Денят на Вяра, Надежда и Любов е специален празник за художничката Виолета Радкова. Не само защото на този празник във вторник, 17 септември, ще открие своята изложба живопис „През годините...“.
Името на майка ми е Любка и този ден винаги е бил специален за мен - много символен и зареден с много смисли, казва русенката.
Поредната й живописна изложба леко нарушава традицията - досега е показвала картините си на всеки три години, но сега малко е удължила паузата между две експозиции.
Предишната беше преди пет години, когато навърших 60, тогава някак не ми се искаше да афиширам моя личен празник, но сега реших да отпразнувам по този начин, обяснява Радкова.
В пространствата на залата на „Борисова“ 6 тя подрежда много нови работи, но добавя и картини, рисувани преди време.
Не, това не е ретроспекция, а по-скоро израз на желанието ми да приключа с нещата досега,
да поставя своеобразна точка и да започна начисто
един нов период, в който навлизам, казва художничката.
„Мечти, илюзии, надежди“ е названието на изложбата, което дава самата авторка - и така затваря кръга на годините, като заедно с това с последната дума го отваря наново като неизречено обещание.
Премислила и преживяла множество обагрени с различни цветове емоции, Виолета Радкова събира цвят по цвят и линия по линия многоликия свят, към който принадлежи от години. Катедралното усещане за извисеност и безграничност на човешките пориви към съвършенство е застинало в почит към пропорциите и струящата мъдра светлина в пейзажите, изобразяващи неповторимия и неотменно будещ възхита Русе. Едно синьо момиче кротко, но настойчиво повтаря автопортретно чертите и обаянието на Виолета Радкова - отпреди и отсега. Луната, застинала в чашата, разказва истории без думи. Перличка, отскубнала се от небрежно преметнатия през голото тяло наниз, проблясва въпросително. Звездна градина е потънала в едва доловимото шумолене на неказани, но загатнати истини.
Сред работите, които ще посрещнат ценителите на изкуството във вторник, когато в 18 ч Виолета Радкова ще посрещне гостите за откриването, се открояват два портрета. Единият е „Дон Кихот“ - и русенци веднага
ще разпознаят в идалгото актьора Иван Самоковлиев
Портретът е откупен от почитател на актьора и на художничката, който не скрил задоволството си, че си е купил „2 в 1“. Другата работа е автопортрет на авторката от времето, когато Русе преживяваше един от най-мрачните периоди в съществуването си - времето на хлорните обгазявания, когато русенските художници първи /и май единствени/ от местната артистична елита казаха на глас „Стига!“. 
Особено впечатлява една от работите на Радкова, която представлява четири живописни произведения, обединени от... рамката на стар прозорец! Иван донесе отнякъде това старо черчеве, почисти го и го боядиса в бяло, а аз реших, че това е най-подходящата рамка за моите „Мечти, илюзии, надежди“, обяснява Виолета. В него тя е вместила маркерите, които определят нейните нагласи, резонансните струни, реагиращи на поривите и съкровенията и очертаващи неизбродимата вселена на Виолета Радкова. Дете, което пази равновесие, ангел, пеперуда, птица. И стълби...
Стълбите са много важен символ за мен, признава художничката. Това е онзи знак на пътя, на изкачването към върховете, на слизането в потайните местенца на душата, където човек винаги може да открие нещо ново. Често в нейните картини
стълбищата са без начало и без край
- но вместо това да създава усещането за безнадеждност, то оставя лични пространства за зрителя, който сам да си доизмисли сюжета и да доизвърви пътя, към който художничката му е отворила вратата.
А самата тя е извървяла безброй стъпала. Понякога стръмни, понякога полегати, проскърцващи или драпирани с меко падащия плат на театралната завеса... Спомените са част от живота, картините също са спомени - за визията на преживените събития и моменти, понякога те са и предчувствия, казва художничката. И прави още едно признание: че е един щастлив човек. Богат с всичко, през което е минал и най-вече със срещите с хора, които са оставили четлив отпечатък върху житейските пътеки.
„Не съм мислила като дете, че ще стана художник - нямаше как да мисля това, след като виждах как моят брат Радко Радков рисуваше прекрасно, пишеше стихове... Гледах го как рисува и не смеех дори да си помисля, че и аз мога. Затова пък аз свирех на цигулка. Не исках - исках да свиря на пиано, но нашите не можеха да си позволят да ми купят такъв скъп инструмент... Истината е, че бях добра с цигулката, но не исках да уча в Музикалното училище. Моят съзнателен тих, но все пак подъл протест се изля в това, че
седмица преди изпита за Музикалното отпуснах лъка и не го намазах с колофон
- и провалът ми беше осигурен! Записах се в гимназия „Баба Тонка“, тогава все още не беше Математическа. И там бях запленена от моите учителки по литература - Даскалова и Ганева. Часовете им бяха моите празници и вече знаех, че ще стана преподавател като тях“, разказва Виолета Радкова.
Заради ниската й оценка по математика в дипломата не успяла да се класира във Великотърновския университет. Но по това време вече не отхвърляла така категорично варианта да се занимава с рисуване.
„В училище правех стенвестника на гимназията и получих комсомолско поръчение да участвам в конкурс за рисунка на български възрожденци. Мама донесе от тавана един наръч фотоси, разгледах ги и си избрах Стефан Караджа - много ми хареса погледът му, а още повече - костюмът му“, спомня си бъдещата сценографка на русенския театър. Наградата от конкурса й показала, че е излишно да обръща гръб на дарбата си. Ето защо след неуспеха с кандидатстването с литература и след една година работа в завод „Петър Караминчев“ /„Правех играчки от дунапрен - и това по-късно ми влезе в работа в театъра!“/ тя става студентка в Художествената академия, специалност сценография.
За изпитите я подготвял Борис Василев - и Виолета не спира да повтаря, че всичко, което знае за рисуването, го е научила от него, не от Академията. Като студентка е в класа на проф.Георги Каракашев, който пък е бил първият назначен сценограф в театър „Сава Огнянов“. Другите безценни уроци, които е получила по творческия си път, са от друго голямо име в изобразителното изкуство - Петър Попов.
Сценографията всъщност съчетава двете стихии на Виолета
- литературният текст и изобразителното изкуство. Като казвам, че съм щастлив човек, го казвам напълно убедено, добавя тя. И припомня, че още преди да защити дипломната си работа, вече е назначена като сценограф на русенския театър. О, тази година стават 40 години от първото ми назначение! - възкликва тя. Взе ме Васил Попилиев, който тогава беше директор на театъра, връща се назад художничката. Работила е в най-силните периоди на драматичния театър, когато режисьори са били невероятните Слави Шкаров, Красимир Спасов, Маргарита Младенова, по-късно - Стоян Камбарев, след него - Любомир Дековски... „Много дължа на Цанко Войнов, който е работил с Георги Каракашев, той ме научи как да се предпазвам от чисто конструктивни грешки - от него разбрах, че едната страна на декора не бива в никакъв случай да надхвърля два метра! Защото инак няма да може да влезе в камиона...“, усмихва се Виолета и си спомня как нейният декор за „И Херострат да бъде забравен!“ се наложило да бъде рязан, точно заради това простичко театрално правило.
Помни първия си спектакъл - „Котешка игра“ на Ищван Йоркен, с който било поставено началото на камерната сцена в Библиотеката. Режисьор е бил Слави Шкаров, а в спектакъла участвали Елена Стефанова, Елисавета Морфова, Ева Ганева, Антоанета Кръстева и Андрей Медникаров.
Няма случайни срещи, няма случайни пътеки,
казва Виолета. Театърът, който става нейна съдба и неин кръст, едновременно й дава много, но и й отнема немалко. Възможността да изрази себе си и своя прочит в цвят и образ на драматургичните произведения е категорично богатство и привилегия. Но заради театъра е отказвала много участия в пленери. Обикновено те се правят в края на лятото, когато екипът вече се готви за новия сезон, няма да скрия, че ми е било криво, че не мога да отида на пленер - все пак ние, художниците, често се знаем по картините от изложбите, но не знаем кой от нас как изглежда и точно тези творчески сбирки сред природата декодират самоличността, обяснява русенката. Но ако заради това й е оставал горчив привкус, то той във всички случаи не е бил драматичен. Още повече, че сценографската работа не й е пречела да прави изложби.
Първата е била подредена през март 1980 г. в Русе. За нея Виолета Радкова си спомня: „Дадоха ми залата в Дома на техниката - мястото беше толкова неугледно, че ми идеше да се откажа. Тогава Петър Попов ми каза: „Не се отказвай. Ти си сценограф. Преобрази пространството“. Поставих пана, които закриха колоните, драпирах с два цвята - много тъмносин и шоколадов, махнах пердетата, открих прозорците към „Александровска“ - и хората отвън виждаха изложбата и влизаха постоянно. Вечер не можех да затворя и да си тръгна... Купиха десетина работи и с парите реших да отида до Франция. С толкова пари тогава можеше да се купи един „Москвич“. Помня, че като чу това, мама се разплака: „Иди непременно! Ние с татко ти с иглите си един кладенец сме изкопали и нито веднъж не можехме да си позволим да излезем в чужбина...“. Те с татко бяха шивачи, от тях пък съм усвоила кройките, шиенето, съчетаването на материите и цветовете...“ Затова днес тя посвещава новата си изложба на своята майка. С цялата си обич и признателност. Като спомен. И като предчувствие за всичко, което предстои. Като стълби, които неизменно продължават нанякъде - метафората на живота, който за Виолета е „цвят в пространството“: многолик, многопластов. Като самия живот.