Толкова много обичах, а и още обичам футбола, че със сигурност щях да стана футболист, ако в 11 клас на гимназията не бях прочел книгата на Арчибалд Кронин „Пътят на д-р Шенън“, споделя д-р Георги Хубчев, който едва след като навърши 60 години склони да поговори публично за себе си. И пак за медицината. Все пак признава, че стиска палци за Аржентина, радва се на гениалния Меси и се надява на нови успехи за любимата си „Барса“.
Срещата с Арчибалд Кронин и неговия д-р Шенън толкова впечатлява ученика на Математическата гимназия, че за него е ясно - това е образът, на когото иска да прилича. По сюжет в романа се разказва за лекар, който е на крачка от важно научно откритие, но седмица преди да го обяви, негови колеги го изпреварват. Понася тежките удари на противоборството между католицизъм и протестантство, заради небрежност на медицинска сестра губи детето на най-добрия си приятел, но накрая любовта побеждава и д-р Шенън е отново с любимата си жена.
Това е само една от книгите, които увличат младежа, за когото тогава художествената литература е истинска страст.
По онова време трябваше да имаш големи връзки в „Книгоразпространение“, за да си купиш хубава книга и затова разчитах на библиотеката. Бях много силен по български и всички бяха убедени, че ще се насоча именно към хуманитарна наука, разкрива немедицинското си лица д-р Хубчев.
Всъщност
в Математическата гимназия му преподават две специални учителки
които оказват голямо влияние при избора на професионалния му път. Това са Райчева по биология и Стела Моцинова по химия, която по-късно става носител на званието „Народен учител“. Двете са изключително взискателни, но и умеят да представят на учениците си материала така, че да не им е досадно, а любопитно. Така се наредиха нещата като пъзел и ме приеха да уча медицина - първи випуск на Висшия медицински институт в Плевен, спомня си докторът.
Това прословуто райониране и планиране в Народната република изпраща младежите от Севера към Плевен след тежка казарма в редовете на Трета армия в Ямбол. В началото всички са леко разочаровани, че не са в столицата, но след месец разбират, че са били истински късметлии.
Като за първи випуск преподавателите бяха много амбицирани да покажат на колегите си от другите институти, че и те могат, базата беше чисто нова, добре оборудвана, държаха ни изкъсо като в училище и наистина изискваха от нас отлични знания, разказва за студентството си Жоро Хубчев.
Преди да постави „д-р“ пред името си, амбицираният младеж е неуморен в следването -
заляга над учебниците, но и хуква по залите за практика
Не съм си представял, че ще работя акушерство и гинекология, защото от трети курс бях кръжочник по хирургия и казваха, че ми се отдава. Всъщност в момента, в който влязохме в аутопсионната зала за анатомия, разбрах, че това е моята професия. Специално за хирургията пък голяма роля изигра романът на Фьодор Углов „Сърцето на хирурга“. Авторът е един от най-великите руски хирурзи, той заедно с колегата си от Щатите Майкъл Дебейки консултира Борис Елцин и живя до 102 години. След такава книга и примера на плевенските лекари Петьо Георгиев и Росица Георгиева, доц.Чамуров, проф.Баев и други, започнах да ходя в клиниката и да давам дежурства, връща се 40 години назад водещият русенски лекар.
Желанието му било голямо, а младостта му осигурила тонус, за да може да дава нощни дежурства, да асистира, да раздава лекарства и да гребе с пълни шепи от опита на колегите си. Дори самият началник на хирургията в Ловеч доц.Желязков
си набелязва енергичния студент за бъдещ лекар в екипа си
Още повече, че и двамата са запалени футболни фенове, а Жоро е капитан на студентския тим.
Бях направо нетърпелив да отида при доц.Желязков, защото той имаше умението да обучава много добре млади лекари - до четвъртата година неговите специализанти можеха всичко, обяснява д-р Хубчев. Всичко върви уж по план и със светло бъдеще, но правилата отново надделяват и Жоро е пред дилемата да стане селски лекар или да започне в Бърза помощ. Избира спешната медицина. Разбира се, че негови колеги от влиятелни семейства започват работа направо в клиники, но това не важи за русенското момче. Сега е доволен от първия си избор, тъй като сам разбира колко му е било полезно да хваща и със затворени очи венозни източници, да снема неврологичен статус, да интубира, да реагира на спешност и да спасява хората в Ловеч.
Сградите в града по него време са такива, че само 1% от тях имат асансьори.
Носили сме с шофьора на ръка носилките, на него му дават 15 лева за тежък труд, а на докторчето - нищо, то е младо, може, разказва лекарят.
Това „спешно състояние“ продължило две години
докато един ден  шефът на АГ-то в града д-р Петко Петков предложил на Жоро да изостави адресите с линейка и да се присъедини към неговия почти изцяло дамски екип.
Аз можех да правя много от операциите още като студент, исках да съм хирург, но след дълбок размисъл у дома решихме, че ще се насоча към акушерство и гинекология, защото и там има поле за изява, обяснява докторът. След трите години в Ловеч за младия лекар е ясно, че там му е тясно. Местата за асистенти в институтите са раздадени предварително, конкурсите са предрешени и единственият вариант е да се върне у дома, в Русе.
Претърпях много критики от семейството, защото се върнахме точно в хлорните обгазявания, а дъщеря ми беше само на шест годинки, но това беше единственият правилен ход, обяснява докторът. По това време трима русенски гинеколози се оттеглят и освобождават места за млади колеги. През януари 1986 г. д-р Георги Хубчев е назначен в Родилното с д-р Светла Христова и д-р Бисер Пейчев и вече почти 30 години не излиза от него. Тогава не просто имаше работа, а много работа -
по 4000-5000 бебета се раждаха, сега са 1600
на поликлиника дежурех, бях си оставил телефона за повикване и почти всяка нощ ме вземаше линейката от дома. Съпругата ми д-р Маринова работеше по същия интензивен начин в Ушно отделение и вероятно това отказа дъщеря ми от медицината. Тя смяташе, че това не е нормален живот. Сигурно е била права за себе си, защото избра да учи изкуство и сега живее със съпруга си в Америка и се занимава точно с каквото й харесва - оградена е от красота, разказва д-р Хубчев.
Голямата му любов към хирургията е онази сила, която го кара да търси, намира и превзема постоянно нови методи и техники в лечението на жените. Акушерството е супер спешно и непредвидимо, докато гинекологията изисква повече мислене и съчетание на различни познания, допълва докторът.
През 1995 г. д-р Хубчев решава да въведе в Русе тазовата хирургия - операциите Вертхайм. Всичко тръгна оттам, че идваха жени, диагностицирахме ги с рак на шийката на матката и ги пращахме в София. Честно казано, това ми беше обидно като русенец и лекар, признава специалистът. Същият е мотивът му и за стъпките към лапароскопската техника. През 1997 г. заедно с д-р Любомир Македонски са единствените русенци, които
отиват на курс при холандския лекар проф.Де Блок
съгласил се на хонорар от 800 марки за бедните си български колеги. През това време художествената литература вече е отстъпила място на строго специализираните издания. За лекаря е ясно, че този метод е важен за бъдещето на медицината и правят в частната клиника „Ескулап 97“ първото безкръвно отстраняване на матка. Няколко години след това приятелят му и бизнесмен Пламен Бобоков осигурява такъв апарат и за държавната болница, който още работи.
Амбициозният гинеколог обаче не спира да търси нови полета за работа. Урогинекологията е поредната, но не и последна територия. Сигурен е, че в Русе ще има ин витро център и това ще е поредният плюс на града.
На 60 години човек вече може да си позволи да гледа по друг начин на нещата
да не премълчава това, което го дразни, и да отсява дребните от съществените неща, суетното от истинското, обобщава д-р Хубчев. Днес той ще събере приятелите си от страната и чужбина, за да отпразнува и с тях кръглата си годишнина. Особено нетърпелив е да се види отново с адмирал Валентин Гагашев - най-близкия му приятел, споделил с Жоро времето от детската градина, училище „Иван Вазов“ и Математическата гимназия.