На 30 април Васил Василев-Зуека навърши 50! Но възрастта е последното, за което се замисля, защото „акълът ми е все още на пубертет”. По-голямата част от съзнателните му години досега са минали в телевизията, под светлините на прожекторите и в концентрирана творческа динамика. Пътеката започва с „Ку-ку” и „Каналето”, минава през „Пълна лудница” и продължава и до днес с „Господари на ефира” и „Като две капки вода”. 20 години от живота си Зуека е половинката и от емблематичното представление „Шинел”, което е едно от най-ярките явления на българската театрална сцена. В личен план е щастлив баща на две деца – Девина на 16 и Стефан на една годинка. По повод юбилея и не само – Васил Василев-Зуека е по-откровен от всякога.

- Зуек, честит юбилей! Станахте на 50! Много ли са, малко ли са, усетихте ли изобщо кога са минали?
- Благодаря ви! Да ви кажа честно, не съм усетил кога са минали тези години. Никаква разлика няма в мен. Акълът ми е все още на пубертет, разликата идва по-скоро от опита. Иначе се чувствам много добре, да чукам на дърво.

- Какво виждате, ако хвърлите поглед назад? И съжалявате ли за нещо, което е могло, а не сте направили по определен начин?
- О, да, естествено! И точно това се опитвам да предам на двете си деца. Възрастните винаги се опитваме да предпазим от грешки децата, което за мен е най-голямата глупост, но така сме устроени явно. Да, има много неща – и в професионален, и в личен план, които бих променил, но понеже знам, че не мога, не си го слагам много в съзнанието. Но човек просто няма смисъл да се връща назад – поне от гледна точка на промяната, а и аз не съм такъв човек. 

Никога не се връщам назад! 

Взимам си бележка за грешката, която съм направил, и продължавам напред.

- В такъв случай повече са били грешките или полученият опит, ако пробваме формално да разграничим двете понятия?
- О, определено повече позитивизъм! И всъщност на мен повече позитивни неща са ми са се случвали, иначе нямаше да успявам да бъда и толкова позитивен. Така си мисля поне. И също така мисля, че все още не съм загубил детската си наивност, което пък за мен е едно от най-важните качества на един актьор. Оттук нататък… каквото стане.

- Но човек често пати заради точно тази детска наивност – когато я е опазил непокътната, разбира се... 
- Безспорно, но това е начин на общуване, а за мен общуването е много важно. Хората сме създадени, за да общуваме един с друг. За мен има два начина за общуване – единият е, когато общуваш заради другите, другият – когато общуваш заради самия себе си, за да се изтъкнеш. Привърженик съм на първия тип. Когато общуваш заради другите, ти си любопитен, искаш да разбереш какви са, защо правят това и как го правят. За да се научиш и ти. В това е смисълът според мен. А чрез такъв тип общуване аз съвсем не се смятам за наивен човек, ако изобщо има лош смисъл на думата. Достатъчно опит имам и почти винаги знам за какво става дума в един разговор, в една сделка и т.н. Въпреки всичко смятам, че трябва да се подхожда и с усмивка, и с добро настроение, и с желание.

- Докато ви чаках, си мислех в какъв точно преразход влизате всеки път, покривайки личните си потребности и нива на професионализъм, динамика, работохолизъм… Защото картинката от екрана е подредена, усмихната, гримирана, по сценарий - какво се крие обаче зад този цвят, колко висока е цената, която се плаща?
- Ще взема метафората за картината и ще я продължа така – няма никакво значение Ван Гог дали е бил луд или си е отрязал ухото. Резултатът е налице! Дори няма значение, че брат му не е продал нито една картина, докато е бил жив. 

Какво стои ли? Един огромен, изключително положително зареден екип – който много ни уйдисва с Рачков (усмихва се), както и Влади Априлов. Слагам и него в това число, защото сценарият и обликът на „Като две капки вода” се движи от Влади Априлов, от режисьора Киро Киров и може би на последно място Зуека и Рачков. Когато имаме едно готово нещо, върху което да разсъждаваме, тогава е лесно. А аз май никога не съм се замислял точно колко висока цена плащам... 

аз не мисля, аз горя в това, което правя

А един човек, който гори, просто не се замисля кога и дали дава повече от необходимото. Аз съм или 100 %, или не се захващам!

- Да гориш в дадена област, е прекрасно, но и лукс, който не всеки може да си позволи. И в такъв случай проявяват ли се дефицити като следствие от това нестихващо професионално раздаване – например, в личен план?
- За мен двете неща са разделени, нямат общо помежду си, въпреки че са паралелни. За личния живот винаги има време и така трябва да бъде. Ако работата стане над 50 %, това е лошо. Всъщност не знам дали съм постигнал много или малко, наистина – вие в началото на разговора ни направихте тази калкулация – 50 години в телевизията, от които 12 – в „Господари на ефира”, а ако прибавим и филмите, ще стане още по-различно. „Проблемът” при мен е, че винаги знам, че може и още. С други думи – никога не съм доволен…

- А защо това да е проблем? Напротив – който трупа, цели да надгражда, а ако просто застане и каже „дотук съм, толкова мога”, какво ще прави след това?!
- Това е така, да. И слава Богу, защото по всяка вероятност това ни движи – и мен, и Рачков, и всички творци. Ако сме доволни, ще започнем да се любуваме на себе си. Винаги, когато имам някой нов скеч в „Капките”, към някоя нова роля или пък съм поканен във филм, пристъпвам със страх. Няма какво да го крия. Който ми каже, че не се страхува от нещо ново, според мен не е честен. Или е безотговорен. Уча се от грешките си. 

Грешал съм много

И не само аз. Лошо няма - продължаваш напред. В телевизията е хубаво например, че не като в театъра – да сбъркаш конструкцията, след което да трябва да променяш цялото, което е много сложно. 

- С Димитър Рачков сте точно „като две капки вода”, но в творчески смисъл! На сцената стоите така, сякаш цял живот само това сте правили! А как е било в самото начало?
- Предисторията е, че Рачков го бяха гледали в сливенския театър, в едно представление на Лилия Абаджиева – „Хамлет”, и ми казаха: „Абе, много даровито момче е!”. После аз го гледах в София, след което и в „НЛО” – той имаше епизодични роли в самото начало там. И още тогава казах на Джуди (Халваджиян - б.а.), че този човек трябва да го придърпаме. Същото се получи и за Гъмов (Станимир Гъмов - б.а.) – и той най-сетне е сред нас, и съм изключително щастлив, защото лично аз от 8 години се опитвам по някакъв начин да направя така, че той да влезе в нашите редици. С Рачков, слава Богу, беше по-кратък периодът – около една година. Най-интересното нещо при Рачков беше това, че по същото време, когато аз се бях концентрирал върху него, Джуди също го бе забелязал, но по други пътища – и му е предложил. И двете предложения просто съвпаднаха. Бързо се сработихме, да. Просто когато някой ти харесва, на подсъзнателно ниво ти знаеш защо е така. Дори и да не можеш да го определиш. Енергията – по всяка вероятност това е най-общото. 

Но се връщам към въпроса ти за цената, която се плаща за прекаления работохолизъм – когато работиш нещо, го правиш, без да мислиш за личен живот. За него ти остава време, въпреки всичко. А в моя случай – телевизията няма как да ми вземе личния живот! Естествено, що се отнася до популярността, става вече една малко по-различна тема, защото (въздъхва) – да, предпазваме се, 

крием се… 

Крием личния си живот от медиите, колкото и трудно да е. Не е приятно, но и няма нужда да занимаваме обществото с личния си живот, защото той не ги касае.

- При популярните личности е трудно да бъде разграничен личният от професионалния живот, защото всичко попада в различни ъгли от една и съща картина. Метафорично казано, бидейки известен, човек се движи по ръба на бръснача и по един или друг начин подписва „договор с дявола”…
- О, не споменавай тази дума, че съм вярващ! (смее се) Действително така се получава, но ефектите и последиците у нас са такива, защото нямаме закони. Такава ни е държавата, но и българите сме си такива, за да ни е такава държавата. От една страна, нямаме едни много добри закони, а от друга – нямаме и ценностна система, за да знае човек къде да се спре, да спре да си вре носа. Няма граница! За съжаление някои, които наистина са си подписали договор с дявола, смятат, че 

колкото по-долно е, толкова по-добре

Но такива хора сами си отговарят после пред себе си. Истината е, че ако аз пожелая да споделя нещо от своя личен живот, винаги ще намеря начин да го направя. Но, например, да ходя да ми снимат къщата… Ами те не си ли дават сметка, че имаме деца, че живеем в държава, където все още има престъпност, че е опасно! Това е абсолютно глупаво! И аз нищо не правя, те го правят. И в една нормална държава аз мога да ги осъдя… В тази държава това не може да стане! Ще дам пример със Слави (Трифонов - б.а.) мой бивш колега – колко години води дела и накрая спечели едно, за да загуби две! Просто е глупаво, даже няма значение за какво са се съдили. Аз може би досега е трябвало да имам над 100 дела – от всичко, което е писано по мой адрес. Над 100 – и говоря, без да се замисля.

- А не е ли истината най-голямата сензация?! Аз поне така си мисля…
- Ами радвам се, че има и такива като вас, които разсъждават така. То така би трябвало да бъде, но като се огледате и виждате какви са практиките за съжаление… Що се отнася до манталитета на хората обаче, той според мен се променя – и за последните 20 години доста се е променил.

- Променя ли се?! С какво по-точно?
- От влизането на Европа в България – не на България в Европа. Все пак преди 20 години общувахме по един начин, сега общуваме по друг. Бавно ще се променят нещата, но ще се променят.

- Трудно ми е да се съглася с вас, че манталитетът се променя, след като при нас той е толкова тежка база. Да ви припомня ли приказката, че единственият казан в ада без дяволи наоколо бил българският, защото ако някой се опитал да излезе – останалите вътре сами го дърпали!...
- Всяка крушка си има опашка. Аз имам няколко отговора. Едното е, че просто сме завистливи хора – говоря за българина, въпреки че аз не съм завистлив човек. Завистливи хора сме, защото сме бедни, а сме бедни вследствие на петвековно турско робство – няма какво да се залъгваме. Преди това пък сме били 200 години под византийско. 

Един робски народ има робска психика! 

А когато имаш робска психика, в мисленето ти не е възможно да няма завист. Просто така е устроен човекът – робът винаги завижда, защото е роб, не е свободен. Но аз говоря за роба в душата, който е вътре в нас. И сега има роби – хора, които не са свободни, които нямат собствено мнение и нямат база как да го изградят. Защото не са учили, не са възпитани добре…

- А не се ли крием често точно зад тези исторически факти, трансформирайки ги в удобни оправдания за неможенето или неискането си на моменти? 
- Точно в това следствие, за което говорите, трябва да се търсят причините. Това е така, не мога да отрека...Всичко това е следствие от ниското образование и слабото възпитание – у дома, и в училище. И ако тази държава и нашите управници всеки по-малко иска да капне за развитието на България, трябва да се капне в децата и в училищата. В начина, по който образоваме и възпитаваме децата. Нищо повече! Защо се възхищавам, например, от американското образование? Защото те още от детската градина биват възпитавани на избор. Дъщеря ми е учила 6 години в американско училище и съм наясно с тези работи. Затова после на тях им е лесно, когато отидат в университета, който и да е той. Там са на принципа на кредитите, които, за да натрупаш, първо трябва да избереш. А за да избереш, ти трябва да имаш опит. Българският кандидат-студент и студент няма опит в тая работа и невинаги той избира това, което е необходимо за него самия. Оттам-нататък, веднъж сгрешил, след пет години е много трудно да си намериш работа. Значи ти си объркал професията си изначално. Ето така… брънка от брънка трябва да се върнем назад и да започнем отначало.

- Осъзнавайки цялата тази родна действителност, имали ли сте някога мисъл да живеете извън България?
- Да, още през 1998 г. 

получих предложение за Америка 

– да се занимавам с преподавателска дейност в университет и с възможност да продължа работата си в театъра като частна трупа. Обмислях го много дълго…

- И кое ви спря тогава?
- Макар че не бях чак толкова възрастен – на около 33 години, но тогава смятах, че вече ми е късно. В моята професия, а и не само в моята – до 30, понеже е безотговорен, той се реализира. Това е времето за реализация, макар че зависи и от човека. Оттам-нататък започва вече утвърждаването. До 30 все още избираш… Но това е България, тук е друго, по света не се прави така. Изборът приключва до университета, после изборът става канализиран!

- Такива съвети ли давате сега на дъщеря си Девина, Стефан е още твърде малък, за да разбере?
- Да, той е още прекалено малък, но както на Девина, така и на него, аз ще давам едни и същи съвети. Първото нещо ще бъде образованието. Дъщеря ми в момента е в 9-и клас. И аз я съветвам – ако желае да работи като актриса или режисьор, тя трябва да е наясно какви са преимуществата там, какви са тук. С други думи, ако тя смята да продължи делото на майка си и на баща си – вече без мен в театър „Кредо”, няма никакъв смисъл да учи в чужбина, защото какъв е смисълът?! Никакъв! Напротив – даже е грешно решение.

- Наскоро си говорих с Алекс Сърчаджиева и тя беше много емоционална на тази тема, но и убедена, че ще направи всичко възможно един ден детенцето й София да не остане в България при такава отчайваща действителност…
- Всеки има своето право. И Алекс, по всяка вероятност, за да мисли така. Ясно е защо мисли така - то е прозрачно, но не искам да го коментирам, защото я обичам много! Аз обаче имам друго отношение… Мисля си, че човек не трябва да разчита нито на държавата, нито на когото и да е било. Всеки сам решава доколко да помогне и по какъв начин на своите деца. И така трябва да бъде. На моите деца аз ще помагам само и по един- единствен начин – като им казвам пътищата, оттам-нататък изборът е техен. Ако Девина реши да се занимава с това, тя ще се занимава с това, аз само мога да й помагам, нищо повече. При Стефан е абсолютно същата работа.

- Девина и Стефан имат разлика от 15 години помежду си… Някъде бяхте казали, че, въпреки всичко, двамата много си приличат – в поведението, в реакциите....
- Приличат си… по баща (смее се). Да са живи и здрави! Не е важно дали си приличат.

- Присъствахте ли на раждането на Стефан?
- Не, нямаше как. Всъщност и двете раждания бяха с операции. Но и още не съм убеден дали мога да издържа едно истинско раждане – говоря съвсем сериозно. А и какво би променило това в мен, освен… отвращение. Кървища и такива неща. Човек е такъв, какъвто е отвън, отвътре не сме чак толкова лицеприятни. Другото е работа на лекарите. Аз имам много страхове и не ги крия. Страхът обаче използвам за двигател. Иначе той пречи. Преодолявайки страха си, човек върви нагоре. Страхувайки се да навлезе, да нагази – той седи на същото място! Толкоз!

- За финал – нещо шеговито – какво изпитахте, влизайки с Рачков в образите на Юля и Лена от руския поп дует „Тату”? И целувката накрая предвидена ли беше в изпълнението?
- Не сме я репетирали (смее се)… само се бяхме уговорили. Щеше да бъде много, ако я бяхме репетирали. Но пък и ние сме актьори, съвсем не влагаме този смисъл, който хората несъмнено правят, гледайки ни как се целуваме. Както се казва – в един филм съм се снимал и гол, но това не означава нищо, аз не съм ексхибиционист.

- Прочитът между редовете беше в контекста на посланието в песента – „Нас не догонят!”
- Вие го казахте! (смее се) Не знам…

Интервю на Анелия ПОПОВА