнала в дома на Фьодор за радостна почуда на българската рода и на брат си, с когото не се били виждали десетилетия... 
Стоян е кореняк русенец, макар корените му да прорастват от далечни разстояния. 
Дядото по майчина линия е от Кубан, бабата - от Габровския балкан
родителите на баща му пък са от Балчик и от Поповско, те идват в Русе още по турско време. Равнина, планини, море, степ са омешали географията, но пък са съставили онази амалгама от качества, които помагат на Стоян Йорданов да преодолява трудности и да се радва на истинските и ценните неща в живота. 
„Моите родители бяха работници. Баща ми беше техник на шевни машини, владееше си занаята и постоянно го търсеха, той дори сам правеше резервни части за машини. Гордееше се с това, че е работник. И винаги ходеше с костюм от шантунг... Не се бях замислял, но в един момент установих, че аз откакто се помня, ходя с костюм. И баща ми не се чувстваше по-долу от това, че е работник, напротив. Когато минавахме с него по улицата, аз само въртях глава - ту наляво, ту надясно: отвсякъде го поздравяваха... Това чувство за достойнство и за това, че си тежиш на мястото, е много важно. И това е една от разликите днес между нас и западния свят - те се коренят още във феодализма. Западният феодализъм е изграждал своята йерархия, а заедно с това е изработвал и понятието чест и достойнство. И по техните правила 
не можеш да бъдеш безчестен - безчестието е позор
Докато при нас е обратното - тъкмо с безчестие можеш да оцелееш във времената на нашия феодализъм, когато за да добруваш, трябва да надхитриш държавата и властта“, размишлява историкът. 
И продължава: „Вярно е, че не сме живели при турците толкова зле, но те всъщност прекъсват нашето нормално развитие като народ и като държава. В годините, когато западноевропейците стават това, което са сега, ние сме оцелявали. И сме оцелявали хитрувайки, шмекерувайки, при това все на дребно. И това явно остава у нас и до днес“.
Неговите наблюдения по време на разкопки, когато идват студенти от Англия, също му предоставят доста материал за размисъл. Като дойдат англичанчетата, бабите на село се надпреварват да им угаждат и все им заничат в очите - дали им харесва. И, естествено, тези младежи започват да ги гледат отвисоко. И без друго имперското мислене у тях е живо, но когато и местните се държат подобострастно, тогава у „гостите“ се събужда духът на колониалистите. 
Разкопките са другият подарък на съдбата за Стоян Йорданов. Когато завършва гимназия „Христо Ботев“, се двоуми какво да кандидатства. Рисува добре и една от идеите била да се пробва в Художествената академия, но си давал сметка, че без подготовка едва ли ще успее да влезе. Другата мечта била Военно-морското училище - живеел в квартала до пристанището, където всички съседи били моряшки семейства. Стоян обаче научил, че има и изпит по физическа подготовка, а спортът не бил неговата стихия. Затова кандидатствал в Софийския университет и във Висшия педагогически институт във Велико Търново. И бил приет - педагогика в Софийския и история във Велико Търново. 
Избрал историята. 
И се дипломирал в първия випуск на Великотърновския университет 
- институтът сменил статута си през 1971 г.
Имахме невероятни преподаватели, светила в науката, които идваха от София, а и сред състудентите ми имаше много отдадени колеги, които се реализираха като учени, казва Стоян Йорданов. Имал съм късмет на учители, признава той. И пояснява, че това са не само преподавателите в университета, но и по-възрастните колеги в музея: Иван Иванов, Иван Радков, Жечка Сиромахова, Виолета Димова. 
Виолета Димова ме разболя от „червенска болест“, прави още едно признание историкът. От 1975 година той е на разкопките на средновековната крепост в Червен. Имах късмет да работя на един и същ обект - това винаги е сериозна предпоставка да се създават натрупвания, а когато имаш натрупвания, е много трудно да направиш грешка, скромно отбелязва археологът. И днес всички негови колеги в София знаят: „Стоян е Червен“. В резултат на разкопките, които продължават всяко лято с няколко години прекъсвания, днес вече фактите, които сглобяват картината на живота в българското Средновековие, е сравнително ясна и отчетлива, казва Стоян. И продължава не без горчивина: 
„Малко ми е болно, че престанахме да проучваме нашата българска култура. Сега повече се мисли и се говори за превръщането на историческите обекти в туристически, а не се работи за научни резултати. И си припомням стиха на Радой Ралин „и въздигнаха се из основи нови старини“... 
Противник съм на това, че се опитват да превърнат археологията в търговия
За съжаление, мисленето сега е плитко. И се правят доста глупости. Но българинът е практичен човек и гледа с недоверие на интелигенцията. Тя не носи хляб. И вероятно затова интелигенцията периодически се избива и изтребва, но народът не преживява това като трагедия. Защото българинът е научен да оцелява поединично“.
Хората обикновено си представят археолозите като „хората с четчицата“, както ги показват по телевизията. Нямаме нищо общо с четчицата, по-скоро има общо със силикозата - толкова прахоляк ни минава през ръцете и дробовете, засмива се археологът. Всъщност, археологията е повече груба и опасна изкопчийска работа - мъкнеш камъни, сечеш дървета, добавя той. Но всяка находка е празник. И все повече се убеждавам, че това нашето е мисия - колко са хората, които са имали привилегията да докоснат нещо, лежало в земята векове, възкликва той. 
Мисия е и работата в музея. Особено ако като Стоян Йорданов 
помниш с всички фибри „историята на историята“ 
- той е започнал работа, когато музеят се намираше там, където днес е хотел „Ана Палас“. За 4-те десетилетия музеят сменя 5-6 адреса, след като земетресението през 1977-а попуква сградата, а природонаучният музей се мести поне 14 пъти! А от 1982 г. Стоян Йорданов е директор. И е вероятно единственият шеф, който неколкократно е подавал молба да бъде освободен от поста. Докато накрая на шефа на културата през 1991 г. му писва и казва „Добре!“. 
В периода на неговото директорстване са открити музеите на Калиопа и на русофилите. Йорданов успява да издейства и сградата, в която дотогава се намира Окръжният съд, да бъде дадена за градски исторически музей, след като съдиите се връщат в своята „къща“ на централния площад. Започнаха проектирания, експозиционни планове, работата беше много, но всички колеги бяхме горе-долу на една възраст и еднакво ентусиазирани, бяхме много навит екип и може би и затова успяхме, казва русенецът. И е наистина щастлив, че най-накрая Русе има своя градски музей с подредени експозиции. Първия етаж открихме преди десетина години, сегашният директор Николай Ненов успя да довърши започнатата работа, припомня Йорданов. 
И се радва на успешния финал на това съзидание, започнато кажи-речи в зората на неговата кариера. „Защото при нас, българите, разрушителното е много силно. Все разрушаваме и все тръгваме от нулата. И много ме е страх, че скоро няма да има следваща нула“, обобщава горчиво историкът, за когото няма тайни в мъдростта на вековете.