Г-н Пламен Стоилов да покани официално в Русе академик Самуил Рефетов. С този идея се обърна към кмета чрез „Утро“ Кирил Дочев - последният председател на Окръжния народен съвет до преминаването на Русенски окръг в Разградска област и съученик на родения в Русе професор Рефетов, който тази година е номиниран за Нобелова награда по медицина.
„Бяхме в един клас с него, но не мога да кажа, че сме били много близки“, скромно признава Кирил Дочев. Друг русенец обаче е бил много близък приятел и на двамата. Това е Веселин Петров, който от години живее в София. И сега Веселин Петров се обърнал към стария си приятел от детинство Кирил Дочев с молба да съдейства световно известният учен-ендокринолог да бъде официален гост на родния си град през септември, когато ще си дойде за няколко дни в България.
Работещият в Чикаго проф.Рефетов, който напуска страната едва дванадесетгодишен, през 1949 година, когато семейството му се изселва с други 47 000 български евреи в Израел, вече два пъти си е идвал в родината. Първо през 2011 г., когато възобновява българското си гражданство, а след това и през 2012 г. като пратеник на фондация „Фулбрайт“, за да окаже помощ на български специалисти в сферата на ендокринологията.
От 1949 г. не си е идвал в Русе, а му се иска да се върне в града на детството си
„Веско ми се обади и ми каза, че според него би било добре професорът да получи официална покана от управата на родния си град“, разказва Кирил Дочев и отправя апела си чрез вестника след няколко неуспешни опита да се свърже лично с кмета Пламен Стоилов.
Покрай спомените за Самуил Рефетов съученикът му Кирил Дочев се връща няколко десетилетия назад, когато българчета, еврейчета, арменчета и турчета са играли заедно и заедно са правили лудории, но наред с това неусетно са попивали атмосферата на ред, разбирателство и традиции.
„В пазарен ден първи покрай продавачите минаваха еврейките. Вървяха заедно със слугините, които носеха кошниците, оглеждаха стоката и определяха цените. „Тази кокошка ще ти я купя за пет лева“, казваше, примерно, госпожата. И беше ясно, че такива кокошки днес ще се продават по пет лева! Даваха тон какъв ще бъде днешният пазарен ден“, разказва Кирил Дочев.
Хората така общуваха помежду си, че не само си показваха един на друг уважение, но и възпитаваха децата, добавя той.
„Имаше една кайсия в двора на къщата на фамилията на Панайот Хитов. Ние, децата, хвърляхме камъчета, за да съборим кайсии. Един ден от къщата излезе една достолепна дама и докато се чудехме накъде да бягаме, тя взе, че ни покани да влезем. Почерпи ни със сладки и каза: „Деца, така не се прави, дървото не бива да се удря - то има душичка, която го боли! Ако искате кайсии, похлопайте на портичката, ще ви наберем“. И накрая ни изпрати с една кошничка от апетитните плодове“, разказва Дочев. И продължава:
„През войната /Втората световна война - б.а./ храната беше проблем. Тогава на работниците в Макаронената фабрика в събота им даваха макарони. На нашата улица живееше едно такова семейство,
жената раздаваше макарони на всички по улицата
А моята майка като опечеше хляб, половината го раздаваше на съседите. Тези „правила“ оставаха в нашето съзнание за цял живот“, казва русенецът.
Когато Кирил Дочев завършва Техническото училище, излиза постановление за електрификацията на България и задължават младежите по една година да правят ел. инсталации в селата. Така първото работно място на младия електричар било тутраканското село Зебил. „Държавата даваше проводници, контакти, ключове, стълбове, хората само трябваше да изкопаят дупките и да сложат дървените стълбове. След това ние слагаме кънките и се качваме да опънем проводниците. Във всяка къща слагахме по едно малко табло без електромер, по два контакта и по 4 крушки. Помня, че когато в Зебил закачих първата пробна лампа и тя светна, цяла нощ цялото село не си легна да спи. То си беше истински празник“, разказва Дочев. След това той и негови съученици правили инсталациите и в други околни села. В Голямо Враново като направихме осветлението в къщата на един овчар, татарин, той се повъртя, повъртя, пък изплю камъчето: „А не може ли да направите и до кошарата да свети?“. Направихме му. Вечерта човекът сложи една софра - от онези, кръглите, дето ги има по селата, диаметърът й сигурно е метър и половина, върху нея -
огромна пирамида от кюфтета... И бира!
Радваха ни се много! Жените от селото - облечени с най-хубавите си дрехи, стоят прави, както казват те - диван чапраз, и само гледат да не ни липсва нещо...“, връща се в спомените си русенецът.
След приноса си към повелята за електрификацията на родината Кирил Дочев работи няколко месеца като дежурен електротехник в БРП. „Районът ми беше от четирите винча до старата гара, където е Музеят на транспорта. Техническият бай Асен ме посрещна с думите: „Ти ли си новият? Това е чантата, тук е тракторът, а това е моторът с кош. Смяната ти почва в 12 часа през нощта“ и с лаконичния инструктаж: „Твоята работа е всичко да свети, всичко да се върти!“...
Когато след няколко години Кирил Дочев завършва втория випуск на ВИММЕСС /занятията се водели в сградата на днешната Английска гимназия, а като започва строителството на университета, студентите всеки ден по 4 часа са работели на строежа/, отново се връща в БРП вече като инженер по подемно-транспортни машини. На младия специалист вече му шият униформа - от онези красиви моряшко-офицерски кители със сърмените нашивки, когато родината излиза с нов повик: постановление за укрепване на трудово-кооперативните стопанства /ТКЗС-тата/. Взето е решение инж.Дочев да бъде изпратен на село. Той отказва. И понеже не е член на партията с главно П, от окръжния партиен комитет привикват директора на БРП и му нареждат да освободи младия специалист.
Капитан Стойно Райчев ме извика, почерпи ме с коняче и ми каза: „Разбери, притискат ме, няма как - длъжен съм да те освободя!“, спомня си с лека усмивка конячето при шефа Дочев.
След още малко инатене накрая все пак Кирил Дочев се озовава главен инженер в ТКЗС-то в Обретеник. „Мизерия голяма! Поисках поне един топ тел - да преградим „парка“ с тракторите, за да не минават кравите, че след тях ние не можехме да изгазим калта и мръсотията, но ми отговориха кратко и ясно: „Другарю инженер, ако сменим пътя на кравите, те ще дават по-малко мляко!“, връща лентата Дочев.
Лека-полека нещата потръгват, а когато ТКЗС-то излиза от „червената“ зона и започва вече да работи със свои средства, в края на 70-те години председателя на стопанството го изтеглят на работа в Русе. За отрицателно време правят Кирил Дочев член на партията, за да може веднага да заеме овакантения пост.
И така човекът, който само преди няколко години се виждал в мечтите си като инженер в моряшки костюм,
направил кариерата си на ръководител с... производство на лук!
„Запознах се случайно с един мъж, който специализирал производство на лук в Калифорния, доведох го на село. Методът е простичък, но много ефективен, в крайна сметка започнахме да произвеждаме по 3-4 хиляди тона лук. А на третата ми година като председател стопанството беше между първите в България по производство и по добиви при сухи условия на грозде и домати“, разказва Дочев. Три години без отпуска, без почивка, без нито един ден да облека костюм, но от време на време си позволявах да отида до Русе, да гледам един филм, да си купя книга, казва Кирил Дочев. Тъкмо от една книга му идва друга идея. Като прочита „Гневът на мравките“ на Стайнбек, където главният герой умира от изтощение, докато бере ябълки по една специфична система, Кирил Дочев решава да си „открадне“ иновация. Купува кофи и заръчва в работилницата да направят жетони - бели, зелени и червени. „На една масичка сложих една ученичка да приема набраните ябълки и за всяка набрана кофа да дава жетон. За първите 10 кофи - 10 бели жетона, за следващите 10 - зелени, които се заплащат вече двойно, а след това идват червените жетони, които се плащат два пъти повече от зелените. Така хората имаха стимул да берат, идваха с цели семейства, ябълките бяха обрани, а хората си помагаха кой да стегне ученик за училище, кой - за друго нещо...“, разказва „рационализаторът“.
Спомените се нижат и разтварят страница след страница от миналото на Кирил Дочев. При все че е откровен противник на АПК /аграрно-промишлени комплекси/, го направили председател на АПК-Две могили - по негово време построяват консервния комбинат в Бъзовец, драгажния флот в Батин, след това и конеферма... На конните състезания идват гости от калибъра на прочутия генерал Владимир Стойчев, на френският посланик... И точно когато всичко върви добре и Дочев се чувства на мястото си и рисува нови перспективи, от окръжната партийна централа решават, че трябва да расте в йерархията. Като секретар по търговията, селското стопанство и хранителната промишленост. А през 1978 г. става председател на Окръжния народен съвет. Почти 10 години остава на тази позиция.
Може би наистина съм най-дългогодишният „губернатор“
в Русе, усмихва се малко горчиво Кирил Дочев. Тогава направихме генералното водоснабдяване на Русе и окръга, асфалтирахме улиците в селата, а после дойде разтурянето на окръзите - Русе отиде в Разградска област, а заедно с това се оказа, че за мен не може да се намери работа, казва той.
Предлагат му работа в посолството в Румъния или председател на контролната комисия в Разград. Избира Разград, едва изкарва два месеца и още се чуди как не е полудял - нищо не се работи, идват само обидени или клюкари...
През февруари 1989-а след среща на Николае Чаушеску и Тодор Живков, на която румънският лидер отхвърля темата за хлорните обгазявания, като предлага да се създадат комисии по въпроса, Кирил Дочев е назначен за пълномощник на Министерски съвет за особено важни строежи и екология. Ето какво разказва:
„Когато румънците решиха да ни пуснат за първи път на площадката на химическия комбинат, аз бях ръководител на българската комисия със специалисти, ние пък решихме да се подготвим предварително с информация. Понеже те твърдяха, че произвеждат само 2 артикула за производство в Съветския съюз и не произвеждат никакви отровни вещества, аз се обадих в София да поискам справка какво все пак правят в този комбинат. Министърът първо ми се сопна: „Аз не съм разузнавач!“, но на другия ден ми се обадиха и ми изпратиха на един лист 9-те производства. Румънците бяха много изненадани, като започнахме да им задаваме конкретни въпроси... При първото ни отиване в комбината много зле се държаха с нас. Оставиха ни да стоим на слънце с часове...
Тогава на най-високо държавно равнище се разсъждаваше така: „Ние тези заводи не можем да ги махнем, да видим поне какво можем да направим, че да се редуцират вредните производства“. Самият Тодор Живков казваше: „Румъния е голяма държава, силна държава...“. И понеже те ни обвиняваха, че ние също замърсяваме, беше взето решение при нас да се изгради тролейбусна мрежа, въпреки че в русенските планове това не беше залегнало. За отрицателно време доставихме проводниците /взехме ги от партидата за износ в чужбина/ и с две елитни бригади тролейбусната мрежа стана.
А от румънска страна понякога стигаха до глупост в техните твърдения - казваха, че
в донбаските въглища, които внасяме за нашите тецове, имало много хлор
Поискаха да вземат проби. Натоварихме един камион с въглища и го пратихме по Дунав мост. Те го върнаха от границата. Измисляха, че ние замърсяваме - от екарисажа в болницата, от „Хлебна мая“, от камиони. И така и нито веднъж не признаха, че замърсяват. Тезата им беше, че комбинатът и производството са по съветска технология и не можело да стават фалове. Технологията беше съветска, но строителството и оборудването бяха правени от румънци...
Ние с Иван Винков /първи секретар на ОК на БКП, най-важният местен пост тогава - б.а./ потърсихме помощ от съветския посланик в Букурещ, мисля, че се казваше Тяжелников. Натоварих волгата с цялата документация, която бяхме събрали, с всички измервания на регионалната екоинспекция и му ги занесох. Той ме изведе от сградата на посолството и се качихме в една лодка в езерото в близкия парк. Той гребе, аз му разказвам... Той каза, че е имало заявка от Румъния за тръби за ремонт в комбината, говорихме за това, че е добре да не ги получат - да не стане ремонтът...“. 
След промените от края на 1989 година освобождават и петимата пълномощници, от тях само Кирил Дочев е едва 54-годишен, останалите са на пенсионна възраст. Оттогава никой за нищо не ме е потърсил, казва лаконично русенецът. Но не показва колко е огорчен. Само се надява все пак градската управа да покани официално учения със световна слава Самуил Рефетов. Инак ще бъде много жалко, казва Дочев.