Не се радвам - и не празнувам 60-годишен рожден ден, а ОТБЕЛЯЗВАМ 60-годишнина. Няма какво да се лъжем - няма какво да ме радва в това, че времето си върви, изнизва се, изтича между пръстите, а като се обърне човек и като погледне какво е успял да свърши, а какво е искал да направи и не е успял, май няма кой знае колко поводи за радост.
Думите са на майстора дърворезбар Ангел Митрофанов, който преди дни навърши 60 години. И само който го познава, поне донякъде, докато чете това, ще знае, че майсторът не се оплаква, не се кахъри, нито пък прави опит да потърси съчувствие, да не говорим за това, че в никакъв случай не се оправдава. Това е просто една горчива констатация на Ангел Митрофанов, съобщена от него в известния на колегите и приятелите му стил: бързореко, честно, пределно откровено и безпощадно точно: както и всичко останало, което той прави. Какъвто всъщност е и самият той. Откакто се помни. Един вид, няма какво да се пудрим, че е много приятно да си на шестдесет, няма какво да се заблуждаваме, че тепърва ще покоряваме върхове и ще смайваме света. Но и няма защо да се заблуждаваме, че сме на сто процента доволни от това, което остава над чертата, която всеки малко или много тегли в един такъв ден, който комай самата природа човешка е предвидила и натоварила с неписаната задача да се прави равносметка.
В интерес на истината, погледнато по наедро, тъкмо майстор Ангел Митрофанов е човек, който има най-малко причини да е недоволен от себе си. Името му е достатъчно известно, а
дарбата му да създава приказки от орех, череша, дъб
и какво ли още не, е ценена високо и предизвиква и у нас, и в чужбина възхитата на ценители на стародавния занаят, който кара дървото да оживее и да пее.
Днес майстор Ангел отказва да мисли какво би станало, ако в онази далечна 1969 година беше свил рамене и беше се примирил, че съдбата не е на негова страна и че е предвидила за него да стане един чудесен специалист по деветте специалности в Селскостопанския техникум в Павликени. Вероятно друг би се примирил. Но не и Ангел Митрофанов. А историята е следната.
Още като осмокласник в родното си село Горно Абланово /знаeш го Горно Абланово - селото на големия бизнесмен и дарител Игнат Канев, те с майка ми са били съученици в отделенията, вмята майсторът/ постоянно носи със себе си джобно ножче и парче дърво и все дялка нещо. „Любимата ми тема беше Паметникът на свободата в Русе - купувах си картички и постоянно правех такива малки дървени скулптурки, засмива се Ангел. Моят учител ме забеляза и един ден ме запита: „Ти ходил ли си в Трявна?“. Ходил съм, как да не съм ходил, отговорих. „А знаеш ли, че там има такова училище - за дърворезбари?“, продължи той и така запали у мен желанието да отида да уча в Трявна. Казах на баща ми, че съм решил да ставам дърворезбар, а той се обърна и ме изгледа:
„Талаш майстор си решил да ставаш, така ли?!“
Татко беше убеден, че трябва да продължа след осми клас в техникума в Павликени - тогава той беше един от най-добрите в страната и блестящо подготвяха шлосери, монтьори, трактористи, комбайнери и всякакви други специалисти, нужни за селското стопанство. Брат ми беше завършил вече този техникум. Но аз бях решил друго. Още повече, че при едно идване в Русе бях се отбил в техникума по дървообработване и очите ми бяха останали във витрините, пълни с чудните дърворезби на майстор Ганчо. Като ги видях, се ударих по челото: ей за такива резби ми мечтаеше душата. И все пак продължавах да исках да уча в Трявна“.
Когато идва време за подаване на документите, Ангел Митрофанов подава и за двата техникума - в Павликени и в Русе. В селскостопанския бил приет, оставало да се провери как стоят нещата в Дървото. Баща му ходил по работа до окръжния град и като се върнал, съобщил на момчето: „Приели са те, ама за мебелист!“. Тогава приемаха пет човека за резбари и 60 за мебелисти. Отчаял се Ангел. Решил, че няма мърдане, и тръгнал да се записва в Павликени. Не щеш ли, там се оказало, че искат оригнала на дипломата, а не копие. Оригиналът бил в русенското училище. Пристигнал в Русе, а в техникума го заговорил някакъв мъж, който го запитал защо се е умислил. Така и така, исках да ставам резбар, започнал Ангел. Че как така не са те приели с такъв успех - 5.60 от дипломата, учудил се мъжът. Оказало се, че младежът като първо желание посочил „мебелист“. Ще те оправим, уверил го човекът, а Ангел вяло възразил: „А, ще ме оправите вие...“. В този момент покрай тях минал друг учител, който подметнал:
„Щом директорът ти казва, значи така ще стане!“
Така се запознах с директора Йоков, спомня си Митрофанов.
Първата му година в русенския техникум била мъчителна заради многото народ в общежитието. Постепенно обаче младежът си решава проблемите - премества се в друг пансион, а междувременно навлиза в дебрите на резбарството. Нямах търпение да уча и да правя все повече и повече, обяснява той. Като второкурсник преподавателят Деньо Денев, тревненец, вече му възлагал да изработва резбата по папки и други поръчки, които в техникума получавали за различни важни събития. Съчетанието от дарбата, старанието и желанието да постига заедно с острото чувство за справедливост и младежкото непокорство /така съм възпитаван - да не правя компромиси, пояснява мимоходом Ангел/ го правят несъмнен лидер, мнението на когото тежи и пред съучениците му, и пред преподавателите. А след това и пред колегите му майстори.
След казармата започва да работи в завод „Бор“, където два месеца преди това е основан резбарски отдел към поулярния навремето „Ширпотреб“. От 1979 година става член на Задругата на майсторите на народни художествени занаяти, като става и секретар на русенската задруга, а през 1980 г. напуска „Бор“ и се отдава на това, което е неговата втора същност - творческата работа.
Първото му ателие е в къщата с прочутите тревненски тавани
която е в двора на Дунавската задруга и която от години е оголен нерв, стане ли дума за съдбата на уникалните сгради в Русе. По онова време къщата е обявена за събаряне и тогавашният председател на русенската задруга Неделчо Арабаджиев пръв ударил камбаната, че вътре има уникални резбовани тавани - единствени по рода си в Русе. С голямо тичане, обикаляне по кабинети и обясняване каква е безценната стойност на сградата, успяхме да я спасим, припомня Ангел Митрофанов, който след това дълги години е водач на русенската задруга. Тази къща е негова слабост и болка и през последните години, когато заплахата да се погубят тревненските съкровища беше напълно реална. Днес майстор Ангел Митрофанов е отново обнадежден и въодушевен - пред перспективата център СИОНЕС да реставрира сградата и да помогне да се възроди животът в цялото пространство на комплекса с ателиетата на пазителите на традициите.
Можем да направим там и една изложбена зала, за да подредим това, което правят майсторите, защото сегашните витринки са малки, казва той. Негови творби радват очите на всички, отворени за красотата - той е майсторът на прекрасното обзавеждане в Семизовата къща, шест-седем зали в съда са обзаведени с резбовани от него мебели, десетки и стотици приказни рамки, конзоли за камина, канапета, столове, шкафчета, скринове са обагрили със сърцата душевност множество домове и офиси в Русе и в цялата страна. А сувенирите, които е изработил, едва ли могат да се изброят.
Анчо не е добър майстор на Русе, той е един от големите майстори на България
казва за него архитект Тончо Тончев.
Хубави неща можем да правим, стига някой да поръча, казва майсторът, като не крие огорчението си, че и резбарското изкуство, като всяко друго изкуство, е скъпо. А се налага да се занимаваме с какво ли не - защото трябва да живеем биологично, добавя той и резюмира: „В бедна държава не се прави изкуство!“. Тук всеки сантиметър ти минава през ръката и през душата - няма норма, няма срок, трябва да заживееш с това, което правиш, инак не става, обяснява Ангел. „А занаятът трябва да се развива постоянно - както подобава и както пише в нашия устав. И да го предадеш на следващите - за да не загине. Преди мен в задругата бяха шестима майстори. Сега пред мен няма никой, но и след мен няма“, казва с горчивина той. Макар да не се разделя с мечтата си всеки от майсторите да си има ученици. „Има младежи, които проявяват интерес, но това трябва да влезе в някакви учебни програми, да се отделят часове за практика. А в нашия техникум от години вече няма специалност резбарство, затова пък има разни „актуални“, модерни специалности. И така полека занаятът си отива и дори и да има деца с дарби, те не могат да разберат, че са талантливи - няма кой да им го покаже...“, размишлява Митрофанов. Преди време, докато още в училището учели резбарство, го викали в комисията за оценка на държавния изпит. Едната година като видял колко нескопосни неща са представили учениците,
той написал двойки отгоре додолу
като отсякъл: „Децата не са научени на нищо за четирите години!“. Абе, ние им пишем само 5 и 6, ти какво правиш, бил коментарът. И оттогава вече не търсят майстора, който разваля мирния рахатлък на безгрижието. После премахнаха и специалността - и вече няма проблеми.
Върхове ли? Върхове съм изкачвал само в планините, засмива се майсторът. Заедно със съпругата си Евгения,, която работи в съда, са членове на Клуба на пешеходния туризъм към туристическо дружество „Приста“, от 25 години обикалят българските планини, но не пренебрегват и чуждите. Така Ангел е успял да покори Цугшпице в немските Алпи, Олимп в Гърция, Ерджиес в Турция, бродил е в полските Татри. Тази година жена ми и синът ми Борис ми подариха преживяването да изкача връх Анито в Пиренеите, казва резбарят. И все пак незабравими остават летните походи в Рила и Пирин, водени от невероятния ерудит и сладкодумец, покойния съдия Борис Кацаров... Другата житейска радост на майстора са внуците - двамата сина на дъщерята Мария, 7-годишният Бойко и 4-годишният Кардам. Децата на Ангел не са прихванали майсторлъка, но за внуците кой знае, казват, че добродетелите се предавали през поколение...
Животът ми отиде в компромиси, вече май за нищо не си мечтая, казва привидно смирено Ангел Митрофанов. И цитира апостол Павел, който казва: „Желание за добро има, но сили няма и злото ме изпреварва“. Но само миг след това скача, защото му звънва телефонът, и се уговаря за пореден разговор за бъдещето на задругата и комплекса на улица „Витоша“.
Огромният котарак, който мирно лежи в панера до бумтящата в студения есенен ден печка, само помръдва уши и проследява с поглед стопанина. Писан се казва, обяснява Ангел - няколко поколения котки е отгледал тук, но вече бил решил повече да не се занимава с пухкавите животинки, затова не дал специално име на уж засега последния „квартирант“. То какъв квартирант - той си е направо чорбаджия: хранят го, палят му печка през зимата, колчем поиска да се разходи из махалата, веднага му отварят вратата, разни гости в ателието на Митрофанов му носят рибка или други вкуснотийки. А Писан от благодарност когато реши, великодушно се покатерва на коленете на госта и мърка. Е, не е само това - понякога работи като модел, засмива се Ангел Митрофанов. И показва поставка за сабя от тъмно дърво с две лъвски глави в двата края. Писан позира, за най-важните детайли в главите на неговите далечни братовчеди, обяснява майсторът. А Писан скромно притваря очи и се прави, че дреме.
Какво още майстори табиетлийски майстор Митрофанов - на стр.10