Писателят Емил Андреев гостува на русенската четяща публика с новата си книга „Боби Блажения и Другия американец“. Сборникът с разкази и повести е издаден преди по-малко от месец в издателство „Хермес“, а Русе е поредният град, в който авторът дойде за среща с читателите. Той пристигна в Русе от Велико Търново, където ден преди русенската презентация Емил Андреев и приятели от неговия собствен великотърновски период направиха продължение на литературното представяне, преминало в лирико-споменно пиршество на мисли и ретроспекции. Подобен развой на русенската среща също беше неизбежен - може би защото и в Русе живеят мнозина негови приятели, състуденти от Великотърновския университет, просто хора, с които той излъчва на една и съща вълна и с които разговорът винаги върви цветно и неусетно... 
Затова когато питам Емил Андреев от какво се лишава един писател, не се изненадвам, че той първо се замисля, но след много кратка пауза ми отговаря: „От нищо! Всъщност, повече ми дава, отколкото да ми взема!“ И веднага след това додава: „Може би това, от което се лишавам заради писането - къде доброволно, къде с малко повече усилие - е живеенето. 
Живеенето ми е сладинко! 
Да съм с приятели, на маса, да водим разговори - това е толкова истинско, живо и хубаво, че наистина ми липсва, когато вляза в периода на писане. Лишавам се от свободата на това общуване, която за мен е много важна и ценна. Но заедно с това аз съм наясно, че ако не го направя - това „лишаване“, значи да не напиша онова, което е вътре в мен и което искам да разкажа. И така - лишавам се от обикновеното живеене и от приятелите, но в моментите, когато започвам да пиша, ставам друг - така че писането, след като ми взема обичайните човешки удоволствия, ми дава други - отвежда ме в друг свят, вдъхновението ме отпраща в нови измерения, където получавам удивителни трансцендентни преживявания и усещания, които трудно мога да сравня с каквото и да било“. 
Писането за Емил Андреев тръгва още от Английската гимназия във Видин, която той завършва. Макар да признава, че в първите гимназиални класове трудно можело да се каже, че той е човек на книгата и на писането, за сметка на буйни свободолюбиви изяви. И все пак той е запомнил съвета на своя учител по литература в гимназията Цветан Вацов, който дал задача на учениците да пишат съчинения, като преди това им прочел разказчета от „Барутен буквар“ на Йордан Радичков с наставлението: „Ето, така се опитайте да напишете и вашите съчинения“. Дали това или нещо друго е изиграло централната роля в нагласите на гимназиста Емил Андреев, факт е, че 
през 1974 година във видинския вестник „Червено знаме“ е публикуван първият му разказ
И това момчето от Лом възприело като своето литературно кръщение. 
Днес той е известен като автор на сборниците с разкази „Ломски разкази“ /първата му издадена книга, претърпяла след това преиздаване/, „Късен сецесион“ и „Островът на пияниците“, романите „Стъклената река“ /също преиздавана/, „Проклятието на жабата“, „Лудият Лука“, на пиесите „Да убиеш премиер“, „Иманяри“ и „Вълшебната лодка на Жъц“. Той е сред сценаристите на тв поредиците „Под прикритие“ и „Четвърта власт“. Носител е на наградата на фондация „ВИК“ за най-добър български роман за 2005 г. и наградата на читателите в същото издание на приза за „Стъклената река“, както и номинации за „Балканика“ и за най-добър източноевропейски роман за същия роман. За „Проклятието на жабата“ Емил Андреев получава наградата „Хеликон“ през 2007 г. и същата година е номиниран за националната литературна награда „Елиас Канети“ в Русе. 
Истината е, че Емил Андреев е един от най-интересните съвременни български писатели, които не парадират нервно и не се стремят трескаво да са винаги пред светлината на прожекторите, та ако ще и да не са написали нещо ново, а просто да са попреработили нещо старичко - но да се говори за тях, да се говори, да се говори... 
Някаква сдържана, но патриаршеска мъдрост струи от този човек
който всъщност е толкова земен и естествен, каквито са и текстовете му - земни и достъпни, а през тях прозира и става все по-ярка и въздействаща онази втора, „друга“ сетивност, отвеждаща читателя в магични пространства и вселени, в които чудото се възприема като нещо обичайно и закономерно: като чаша чай, да речем, или като тръпчиво вино със солена бисквита. 
Имате ли още „ломски истории“ в запас, питам белетриста. О, имам, засмива се той. Дори имах още два разказа, които се колебаех дали да прибавя в „Боби Блажения и Другия американец“, но след това реших да не го правя - щеше да стане твърде дебела книга, обяснява писателят. И веднага добавя, че вероятно наесен, може би в края на септември, ще излезе от печат нов сборник с разкази. В него също ще се очертае ломската линия от случки и образи. Още не се знае дали именно ломските истории ще дадат заглавието на бъдещия сборник - както това става с „Боби Блажения...“. 
Това беше една история, която аз знам много отдавна - това, че Джон Кенеди е минал през Лом на път от Виена към Истанбул през 1939 година, е исторически факт, обяснява Емил Андреев. „Той пристига с кораб от Виена, а след това заминава за София, откъдето отпътува за Истанбул. Бил е едва на 29 години - едно слабо ушато момче, за което никой тогава не е подозирал, че ще стане президент на Съединените щати. Както, впрочем, мнозина все още не са подозирали какви размери ще завземе войната, на която вече миришело в Европа. Една от версиите е, че 
младият Кенеди е бил изпратен на това свое европейско пътешествие от самия Рузвелт
който е бил приятел на Кенеди-баща - за да може невинният студент да изиграе една шпионска роля и да разузнае как са нещата в Европа“, разказва белетристът. И добавя: „За мен обаче не това беше важното. Мен ме заинтригува възможността да погледна от друга страна - как една невинна душа може да пострада, как нещата могат да се преобърнат кардинално. Как е възможно човек, който никога не е извършил грях, дори не е имал късмета да изживее любовта си, да се побърка от любов и да се превърне ...в блажен. Любопитна ми беше тази тема - темата за невинността човешка, която в крайна сметка прави този човек различен - по своему щастлив в своето „блаженство“ и едновременно с това неразбран от останалите. В Лом действително имаше такъв човек - Боби, който ходеше по улиците с едни дочени дрехи, виждал съм го, виждам го и сега - ясно и отчетливо. Това е темата за така наречените от мен сънувачи - за хората, които ние сме обявили с лека ръка за луди. Може би това е нашето обяснение и оправдание - така ни е по-лесно, като ги „определим“. Затова смятам, че този мой сборник е книга за другостта - за това, че отказваме да разберем другите“. 
Всъщност, аз наричам този сборник книга за любовта и за невинността, продължава авторът. Според него именно в такива гранични състояния, когато индивидът е влюбен, той е едновременно най-силен, от една страна, и най-безпомощен, от друга. Тези гранични състояния, когато човекът се превръща в сънувач, винаги са ме интересували, признава писателят. 
Според Емил Андреев, ако се погледне по-наедро, може да се види, че и българите в исторически план са една невинна нация: „Този наш народ никога не е причинил нещо лошо другиму, а винаги е получавал горчиви хапове“. 
Вероятно това също ще влезе във вътъка на негови следващи текстове, разкази, романи или повести. 
Кое е по-трудно за писане - романът или разказът?
Различно е, не може да се даде такова определение, отговаря Андреев. Времето за конструиране на романа е повече - това е несъмнено. Затова и времето за подготовка преди пристъпването на работа върху романа е значително по-дълго - конструкцията трябва да се избистри предварително, с различните завои и разклонения на сюжета, с основните характеристики на персонажите, с детайлите - исторически или други, за които също е необходимо предварително да се направят проучвания и да се набавят данни. След това вече същинското писане отнема значително по-малко време. При Емил Андреев се е случвало подготовката да отнеме близо две години, а романът след това да е написан за шест месеца. При разказа случката води и на пръв поглед изглежда, че създаването на разказ е по-лесно и по-бързо. Но за мен добрият разказ е като проповед - всяка дума си е на мястото и не можеш да отнемеш нито един препинателен знак дори, казва Емил Андреев. И за сравнение посочва: „Романът, който по същество е голям разказ, позволява да махнеш едно-друго от него, възможно е дори да махнеш цяла глава - и в основни линии това няма да срути целия роман. Докато от разказа не можеш нищичко да махнеш - ето, как да си представим, че нещо можем да извадим от разказите на Чехов или на Мопасан?!“. 
В крайна сметка, писането е като дишането - ритъмът не те затруднява, защото не го усещаш, то ти е присъщо. Както е плуването, усмихва се Емил Андреев. И продължава: „Аз не помня как съм проходил. Както и не помня как съм проплувал. То си е нещо мое, много лично и много важно. Както за мен е важна и реката - Дунавът, край който и с който съм израсъл. Детството ми, но и целият ми съзнателен живот са свързани с Дунава. Може би и затова много от моите най-истински приятели са все тука - в градовете покрай тази вечна река. Понякога си мисля, че ние дори не осъзнаваме колко много ни е дал Дунава, какво би бил, например Русе, без Дунава? И ние все още оставаме длъжници на тази велика река, която ни е дала култура, вести, търговия, обмен, идеи, дори, ако щете, оръжията за Априлското въстание, които също са пристигнали в България по Дунава... Дали ще може някога да й се издължим на тази река?!“.