Колежка заразила археолога Стоян Йорданов с „червенска болест“
Със сигурност не е лесно човек да прекрачи и изведнъж да излезе от реката, в устремното течение на която е управлявал собствения си кораб повече от 40 години, и просто да седне на брега. 42 години стаж е навъртял Стоян Йорданов и само първата от тях, след като се дипломирал, е бил учител в село Кошов.
Бяхме заедно със семейство Румяна и Маньо Маневи - литераторката и художника, учителствахме в интерната, разказва Стоян Йорданов. Година след това го взели в казармата, а като се уволнил, се оказало, че в градския музей има едно свободно място и тогавашният директор Иван Иванов кани младия мъж да го заеме.
За всеки историк най-мечтаното място за работа е музеят, казва специалистът. Вакантното място било в отдела „Нова и най-нова история“ - събиране и подреждане на плакати, листовки, документи „от деня“. Но
съдбата вече си била наумила с какво да изкуши Стоян за цял живот
И въобще съдбата е нещо колкото странно и непредвидимо /за хората/, толкова и точно и единствено уместно /за живота и за човеците/. И така размества песъчинките в мозайката и придърпва отделните нишки, че всичко, което днес изглежда удивително, всъщност е една картина, сглобена по единствения верен начин.
Част от тази картина е дядото на Стоян Йорданов. Кубанският казак Фьодор Гордашов, който 14-годишен се е спасил с бягство от червеноармейците, нахлули в тяхното село. От Кавказ продължава към Гърция, а оттам - в България. Заселва се в Габрово, където изучава занаят и става майстор по взривовете. И ето че русенецът Барутчиев, собственик на фабриката предшественик на днешния „Дунарит“, научава за майстора Фьодор Гордашов и го кани да се пресели в Русе със семейството си.
Тогава в гората край фабриката имаше жилищни помещения за работещите, аз самият също съм расъл там, при баба и дядо, разказва Стоян Йорданов.
И си припомня как дядо Фьодор издирил сестрите си, които останали в Русия, но започнали да си пишат едва по времето на Хрушчов. А скоро след това сестра му Поля дошла на гости в Русе.
Дядото ли закъснял да я посрещне, влакът ли пристигнал по-рано, но кубанската казачка наела една каруца и пристигнала в дома на Фьодор за радостна почуда на българската рода и на брат си, с когото не се били виждали десетилетия...
Стоян е кореняк русенец, макар корените му да прорастват от далечни разстояния.
Дядото по майчина линия е от Кубан, бабата - от Габровския балкан
родителите на баща му пък са от Балчик и от Поповско, те идват в Русе още по турско време. Равнина, планини, море, степ са омешали географията, но пък са съставили онази амалгама от качества, които помагат на Стоян Йорданов да преодолява трудности и да се радва на истинските и ценните неща в живота.
„Моите родители бяха работници. Баща ми беше техник на шевни машини, владееше си занаята и постоянно го търсеха, той дори сам правеше резервни части за машини. Гордееше се с това, че е работник. И винаги ходеше с костюм от шантунг... Не се бях замислял, но в един момент установих, че аз откакто се помня, ходя с костюм. И баща ми не се чувстваше по-долу от това, че е работник, напротив. Когато минавахме с него по улицата, аз само въртях глава - ту наляво, ту надясно: отвсякъде го поздравяваха... Това чувство за достойнство и за това, че си тежиш на мястото, е много важно. И това е една от разликите днес между нас и западния свят - те се коренят още във феодализма. Западният феодализъм е изграждал своята йерархия, а заедно с това е изработвал и понятието чест и достойнство. И по техните правила
не можеш да бъдеш безчестен - безчестието е позор
Докато при нас е обратното - тъкмо с безчестие можеш да оцелееш във времената на нашия феодализъм, когато за да добруваш, трябва да надхитриш държавата и властта“, размишлява историкът.
И продължава: „Вярно е, че не сме живели при турците толкова зле, но те всъщност прекъсват нашето нормално развитие като народ и като държава. В годините, когато западноевропейците стават това, което са сега, ние сме оцелявали. И сме оцелявали хитрувайки, шмекерувайки, при това все на дребно. И това явно остава у нас и до днес“.
Неговите наблюдения по време на разкопки, когато идват студенти от Англия, също му предоставят доста материал за размисъл. Като дойдат англичанчетата, бабите на село се надпреварват да им угаждат и все им заничат в очите - дали им харесва. И, естествено, тези младежи започват да ги гледат отвисоко. И без друго имперското мислене у тях е живо, но когато и местните се държат подобострастно, тогава у „гостите“ се събужда духът на колониалистите.
Разкопките са другият подарък на съдбата за Стоян Йорданов. Когато завършва гимназия „Христо Ботев“, се двоуми какво да кандидатства. Рисува добре и една от идеите била да се пробва в Художествената академия, но си давал сметка, че без подготовка едва ли ще успее да влезе. Другата мечта била Военно-морското училище - живеел в квартала до пристанището, където всички съседи били моряшки семейства. Стоян обаче научил, че има и изпит по физическа подготовка, а спортът не бил неговата стихия. Затова кандидатствал в Софийския университет и във Висшия педагогически институт във Велико Търново. И бил приет - педагогика в Софийския и история във Велико Търново.
Избрал историята.
И се дипломирал в първия випуск на Великотърновския университет
- институтът сменил статута си през 1971 г.
Имахме невероятни преподаватели, светила в науката, които идваха от София, а и сред състудентите ми имаше много отдадени колеги, които се реализираха като учени, казва Стоян Йорданов. Имал съм късмет на учители, признава той. И пояснява, че това са не само преподавателите в университета, но и по-възрастните колеги в музея: Иван Иванов, Иван Радков, Жечка Сиромахова, Виолета Димова.
Виолета Димова ме разболя от „червенска болест“, прави още едно признание историкът. От 1975 година той е на разкопките на средновековната крепост в Червен. Имах късмет да работя на един и същ обект - това винаги е сериозна предпоставка да се създават натрупвания, а когато имаш натрупвания, е много трудно да направиш грешка, скромно отбелязва археологът. И днес всички негови колеги в София знаят: „Стоян е Червен“. В резултат на разкопките, които продължават всяко лято с няколко години прекъсвания, днес вече фактите, които сглобяват картината на живота в българското Средновековие, е сравнително ясна и отчетлива, казва Стоян. И продължава не без горчивина:
„Малко ми е болно, че престанахме да проучваме нашата българска култура. Сега повече се мисли и се говори за превръщането на историческите обекти в туристически, а не се работи за научни резултати. И си припомням стиха на Радой Ралин „и въздигнаха се из основи нови старини“...
Противник съм на това, че се опитват да превърнат археологията в търговия
За съжаление, мисленето сега е плитко. И се правят доста глупости. Но българинът е практичен човек и гледа с недоверие на интелигенцията. Тя не носи хляб. И вероятно затова интелигенцията периодически се избива и изтребва, но народът не преживява това като трагедия. Защото българинът е научен да оцелява поединично“.
Хората обикновено си представят археолозите като „хората с четчицата“, както ги показват по телевизията. Нямаме нищо общо с четчицата, по-скоро има общо със силикозата - толкова прахоляк ни минава през ръцете и дробовете, засмива се археологът. Всъщност, археологията е повече груба и опасна изкопчийска работа - мъкнеш камъни, сечеш дървета, добавя той. Но всяка находка е празник. И все повече се убеждавам, че това нашето е мисия - колко са хората, които са имали привилегията да докоснат нещо, лежало в земята векове, възкликва той.
Мисия е и работата в музея. Особено ако като Стоян Йорданов
помниш с всички фибри „историята на историята“
- той е започнал работа, когато музеят се намираше там, където днес е хотел „Ана Палас“. За 4-те десетилетия музеят сменя 5-6 адреса, след като земетресението през 1977-а попуква сградата, а природонаучният музей се мести поне 14 пъти! А от 1982 г. Стоян Йорданов е директор. И е вероятно единственият шеф, който неколкократно е подавал молба да бъде освободен от поста. Докато накрая на шефа на културата през 1991 г. му писва и казва „Добре!“.
В периода на неговото директорстване са открити музеите на Калиопа и на русофилите. Йорданов успява да издейства и сградата, в която дотогава се намира Окръжният съд, да бъде дадена за градски исторически музей, след като съдиите се връщат в своята „къща“ на централния площад. Започнаха проектирания, експозиционни планове, работата беше много, но всички колеги бяхме горе-долу на една възраст и еднакво ентусиазирани, бяхме много навит екип и може би и затова успяхме, казва русенецът. И е наистина щастлив, че най-накрая Русе има своя градски музей с подредени експозиции. Първия етаж открихме преди десетина години, сегашният директор Николай Ненов успя да довърши започнатата работа, припомня Йорданов.
И се радва на успешния финал на това съзидание, започнато кажи-речи в зората на неговата кариера. „Защото при нас, българите, разрушителното е много силно. Все разрушаваме и все тръгваме от нулата. И много ме е страх, че скоро няма да има следваща нула“, обобщава горчиво историкът, за когото няма тайни в мъдростта на вековете.