Популярният актьор и фотограф Симеон Лютаков отново гостува в родния си град. Този път като председател на журито, което селектира снимките от фотоконкурса „Запази духа на Русе“, за които публиката ще гласува в интернет през септември. Като истински творец той използва духа на Клуба на дейците на културата, за да направи една фотосесия с дъщеричката си Лиа. Между снимките Симеон Лютаков поговори с „Утро“ за фотоизкуството, за Русе и за ценните неща в живота си.

- Г-н Лютаков, току-що видяхте снимките за конкурса „Запази духа на Русе“. Ако вие участвахте в него, каква щеше да бъде вашата гледна точка?
- Много ми е трудно да кажа. Че съм русенец, русенец съм, но не живея тук и имам много сантиментално око към града, което е лошо за снимане. От нещата, които видях в селекцията, ми се щеше да видя не толкова архитектурните забележителности на Русе, колкото самия дух, да го видя в акция, да видя хората, но уви, нямаше достатъчно количество снимки в тази посока. Но нищо, въпреки това има и подходящи неща за изложба.
- Какво се случва с духа на родния град, как изглежда той през погледа на русенеца, който се е отдалечил от него?
- Общувам с много малко хора, които живеят в Русе. Така се случи, че никой от приятелите ми не живее тук, почти няма изключения. От тази гледна точка не познавам човешкия ресурс в града.
- Това, че и вашите приятели не живеят тук, означава ли, че духът на този град бяга от него?
- Възможно е. Нямам приятели, активни, можещи хора, които да са останали тук.
- Това е доста жалко...
- Да, но не искам да критикувам, споделям само факти. Явно хората не искат да остават тук. Нормално е, защото в България наистина не можеш да израстеш кой знае колко, с изключение в София, която не е красив град, но пък е добро място за живеене.
- Нека да се върнем към фотографията. Кога един фотограф може да се нарече професионалист и творец?
- Всички знаем, че натискането на копчето не е фотография и че красивата снимка също не е фотография. Фотографията е медия, която предава послания, кара те да чувстваш нещо, кара те да мечтаеш. Тя не е в това, което виждаме на снимката. Ако можем да почувстваме нещо, което е извън картинката, значи имаме фотография.
- Имате ли любими обекти за снимане и през годините каква метаморфоза са претърпели те?
- Може би е редно с няколко думи да разкажа как живея аз и какво правя точно. Не съм фотограф, а актьор, човек на изкуството. Моето лично разбиране е, че на човека на изкуството е строго забранено да се занимава само с едно нещо. Няма как с помощта само на един прийом да се развиваш в сферата на изкуството. От друга страна, актьорската професия съдържа в себе си всички изкуства - трябва да можеш да пееш, да танцуваш, да говориш добре, да имаш завидно добро чувство за хумор, иначе системата те помита. Трябва да си широко скроен.
Обичам да работя предимно с хора, и то с хора, които имат интерес към себе си. Много рядко аз съм причината да работя с някого. Обичам хората осъзнато да се обърнат към мен. Знаейки, че този човек иска да опита, че има личен интерес да участва, половината работа съм я свършил.
От друга страна, пътувам страшно много по света, обикалям далечни места, защото на 40 години разбрах, че животът е кратък и един-единствен. Всички пари, с които мога да живея добре, предпочитам да ги дам, за да видя  света. Това звучи хипарско, идеалистично, но е факт и е дълбокообмислено действие от моя страна. Много се чудих на какво да заложа и заложих на това, защото виждам света през очите на други хора, което е най-великото нещо, което може да ми се случи. Да видиш фактологически някакви неща, не е толкова важно, но да видиш как хората гледат на живота и да ги опознаеш, е нещо страхотно. Живял съм в Египет, обиколил съм цяла Европа, бях миналата година в Коста Рика, където направих голяма изложба. Снимах доста там, имам бъдещи планове да пътувам до Австралия, отново да се върна в Коста Рика, там много ме харесаха хората.
- Казвате, че сте преди всичко артист, споделете тогава какво е общото между фотографията и актьорската игра.
- На пръв поглед нищо, но общото идва от това, че работата с моделите може да бъде много мотивираща и интересна. Искам да се случват неща, които съм мислил и подготвял дълго време, които са свързани с концепция, с режисура на кадъра. Когато стигнем до снимане, разочаровам моделите, защото просто да ми стоят красиви е малко, искам да има разказ. Голяма част от снимките ми са доста театрални, в най-добрия смисъл на думата, отиват дори към кино.
- Не се ли изкушавате да опитате и в режисурата?
- Това е моя мечта, която съм сигурен, че някой ден ще се сбъдне. Снимането е режисиране, то е неизбежно, дори като снимаш на улицата, на пръв поглед снимаш хора, които не можеш да режисираш. Но пак го правиш, защото ги вкарваш в твоята гледна точка. Те пак са изрежисирани, без да знаят. Другата обща черта между снимането и режисурата е, че от 10 години са занимавам с театрален плакат. Това е много готино. От една страна е празна ниша, от друга - много малко фотографи се занимават с това. Художници - да, но аз реших да пробвам по фотографска линия и вече имам доста натрупан опит.
- Имате ли плакат, който най-много си харесвате?
- Да, имам, на постановката „Вуйчо Ваньо“. За нея направих една фотосесия в едно блато с лечебна кал до Шабла през есента на 2012-а. Стана много красива. Имам няколко любими проекта. Много често за едно представление правя два или три плаката, които се сменят. Много е креативно, забавлява ме, харесва ми.
- От местата, на които сте били, кое е най-красивото за човека на изкуството у вас?
- Най-красивото място е Сахара, защото няма нищо, нищото е много трудно да го обясниш, няма звуци, пълна тишина е, почва да ти бучи главата, невероятно равновесие и вторачване в себе си. Сахара е философско място, влече те като вакуум, изостря всичките ти сетива, почувствах се застрашен в тая красота. Там разбираш, че си неспасяем и единственият човек, който може да те спаси, си ти самият... Бих се върнал там при първа възможност, а и опознах отблизо арабите и ми станаха симпатични.
- Какво е специфичното у тях?
- Това е повод да напиша книга или да дам интервю за цял вестник - от първа до последна страница. Арабите  са минали отдавна през пика на своята култура, страдат от глобални политически проблеми, голяма част от тях са изкуствено създадени. За тези неща се говори, но предпочитам да се говори повече. Голяма част от новините, които гледаме за тях, са режисирани, и то брутално. Почти всички войни срещу тях също са режисирани. Видях свестни съвременни хора, които тънат в дълбока нужда да са по-близо до света, защото той ги интересува. Те искат да живеят, да бъдат свободни, да дишат и аз видях това. Видях как се дразнят от всички етикети, които им лепят.
- Попадал ли сте в критични ситуации?
- По-скоро комични. Участвах в арабски сериали като статист и веднъж по време на снимки, защото бяха техните пости, а аз ядях, нападнаха ме с думи, защото ги дразня, докато те са гладни. Аз казвам, че не съм арабин, те не могат да повярват. Те категорично ме мислеха за арабин.
- Чух как с дъщеря ви говорите за фотография като двама специалисти, а тя е само на 12 години. Как се случи това?
- Лиа има свойството много да внимава и не се издава, че го прави. Понякога изнедващо разбираш, че тя е била в час през цялото време. Миналата година за първи път ми показа свои опити, десетина снимки, от които 8 бяха много хубави, композиционно верни, като се има предвид, че тя е и жена, носи едно по-цветно и емоционално усещане за света. Ние мъжете снимаме по-технически. Впечатли ме грамотността в работата й, най-вече в композицията. Насърчавам я много и бих се радвал, ако продължи да развива това си умение. Тя е разкъсана между страшно много неща: танцува балет, свири на пиано, говори различни езици, бори се за първенство в училище. Тя учи в доста високо ниво училищe в чужбина, сега взе две години за една и мина от пети в седми клас. Не е болезнено амбициозна, просто й се получават работите, което много ме радва. Аз не й се меся. Гледам, че на много места като опита, й се получават нещата. От майка си е наследила и развила умението да танцува, покрай мене е ужасно сръчна в ръцете, защото аз каквото хвана с ръце го правя. Съжалявам, че не съм станал автомонтьор. Може би ако се бях осъзнал навреме, никаква друга кариера нямаше да избера, щях да поправям коли до ден-днешен.
- Лиа, изглежда, е и любим ваш модел? И сега ви позира в Клуба на дейците на културата?
- Редно е да си я снимам, защото тя расте всяка година като гъба, всяка година се променя. Гледам винаги, когато сме заедно, да направим по няколко хубави фотосесии. Имам много красиви нейни снимки, вадил съм ги по изложби, продавал съм ги. Много съм доволен от нея като модел. А в Клуба, където има особен дух, за първи път опитваме балетен дизайн. Ще видите някои от тях. Ще се върна да направя още една изложба в Русе, защото беше много топло посрещането през 2012-а. Бих искал да направим нещо заедно с Клуба, с галерията...
- Актовата фотография е друга ваша страст. Защо ви привлича и как се запалихте по нея?
- Когато първобитният човек е нарисувал нещо на стената в пещерата, е било как група ловци убиват с копие елен, второто нещо е голо женско тяло, може би е било на майката, защото култът към майката е развит първо. Този отговор е за пуритани, за хора, които смятат, че актовата фотография е ниска топка. За Бога, това е една от най-високите топки. Голото тяло е слабо изследвана територия в българската фотография, има много нива на проявления и те са психологически, има нива на допустимост. Българите сме една от най-консервативните нации и затова този жанр у нас е слабо разработен. В Европа има силни традиции, особено в Германия и Франция. Аз съм се учил от френските фотографи, те са ме впечетлявали и мотивирали да се развивам. А първи към актовите снимки и въобще към фотографията ме привлече Николай Ненов. Бог да го прости, ужасно ми липсва. Той снимаше много такива неща, и снимаше много красиво, имаше дълбоко чувство за естетика. И то не само се виждаше в снимките, но и той можеше да го мотивира, да обясни защо го е направил. А не както някои, защото ги „кефи“. За едното кефене такива неща не се правят, трябва да имаш концепция, послание...
Тази сфера на изследване ми е супер интересна, понеже съм разкрепостен човек, много широко скроен. Би ми се искало да помогна на много хора да бъдат по-широко скроени. Това е една от основните причини, заради които снимам актова фотография, изследвал съм много смело границите докъде мога да стигна. Те са много ръбати, остри, по тях можеш да се порежеш.
- Къде сте показвал актови снимки?
- Първата ми изложба в Русе беше актова фотография, в едно заведение на Главната през 93-94-а година. Излагал съм във Варна, в София, в чужбина, и то при доста голям успех.
- Липсва ли ви Русе понякога?
- Да, не познавам русенец, на когото да не му липсва. Всички, за които казах, че са избягали оттук и живеят на други места, като си отворя устата за Русе, цъфват в усмивки и започваме да си говорим за нашия най-красив град, макар че са намерили поле за изява по света. Самият аз правя същото, но се връщам с огромно желание, колкото се може по-често и колкото може по-дълго стоя. Много ме зарежда...
- Кое ви зарежда?
- Първо въздухът тук мирише другояче, слава Богу, че го няма хлорът. Въздухът мирише много хубаво, дори когато тук е много топло, оцелявам. На други места, когато е много топло, умирам. Обичам оня момент, когато има мъгла зимно време и се прибираш вир-вода мокър, все едно те е валял порой. Тежка, лепкава мъгла, прибирам се умирисан на сажди, тук това много ми харесва и си казвам: „Колко яко беше!“
Много ме е яд, че ги няма кината в Русе, зная, че сега те са по моловете, но това не спира да ме дразни. Тукашните кина ги помня, познавах ги, те бяха много специални. Всичко харесвам - архитектурата, това, че няма много хора по улиците... Яд ме е, че някои много красиви сгради не са оправени, но пък други са оправени...
- Бихте ли дал съвет на хората, които тръгват да се занимават с фотоизкуство?
- На всички хора, които искат да се занимават с каквото и да е изкуство - да са любопитни, да питат. Мълчейки и очаквайки някой да те потупа по рамото и да каже „Ей, пич, що не пробваш еди какво си“, не става. Ако активността излиза от самите хора, ако те самите имат интерес да научат нещо, те не само ще го научат, но ще научат и 15 неща отгоре, които не са искали да научат. Тази заспала, латентна позиция на чакане светът да мине покрай нас, пък ние да хванем готиното от него, не работи. Този съвет бих дал на всички. Всеки, който е опитал, е успял. Хората, които нямат интерес към себе си и не умеят да задават въпроси, ме отегчават до смърт.