Зала „Изкуство“ на библиотека „Любен Каравелов“ отдавна не е била така препълнена с хора както в четвъртък вечерта, когато местата не стигаха за всички, дошли да се срещнат с писателя Георги Мишев. Момичетата от библиотеката постоянно носеха нови и нови столове. В салона имаше хора, които помнеха предишните гостувания на големия български писател в Русе, хора, които високо ценят дарбата му на белетрист и на сценарист на знакови филми, но не бяха малко и младите му почитатели. 
Когато предложих на Георги Мишев да включим в неговото предюбилейно турне и Русе, си помислих за онази завера на онзи 8 март 1988 година и за онзи риск, които е поел лично той заради русенци, каза основателят и управител на издателска къща „Хермес“ Стойо Вартоломеев. И добави: „Този човек заслужава ако не площад, то поне една малка улица да кръстите на негово име!“.
Областният управител Стефко Бурджиев се поклони пред дарбата на писателя, като му връчи и плакет. А след това бе прочетен и поздравителен адрес от общинската администрация. 
Специално въведение към разговора представляваха подготвените от водещата гл.ас.д-р Велислава Донева 
„мишевизми“ - знакови изречения на писателя
цитати от негови текстове и символни изказвания. Последва изключително интересен и пределно откровен разговор, в който освен водещата и гостът се включиха много активно и русенци от залата. Те нямаха търпение да зададат своите въпроси на писателя, да споделят с него мнения за романите и разказите му, както и да припомнят важни моменти от активното и действено съпричастие на Георги Мишев към събдата на Русе в едни от най-драматичните моменти от новата история на града. 
За това - за Русенския комитет против обгазяването на Русе, за ролята на писателя и човека, за истините и за страха, отразил се върху българския характер - разговаряхме с госта преди вечерта в библиотеката. 
Той не беше идвал в Русе отдавна - над две десетилетия. Но много ясно си спомня града, хората, срещите си с тях, помни имена и факти. Преди през ноември 1989 г. да започнат известните като демократични промени, Георги Мишев бе един от авторите, които всяка есен идваха в Русе на художествен рейд „Класа работна, напред!“. Инициативата беше на тогавашните профсъюзи и това беше начинът столични прозаици и поети като Георги Мишев, Никола Радев, Дончо Цончев, Дамян Дамянов, Георги Константинов да гостуват на свои почитатели в провинцията. 
Спомням си, че при една такава среща 
обгазяването на Русе с хлор откъм Румъния
за което вече бяхме чували, го изпитахме с пълна сила, разказва Мишев. „Много от хората, с които се срещахме, ми бяха разказвали за тази русенска драма, затова поисках среща с тогавашния първи секретар на партията в Русе, Петър Петров. Говорих с него, но от уклончивите му отговори разбрах, че няма как на местно ниво да се вземат мерки. Затова реших да отида при някой по-горе“, казва писателят. 
Решил да се обърне към министър-председателя Георги Атанасов. „Познавахме се с него още като студенти. Аз бях малко по-голям, следвах журналистика, той - българска филология, но се знаехме, викахме си „адаш“. Отидох и поисках да вляза при него. Беше ноември-декември 1987-а. Секретарката ме пита: „По какъв въпрос?“. „По личен“, отговарям. Чакайте, ми казаха, ще ви се обадим. Зачаках. Минаха 20 дни - нищо! Тогава реших да направя нещо необичайно. Живеех в Панчарево. Отидох в пощата и подадох телеграма с един мъгляв текст: „Един писател много държи да бъде приет от министър-председателя. Много е важно. И също така е много важно и да не бъде приет този писател от министър-председателя“. Пощаджийката ми вика: 
„Да не вземе да стане нещо и да ни затворят пощата?!“
„Как ще затворят пощата!“, успокоявам я аз, макар да не съм много сигурен. Както и да е, пращаме телеграмата в три следобед и точно след един час ми звъни телефонът: „Тръгвайте веднага за среща с министър-председателя!“. Влизам при него, а той ме посреща: „Какво става, адаш, да не си закъсал за нещо - апартамент, кола?“. Казвам му: „Идвам за случая Русе, за обгазяването“. Веднага му се промени настроението: „По този въпрос другарят Живков и другарят Чаушеску са се разбрали!“. Ама за какво точно са се разбрали, така и не ми казва“, спомня си писателят. 
На 8 март 1988 г. в Дома на киното в София прожектират документалния филм на Юри Жиров „Дишай“. След филма 400 души в салона изреваха: „Да направим нещо“, разказва Георги Мишев. „Ние, няколко човека, бяхме говорили предварително, бяхме записали вече хората в управителния съвет - Светлин Русев, Нешка Робева, Димитър Езекиев от телевизията... Журналистката Соня Бакиш обаче не знаеше, все пак, мъжът й беше Станко Тодоров. Ние бяхме подготвили формуляри и като обявихме създаването на Русенския комитет, ги раздадохме хората да ги запълнят. По-късно стана ясно, че в същото време край киното е имало десетина джипки, готови да потушат бунтарите, ако излязат да правят революция. Но от Живков са криели всичко. И така ме избраха за председател. Но бях председател само за една нощ. На сутринта, на 9 март, ми се обадиха по телефона и ми казаха, че двама души ме чакат пред хотел „София“. 
Попитах да си взема ли одеялото, но ми обясниха, че искали само да поговорим
Качихме се на горния етаж и влязохме в едно помещение, където имаше маса, а върху нея - два грамадни магнетофона, ония, с ролките. И ми казаха: „А сега говорете!“. Не знам от сутринта до два часа следобед колко ролки се навъртяха, но аз им разказах за това как Русе е обгазяван, как хората страдат, как металните парапети покрай хотел „Рига“ на брега срещу Гюргево са разядени от солната киселина, в която се превръщат отровните газове при мъгла... Ние просто искахме с политически средства да се изясни случаят с обгазяването на най-европейския и най-красив български град и да се сложи край на тази трагедия. Всичко това разправям аз на двата магнетофона. Накрая двамата от Държавна сигурност ми казаха: „С това приключва вашето председателство. И няма да регистрираш комитета“. Абе как така?!“, връща се в спомените си белетристът. 
От хотел „София“ отишъл в ателието на Светлин Русев, след това с документите на комитета се запътил към градския съд при младия юрист Румен Ненков /сега конституционен съдия/. „Ненков ми казва: „Аз самият съм русчуклия, майка ми и баща ми са там и много добре знам какво става, но тази работа с регистрацията няма да стане“. Много по-късно разбрах, че и юристката, която ни съветваше при организирането на комитета, и тя била от Държавна сигурност. То и доста хора в залата на Дома на киното също се оказаха от ДС. Когато на другата година се събрахме да отбележим една година от създаването на комитета, 
салонът беше наполовина празен - тези от ДС не бяха дошли
те имаха вече други приоритети“, казва писателят. 
В най-новата си книга, която представя в предюбилейното си турне - „Мир на страха ни“, той събира образи, събития, спомени от детството до последните години.
„В основата на тази книга е страхът, който ни друсаше през целия реалсоциализъм - онзи страх, който се спотаява дълбоко у човека и след това се проявява ту в едно, ту, в друго. Страхът на българина, особено след национализацията през 1947 година, нарастваше все повече. Хората, които преди не допускаха, че може да се посегне на собствеността им, разбраха, че всичко е възможно. Така след като взеха нивите на дядовците ми, залепиха лента на бъчварницата на баща ми. И му казаха: „Ще отидеш в града, там ще си намериш работа“. И той отиде. Всяка сутрин заминаваше за фабриката, а вечер се връщаше - той е „Селянинът с колелото“, разказва писателят. 
Друг любим филм, „Момчето си отива“, също има конкретен прообраз. Аз бях това момче, което пишеше дописки за местния вестник и което все спореше с родителите, признава сценаристът. Успеха на книгите и филмите си обяснява и с това, че винаги тръгва от нещо конкретно - а идеите и образите след това претърпяват развитие. Но тази виталност и земност на неговите герои със сигурност е причината в един период в Киноцентъра по негови сценарии да излизат филм след филм, които жънат и награди, и горещото одобрение на публиката. „Стигна се дотам, че един млад режисьор, Иля Велчев, син на члена на Политбюро Борис Велчев, казал на баща си: „Абе, при нас е настанала една „мишевиада“...“. Бащата пък докладвал на Политбюро: 
„Знаете ли какво става в българското кино! Там е една мишевиада...“. 
И Живков подскочил: „Какво става? Мишки ли са се навъдили?..“. И повикал шефа на Киноцентъра Павел Писарев: „Абе, тоя Мишев член ли е на партията?“. „Член е“, отговорил Писарев. Но като се прибрал вечерта вкъщи, попитал жена си, колежка на Мишев, а тя казала, че сценаристът не е партиен член. Ами сега?! Идва Писарев у дома в 11 ч през нощта и ми казва: „Днес е петък. До сряда ще бъдеш член на партията. Аз му казах, че си! Няма начин!“, разказва Мишев. И в сряда се явил в градския комитет на БКП, където го посрещнали: „А, селянинът с колелото! Ела се подпиши!“ - и му връчили партийния билет.
Приеха ме за три дни, горе-долу за толкова ме и изключиха - казва Георги Мишев, като пояснява, че изключването става отново заради Русенския комитет, когато той отказва да разформирова сдружението. И оставя пауза, която обещава нови текстове, може би посветени специално на русенската тема.