Той е носител на Нобелова награда за литература и редица други престижни отличия. Кавалер е на Ордена на Британската империя, но с течение на времето променя позициите си и отказва предложението на Джон Мейджър за рицарско звание, прието от ръцете на политик. Сред титлите му е и доктор хонорис кауза на Софийския университет „Климент Охридски“ /1995 година/. Това е роденият на днешния 10 октомври 1930 година Харолд Пинтър.
„Харолд Пинтър е радикален поет, който се изповядва чрез театър“
 пише неговият биограф Майкъл Билингтън.
Често обявяват Пинтър за „трудно разбираем“. Той от своя страна не разбира защо е „неразбираем“.
Мнозина „интелектуални“ изследователи на Пинтър се опитват да прокарат граница между неговото изкуство и политическите му възгледи - сякаш в театъра той е „значим“, „стойностен“, а навън изповядва „отегчителното“ тривиално левичарство.
На едно от последните си интервюта пред Чарли Роуз на въпроса защо не пише пиеси за властта, Пинтър отвръща: „Много мои пиеси са точно за злоупотребата с власт“. „Но това е между отделни хора“, продължава Роуз. „Не - отсича драматургът. - Става дума за нещо повече... То се олицетворява, изразява чрез персонажите.“
За театралния текст е характерно действие чрез диалога. За Пинтър 
колкото казват думите, толкова казват и паузите
В неговите пиеси има различни видове неговорене. Той различава тишина, пауза и мълчание. Звукът на тишината казва понякога повече от думите.
Веднъж Пинтър се обръща към един актьор с думите „Скъпи колега, тук съм написал три точки, а вие играете само две“.
Харолд Пинтър дава изцяло нов облик на драматургията. Той я вади от праха и я прави жива, интересна, въздействаща и съвременна, а едновременно с това я връща към корените й, твърди критиката. Да, в пиесите му има единство на време, място и действие, но въпреки това начинът му на писане е революционно нов -
променя изцяло критериите за това какво е стойностен интересен диалог
Самият той казва, че когато пише, обикновено си представя ситуацията на такава сцена, каквато му е позната - квадратна, като картина, тъй като е играл най-често на такава. Пинтър казва, че вижда историите си като картини.
Харолд Пинтър е роден в работническото лондонско предградие на Ийст Енд - Хакни, в семейството на обикновен еврейски шивач. Въпреки материалните трудности израства в топла среда, която може би му дава неговия чист начин на възприемане на света. И скромност, които не губи през целия си житейски път, въпреки високото и обществено значимо място, което достига като театрален драматург, сценарист, поет, писател, актьор и политически деец.
Първите си стихове Харолд пише на 16 години, малко след това напуска гимназията и се записва в Кралската академия за драматично изкуство, която също напуска след две години. Тогава започва периодът, през който Пинтър
под псевдонима Дейвид Барън се препитава като актьор
обикаляйки Острова с малка пътуваща трупа. За да допълва мизерните си доходи, припечелва като амбулантен продавач на книги, мияч на прозорци и какво ли още не.
През 1949 година младежът е изправен пред съда, тъй като съзнателно отказва да отбие военната си служба, дори заявява, че ако при следваща война го мобилизират отново, пак няма да отиде.
Ето как се ражда първата едноактна пиеса на бъдещата суперзвезда: „Започнах да пиша пиеси едва през 1957 година. Веднъж влязох в една стая и видях двама души. Гледката се загнезди в мен и чувствах, че единственият начин да й дам изказ и да се освободя от нея е драматургичен. Тръгнах от тази картина на двама души и ги оставих да продължат сами нататък. Един мой приятел, Хенри Улф, постави резултата - „Стаята“ - в Бристолския университет, а няколко месеца по късно, през януари 1958, пиесата бе включена - като нова постановка - във фестивала на университетската драма. Майкъл Кодърн, чул за пиесата, ми писа веднага да пита имам ли многоактна пиеса. Тъкмо бях завършил „Рожден ден“.
Тези първи пиеси, поставяни стотици пъти, си остават и до днес 
емблематични както за автора си, така и за съвременната драматургия
Самият той определя пиесите си като реалистични и не разбира защо са „странни“ за критиката. Винаги изхожда от конкретна ситуация, конкретна картина или персонаж: „Убеден съм, че това, което става в моите пиеси, би могло да се случи по всяко време и на всяко място, макар че събитията са на пръв поглед непознати“.
Пиесите на Пинтър получават световна известност в началото на 60-те години. А той попада в светския водовъртеж като съпруг на историчката лейди Антония Фрейзър. Твърдят, че на повече блясък се е радвала само Лейди Ди.
По повод прочутите си паузи и мълчания, подтекста характерен за всеки препинателен знак в Пинтъровото слово, той казва 
„Често под изречената дума се крие нещо познато, но неизказано, което знаем, но не изричаме
Моите действащи лица ми казват толкова и нищо повече по отношение на своя опит, стремления, мотиви. Между моето незнание на биографичните им данни и двусмислието на казаното от тях лежи територия, която не само заслужава да бъде изследвана, но е и задължително да бъде проучена“.
В голяма част от пиесите си Пинтър критикува обществената система, политиците и „висшите кръгове“ по изтънчен начин, вледеняващ кръвта на публиката, защото всички сме хора, да, всяко ежедневие може да ни се види познато, можем да открием своето „аз“ къде ли не. Но това звучи твърде обобщено за богатото и неопределимо творчество на британеца. До една пиесите си струва да бъдат четени и препрочитани! 
При първо четене звучат познато, а при всяко следващо - различно
историите са написани така, че остават непредсказуеми.
„Има два вида мълчание. Единият е, когато не се изрича нито дума. И другият - когато се прибягва до езиков порой. Тези тиради говорят за език, заключен под самите тях. Те представляват една непрекъсната препратка. Речта, която чуваме, подсказва за онова, което не чуваме. Това е необходим параван, една ожесточена мъчителна присмехулна димна завеса, която държи човека отсреща на мястото му. Колко пъти сме чували онази изтъркана фраза „липса на общуване“ и именно това определение е доста систематично прикачвано на моите пиеси. Аз вярвам в обратното. Според мен ние общуваме с нашето мълчание, с отчаяните опити да не се саморазкриваме. Да навлезеш в нечий чужд живот е прекалено плашещо. Да разкрием пред другите вътрешната си нищета е прекалено страховита възможност“ - пише великият драматург.
През 2005 година Пинтър се отказа публично от драматургията заради политиката с думите „Написал съм 29 пиеси, нима не са достатъчни?!“
Смята, че има по-важни каузи, на които може да служи като вече широко призната и видна обществена фигура. 
Той е непримирим в левите си убеждения
Така го характеризира при новината за Нобеловата му награда и лауреатката на престижното отличие от предходната 2004 година Елфриде Йелинек: „поредният ляв“.
Самата Йелинек е видна левичарка, членува в австрийската комунистическа партия от 1974 до 1991 година.
„Нападението над Ирак е бандитско деяние, отявлен акт на държавен тероризъм, демонстриращ пълно пренебрежение пред понятието за международно право“ - заявява драматургът на Нобеловата си лекция.
През 2003 година пък на форум на британския парламент Пинтър заявява: „Буш и неговата клика се готвят да контролират целия свят и природните му богатства. И постигат целта си с убиване на хора“.
През 2002 година Харолд Пинтър заболява от рак на гърлото и лекарите му забраняват пътуванията и го съветват силно да ограничи публичните си изяви. Но пациентът няма ни най-малко намерение да ги послуша и продължава активната си обществена дейност.
По ирония на съдбата в тихата и свята нощ, както се пее в най-популярната коледна песен, на 24 декември 2007 година авторът на пиеси, създал мълчанието на сцената, притихва завинаги.