Япония е страната, в която Иван Димитров иска синът му да израсне, но тя е и нещо повече, защото през далечния източен фокус русенецът започва да преоткрива родината си, която е напуснал преди повече от 20 години. На хиляди километри от България Иван осъзнава, че някои български традиции с дълбокия си смисъл са много близки до японските и че ако искаме да оцелеем и да се развиваме, трябва да се върнем към тях.
Когато през 1993-а отива във Великобритания, той е далеч от тези размисли.
24-годишният младеж заминава за Острова за семинар по айкидо
Пак заради него той остава там, а след това животът му така се стича, че тази връзка определя и последвалите събития.
С айкидо Иван се запознава след 1990 година, когато отива в София да учи електротехника в полувисш институт. Това се случва, малко след като се е уволнил от казармата и след неколкомесечна работа във военния завод в Казанлък. „Виновният“ за срещата му с японското бойно изкуство е негов приятел от двете войнишки години. Той е човекът, който му отваря очите за този спорт. Благодарение на него Иван научава, че в столицата има такава група и се записва да тренира.
Не бях талантлив, но много тренирах, така че учителят ми д-р Ненчо Смилов, лекар хирург, ме избра да замина на семинар по айкидо в Англия, разказва Иван Димитров. Това се оказва съдбовно решение, което изцяло променя посоката на живота му.
Иван решава, че иска да се посвети сериозно на айкидо и остава на Острова да тренира при Антъни Ейт сенсей. Сенсей е обръщение към учител или майстор, използвано в японските бойни изкуства.
На тайните на айкидо Иван посвещава 6-7 години, като междувременно работи и учи. Първо заляга над английския, после следва електроника и компютърни технологии. С дипломите в ръце става стажант в компютърни компании. Докато работи за тях, участва в разработката на уеб сайт за „Кока-Кола“, за супер модела Наоми Кембъл, помага за рекламата на филма „Матрицата“. По-късно като независим консултант допринася за реализирането на електронни проекти на Би Би Си а след това изгражда цялата информационна система на филиала на Бостънския университет в Лондон.
Покрай ангажиментите си към Би Би Си не му остава свободно време и българинът спира заниманията си с айкидо. Остава обаче интересът му към Япония. Късно една вечер влиза в едно интернет кафе. За да убие времето, влиза в чатрум на японски. Разбира се, че не говори езика, затова търси някой, който знае английски. Скоро получава отговор, следва размяна на имейли. Известно време Иван не подозира, че
японският му приятел е жена, при това бъдещата му съпруга
След година и нещо кореспонденция един ден Ейко Дегучи го изненадва с предложение за среща. Щяла да посети Англия и искала да се видят. Иван малко се притеснява, но поема предизвикателството. Помни, че първата им среща минава с много смях заради забавните ситуации, в които двамата изпадат заради културните си различия. Година по-късно японката вече идва да преподава родния си език в Кеймбридж. Скоро Иван и Ейко стават семейство. В Англия се ражда и синът им.
Нио Цубаса Дегучи - така наричат момчето. Бащата обяснява, че докато японците имат само две имена, те дават на сина си три по западен и нашенски образец. То обаче не носи бащината, а майчината фамилия. Защо?  Иван по онова време е „разведен“ с България. С готовност разшифрова значението на другите две собствени имена на детето. Нио е транскрипция на Нео, героят от „Матрицата“. А Цубаса означава „две крила“. По стара японска традиция изборът е направен след подробен хороскоп. Иван обяснява, че понеже според изчисленията животът на сина му няма да е лесен, бил избран йероглиф с определена сила, който да го пази.
Когато Нио става на 2 годинки, семейството напуска Англия и се установява в Осака, родния град на Ейко.
Бях убеден, че той трябва да бъде възпитан в Япония, споделя бащата.
Традициите, културата, редът са важните неща, на които той иска момчето да се научи.
Семейството е от изключително значение за японците.
Синът винаги гледа гърба на баща си
казвала жена му, когато Иван не правел нещо, както изисквали добрите порядки.
Културните различия между японците и западните хора са толкова големи, че в началото буквално бях като пиле в кълчища, разказва русенецът. Тази поговорка обаче му станала обеца на ухото и той много започнал да се старае. Японците са толерантни и търпеливи, проявяват разбиране, но изключително много се стараят да те научат. Ако ти не успееш, те обвиняват себе си, подчертава Иван, като веднага прави съпоставка с нашата национална особеност все някой друг да ни е виновен.
Другата голяма разлика е, че в Япония няма завист, изтъква той. Тази култура идва от будизма, който през 6 век от новата ера бил пренесен в Япония от Индия, продължава да разяснява източната специфика Иван, като преди това отваря една скоба - че самият той е станал будист. Неговият учител по айкидо в Англия го тласнал към това учение. Един ден го попитал в какво вярва, а той отвърнал: „Не съм християнин, вярвам само в научните факти“. „Ами тогава запознай се с будизма, защото айкидо е скрито изкуство и ако смяташ да го  усвояваш само на техническо равнище, само ще си загубиш времето“, обяснил му учителят.
Така започна моето пътуване към себе си
и стремежът ми за усъвършенстване, каквато всъщност е целта на будизма и на японското бойно изкуство, разкрива българинът. И добавя, че ако някой сънародник иска да вникне в тези неща, задължително трябва да отиде в Япония, да се качи на 3000 метра в планината, за да открие онази истина, която иначе не може да се предаде с думи. Именно там Иван постига истинското разбиране и започва целенасочено да изучава будизма. Споделя, че неговият учител непрекъснато му повтaрял, че най-важното е да разбереш как да се отнасяш към хората и как да им помагаш. Че ако помогнеш на един човек, който има нужда, така ще промениш света.
Иван споделя, че много му се иска тази максима да бъде разбрана и от българите. Мечтае след 10-15 години да си дойде в България, за да преподава оригинално айкидо, не комерсиално, а това, което изгражда характера на хората и допринася за доброто на обществото.
Убеден е, че в миналото постулатите, за които говорим, не са ни били чужди, но понеже сме стъпкали традициите и вярата си, живеем зле и страдаме. Обяснява, че неговите учители хранели голямо уважение към християнството. Японците изключително много почитали и Петър Дънов. Японското прогресивно идейно-религиозно движение „Оомото“ признава идеите на Бялото братство като сродно по дух. „Аз съм един мъдрец, Учителят е в България“, заявил през 1926 година  Онисабуро Дегучи, водач на движението.
Иван е доволен, че
фамилията на жена му твърдо спазва традициите
Добавя, че сестра й и майка й са специалисти в чайната церемония. Всъщност много хора си мислят, че тя е нещо изключително сложно, но това не е така, чайната церемония се гради на няколко принципа - хармония, уважение, чистота и спокойствие, споделя русенецът. Разкрива, че най-важното е подготовката и поднасянето на чая от душа и чисто сърце. Разказва, че японците вярват, че когато приготвят храната, „слагат“ своите мисли в нея и това променя нейното качество. В началото всичко това му било странно, но после постепенно разбрал за какво става дума. Дава за пример традиционното японско суши. За първи път го опитал в Англия. Веднъж за рождения ден на жена си решил да й направи специален подарък и я завел в японски ресторант. Поръчал суши с надеждата, че ще спечели овациите й. Дори и това не е истинско суши, попарила тръпката му тя. Иван така и не разбрал какво има предвид, докато не стъпил в Страната на изгряващото слънце. Едва там усетил разликата между суши и суши, между това, което струва 5-6 долара, и другото - за 200-300 долара. Вкусът наистина е различен, а секретът е в начина на приготвяне, иначе казано, в енергията, която влагаме в храната, обяснява „просветлението“, до което стига, Иван.
Това може да ни изглежда доста езотерично,
но всъщност японците са доста прагматични
споделя своите впечатления българинът. И привежда куп примери от японската икономика. В Япония например всичко се оползотворява и за да се случва това, системата за събиране на отпадъци е перфектна. В нея има и силен възпитателен елемент. Компанията, която събира хартията например, отчислява част от приходите си в отделна банкова сметка. С този фонд един път в годината деца и родители с луксозен автобус отиват на екскурзия из страната. Ако общата сума е 400 лева например, ние плащаме само 30-40 лева, останалото се поема от компанията, уточнява Иван.
Разказва още, че в островната държава автомобили на газ и дизел не се разрешават, само при камионите. Масово са разпространени икономичните хибриди и електромобилите. За собствениците им има субсидии, обяснява Иван. Това е икономично и екологично, така е решен проблемът със замърсяването на въздуха. В градовете обичайната скорост е около 50 км/ч, а максималната разрешена скорост извън града е 80-100 км/ч. „Тойота“ произвежда за вътрешния пазар 50-60 модела - компактни, но много комфортни, а за ЕС изнася 5-6. Тъй като почти няма вносни коли, това е начин да се задвижи местната икономика. 
Въобще във всичко японците са много пестеливи и това до голяма степен се обяснява с тяхната култура и с липсата на достатъчно природни ресурси. За сметка на това обаче в Япония знанието е най-ценното нещо в живота, но знанието, което можеш да приложиш и да ти даде качествен резултат. Иван цитира една будистка мъдрост: „Един милион помислени движения не са равностойни на едно изпълнено движение“.
Японското общество във всичко се движи и от грижата за другите
Българинът подчертава, че тази етична особеност най-ясно се вижда от японската представа за Ад и Рай. И в двете има голяма маса, отрупана с красиви ястия, и около нея хора с дълги пръсти. В Ада те са намусени и сърдити, защото дългите пръсти и клечките им пречат да се хранят. В Рая обаче хората са щастливи и усмихнати, защото са намерили начин да решат проблема - подават си един на друг храната в устата. 
Затова в Япония има много тясна специализация. Не че японците не могат да забият един пирон в дома си, но щом това се налага, те викат специалист, защото така му дават възможност да печели достойно и да поддържа своето семейство. Иван разказва, че там не се смята за подкуп да дадеш пари на някого за свършена работа, но се прави по следния начин: винаги в плик, който се поднася върху отворени длани. Това е знак на уважение, отбелязва Иван Димитров.