Три пъти очи в очи със смъртта. Емил Желев не е търсач на силни усещания. Емил Желев е пожарникар и смъртта е опция, която не влиза в плановете на тези храбри мъже. Но понякога тя наднича от пламъците.
Емил помни първия път. Горял склад на Захарна фабрика. Екипът пристига на място, опъват маркучите и миг преди да тръгнат към огъня, той вижда 20-килограмова газова бутилка вътре. Дори не успяват да се изтеглят напълно на безопасно разстояние, когато тя гръмва. Оцеляват по чудо.
Отново газова бутилка го кара да си мисли какво е можело да се случи, ако не е реагирал навреме и може би безразсъдно смело. В Ново село пламва къща. После се оказало, че самият собственик я подпалил, след като се напил до безпаметност. Но в оня миг Емил знае само, че в къщата има газова бутилка и ако гръмне, тухла върху тухла няма да остане. Втурва се вътре, грабва я и изхвърчава навън с бутилката, преди огънят да я превърне в бомба. В такива моменти разумът е като дете, което се крие зад по-големите смелост и дълг.
Също като при третата му среща с Оная с косата
Гори хале в Птицекомбината. Емил е вътре и гаси пламъците, а те си отмъщават с остър и задушлив дим, който го обвива като пелена. Не може да се диша, а униформата и предпазните средства нямат нищо общо със съвременните. Впрочем точно по този повод Емил си спомня и за един пожар на къща на ул. „Сент Уан“. По него време той вече е началник смяна във Втора пожарна служба. Февруари е, навън е минус 20 градуса, покривът на къщата гори, екипът му се бори самоотвержено и в близка среща с пламъците. Защитните ни облекла тогава бяха брезентови, отпред се нагряха, а отзад замръзнаха и като се върнахме в службата, когато започнахме да ги събличаме, те просто се натрошиха, разказва пожарникарят за неочаквания финал на една тежка смяна. И се усмихва донякъде с облекчение, донякъде с тъга: „Тези 30 години в пожарната бяха изпълнени с емоции и много работа“.
На 21 август от София в Русе пристигна директорът на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ в МВР Николай Николов специално за пенсионирането на началника на Спасителния отряд Емил Желев и за да му връчи лично Почетен знак II степен.
Чест, която е заслужил именно с тези 30 години самоотверженост и смелост
А момчетата му от отряда, един от които преди години е бил и русенският кмет Пламен Стоилов, го изпратиха по традиция с часовник и нетрадиционно с дружески шарж.
Всъщност през 1984 г. Емил Желев за малко да се размине с пожарната. Две години преди това е завършил СПТУ по машиностроене и работи в големия тогава Комбинат за тежко машиностроене. Отишъл е там по желание и по специалността си, но решава, че трябва да опита нещо ново. Подава си документите в пожарната, приемат го, но началникът в комбината отказва да го пусне. Минават няколко месеца в молби, уговорки, настоявания, докато се разделят, а пожарната приеме най-новия си сержант. След още две години е включен в групата, която МВР изпраща да учи в Института за противопожарна техника и безопасност в Москва. Когато се връща в Русе
с диплома за висше образование в джоба
Емил Желев е назначен като зам.-началник на пожарникарите в друг голям русенски завод - „Дунарит“. 
„Като завърших института в Москва, бях пълен с идеи как да се опази военното производство от пожари и започнах да ги прилагам в завода. Направих обследване на опасните участъци, където често стават малки произшествия. Написах предписания за подобряване на пожарната безопасност и ги представих на директора“, разказва Желев. Вместо да похвали старателния служител обаче, директорът го изгонва от кабинета: „Какъв си ти, че ще ми даваш съвети?! Подавай си молбата за напускане, както си дошъл тук!“. Шефът не го познавал, нито пък знаел за назначението му. Но казана дума, хвърлен камък. Емил напуска, от пожарната му подават ръка и го вземат за анализатор. В този момент на никого и през ум не му минава колко прав е бил младият пожарникар.
Ще го научат по най-лошия начин три години по-късно
Една сутрин в края на март 1993 г. сградата на пожарната на бул.“Трети март“ се разтриса. Когато излизат от шока, пожарникарите единодушно стигат до заключението, че не е било земетресение. И тогава идва сигналът за мощния взрив в „Дунарит“. Желев, зам.-началникът Кирил Ненков и още двама пожарникари тръгват веднага с джип към военния завод. Посреща ги един огромен кратер. От склада с взривните вещества, от камиона, който е разтоварван преди експлозията, и от мотокара няма и следа. По-късно ще установят, че именно при разтоварването е допусната фатална грешка, при която загиват пет човека, а сградата, камионът и мотокарът просто са се изпарили при температура от над 2000 градуса.
Това е част от „бойната“ биография на пожарникаря Емил Желев, но
той се гордее и с „мирната“ й половина
Негова заслуга е смяната на пишещите машини с компютри, което си е направо революция по отношение на писането на справки, за които пожарникарите не смогват да обработват данните на хартия. „Имах приятел компютърен специалист и успях да издействам да го назначат на работа. Така постепенно въведохме компютрите и през 1994 година вече подавахме справките онлайн“, спомня си Желев. Амбициозният и работлив пожарникар сам си пробива път в кариерата, качествата му са оценени и през 1997 г. е назначен за зам.-началник по оперативната част. Когато след още три години началникът на пожарната се пенсионира, предлага Емил Желев да го наследи на поста.
Да, ама не - знаменателната фраза на доайена журналист Петко Бочаров много често е най-краткото обяснение на превратностите на съдбата. Да, Желев става началник, ама не на русенската пожарна, а на смяна във Втора пожарна служба.
„Получи се така,
защото съм живак, дразня се от нередностите
и винаги защитавах интересите на колегите си, като влизах в конфликт с началниците в МВР. Така се оказах неудобен и бях пратен във Втора пожарна служба. Но както се казва, всяко зло за добро. 12 години работих с чудесен екип, който по-всяко време беше готов да се хвърли срещу пламъците, за да не допусне те да погубят хора или сгради“, обяснява по-подробно същите превратности на съдбата вече бившият старши инспектор.
Затова пък съдбата му е нагласила още едно предизвикателство. През 2012 г. Гражданска защита става част от структурите на пожарната. На дългогодишния и опитен пожарникар Желев е поверено ръководството на Спасителния отряд. Само който не е преживявал сливането на две напълно самостоятелни организации, не знае колко е трудно новото формирование да заработи като екип. По българските стандарти и доказано неуспешни опити това може и никога да не се случи. Но не и при Желев. „Задачата ми беше да обединя пожарникари и бивши служители на Гражданска защита и да няма делене на двете служби. Смятам, че успях да изпълня тази задача и съм горд, че
моите момчета вече не се делят на оранжеви и червени
каквито са цветовете на Гражданска защита и пожарната“, казва почти бащински Емил Желев. Затова когато „момчетата“ му подариха часовник, той се закле да го пази като очите си.
Впрочем бившият старши инспектор в пожарната има още две момчета, за които говори с вълнение - синовете му. Владимир е на 23 години и работи в чужбина, Теодор е на 22 години, учи задочно в Русенския университет, специалност „Транспорт“, и работи в автосервиз. След време може би ще имам и внучета, на които да посветя свободното си време, но сега го уплътнявам с четене на специализирана литература, за да съм в час с новостите в противопожарната наука, казва Желев. И това съвсем не е случайно. От 1 септември той започва работа в частна фирма, в която заедно с двама бивши свои колеги ще извършват консултантска дейност за предотвратяване на пожари, ще правят експертизи и ще предлагат услуги според компетентността си, евентуално ще развият и малка производствена дейност. С една дума, пожарникарят остава пожарникар докрай.