- Г-н Попйорданов, на 5 май ще се навърши година от кончината на сина ви Петър Попйорданов, когото всички негови приятели, а и ние, като негови почитатели, наричахме Чочо. Намерихте сили да напишете книга. С писма до него. До вашия единствен син...

- Моя позната, също претърпяла подобна тежка загуба, ми каза: "Знаеш ли, в нито един език няма дума за човек, изгубил детето си. Има вдовец, вдовица, сирак, сираче, но никой е назовал този, който се е простил с плътта от плътта си? Никой не е намерил сили да назове с дума тази трагедия..." И аз се замислих. Как да се простя със своя син? С какви думи? Как да намеря думата за това, че той не е до мен. Той, който никога не ме наричаше татко, а Джовани, Бате... Измисляше за мен безкраен низ от мили обръщения, всяко лично и почувствано... Така се родиха тези писма. И книгата "Писма до сина ми".
Има и други причини. Нуждата да се връщам към всичко преживяно в рамките на тези 25 дни, в които изгубих и съпругата си, и него. Отворих архивите.

Стотици материали, пазени от мен, от вего и от майка му

Направих истинска инвентаризация на съхраненото, видях всичко, през което е минал. Исках да се опра на това, което той е изричал, писал, изговарял. Да разкажа за него чрез него. Не съм си позволявал оценки в тази книга за артистичните му изяви, за етапите от живота му, макар да имам своите пристрастия. Исках да сглобя образа му чрез неговите думи. С това, което той е писал и споделял.

- Той често беше в устата на хората...

- И на неособено коректни медии. Имаше повече клюки. Фриволни съчинения за личния му живот... Предишната ми книга "Кадър по кадър" завършва с "Писмо до сина ми". Тази беше естественото продължение, макар да не очаквах, че ще доживея да го напиша. Уви... Стана задочен диалог, виртуална връзка с Чочо. Казвах му "Петре" само, ако му бях за нещо много ядосан - не че нямаше поводи. Беше на година, година и половина, когато майка му го нарече с това галено име - Чочо... (Книгата ще излезе на 6 май - бел.ред.).

- Имаше ли нещо, което да изненада и самия вас в този архив?

- Учуден бях от това количество творчески изяви за тези 23-24 години - над 40 филми и сериали, над 35 роли в театъра - играеше в "София", в "Зад канала", после в Народния, над 100 издания на клуб НЛО - едно от най-гледаните телевизионни предавания. Впечатляващ обем от творчество, което обаче се обяснява с едни негови думи: "Може да си живял 35 години, може и 100, зависи колко интензивно си ги живял." А той просто изгоря в работата си.

- Става ли паметник от думите?

- Надявам се. Друг мотив да пиша ми беше неговата дъщеричка - малкото Кате (осиновеното дете на Чочо е кръстено на майка му Екатерина - б. а.). Решението на съда дойде два дни след като погребахме Чочо. Само след два дни! Тогава официално станах дядо на Катето. Тази книга е за моята внучка. Едно свидетелство за баща й.

- Мислите ли, че на Чочо му се струпа много през последната година от неговия живот? Това не го ли прекърши?

- Да, така е. За кратко време той загуби двамата си любими "даскали", както наричаше Крикор Азарян и Тодор Колев. Не ги прежали. Помните, че оглави протестите, когато искаха да пенсионират Коко като преподавател в НАТФИЗ. Не се примира с това. Изстрада го. Изпрати и Андрей Баташов, с когото бяха много сродни като натюрел и съдба. После си отиде майка му Екатерина, с която имаше невероятна връзка. Може и да прилича на мен, но беше изключително близък с нея. Много тежки натрупвания. Преживя само 25 дни след кончината . Сега почива до нея...

- За какво си отива толкова млад, толкова обичан човек като него?

- Синът ми плати скъп данък на своята откритост, на своята откровеност. Не му простиха, нищо не му спестиха. В книгата с писмата не съм в ролята на критик, не давам оценки, не правя класации в коя роля е бил добър или по-добър - за това си има професионалисти, те да си кажат думата, както са и я казвали в десетки публикации. Но все пак си имам пристрастия - харесвам го в "Хайка за вълци", в "Екзитус" на Красимир Спасов, в "Граница", в тв сериала "Хъшове". Той ще се върти още много години. Самата постановка на Сашо Морфов в Народния театър е театрален феномен. Но тв сериалът носи още нещо. Той пренася на екрана това умение на Морфов да се справи с митове и щампи по отношение на българската класика, да я направи така близка и разбираема за днешните млади хора, че те наистина от сърце да викат в залата заедно с хъшовете "Да живей България". И те викат.

- Късметлия ли беше Чочо?

- Първата му роля беше на Питър Пан в театър "София" - едно изгубено момче от една изгубена страна. Къде се изгуби, мое момче, моя Питър Пан? Имаше щастието още в началото на кариерата си да работи с великолепни режисьори като Стоян Камбарев, Маргарита Младенова, Елена Цикова, Леон Даниел, Красимир Спасов, Александър Морфов. Късмет е в най-добрите си години да попаднеш на такива хора. Когато беше на 30 години, му дадоха приза "Златната роза" за участието му в цели 6 филма. Той ми се обажда по телефона и пита: "Ама защо ми я дават така -  това да не е награда за цялостно творчество". Раздаваше се без остатък. Това му костваше колосално усилие и енергия.

- Не го ли съветвахте - давай го по-кротко?

- Да, съветвах го, ама кой да ме чуе. Така съм съветвал и други негови колеги, на които се чувствах като баща. Техният труд е тежък, изпепеляващ. Подложени са на постоянен стрес и се иска невероятна психическа устойчивост, за да оцелееш в тази мелница. Хващат се за хорото и не умеят да сложат мярката. Кога да спрат, кога да починат. И Чочо беше такъв. Пазех се да не бъда назидателен като Песталоци, но усещах, че и при него, и при негови приятели рефлексът за самосъхранение трудно сработва. Свобода Бъчварова - лека пръст, знаменита жена, казваше: "Българинът не издържа на три неща - пари, слава и власт." Споходят ли го, това е тест за способността на човека да запази (и опази) себе си. Често пораженията са тежки. Понякога си мисля, че в НАТФИЗ трябва да имат на щат и психолог. Да могат бъдещите артисти - дай боже да станат звезди, да си изработят защитни формули как да оцелеят, когато ги споходи славата. Как да отпушат напрежението. Но и по света е така. Вижте съдбата на световните звезди от екрана - семейни драми, дрога, алкохол. Славата е лоша мащеха. Цената на успеха - много висока.

- Цена ли? Не мислите ли, че нашите актьори са принудени да играят така неистово и в сериали, и в риалити шоута, и в театъра само и само да си осигурят що-годе сносен живот? Чочо забогатя ли от ролите си?

- Не. Наследи от леля си една къща, където сега е апартаментът му. И да - наистина у нас актьорите са принудени да яхнат славата, която да осребрят и да ползват в момента, в който ги търсят. Не съм песимист, но много може да изгорят в този неистов стремеж да се възползват от интереса към тях.

- С Чочо бяхте като два воденични камъка...

- Ама остри. Брашно не мелехме.

- Но пак повтарям, приликата между двама ви физически е очевидна.

- И други са го казвали. Но пък Чочо възразяваше: "Почнеш ли да приличаш на баща си, значи остаряваш..."

- А вие как се чувствате, остарявате ли?

- Ами дотолкова, доколкото не смогвам на енергията на внучката. Тя е живо и темпераментно дете. Наложи се бързо да се приспособи към дневните ясли, защото дядо не насмогва, а мама работи. Все иска да се пее. А когато няма кой да пее, сама си пее. Дано съдбата да се смили над нея. Да е щастлива. Обичана е. А и майка Даниела е много топъл и позитивен човек...

- Чочо обичаше ли жените?

- Много! Наричаше ги по-добрата част от човечеството. С Хилда докрай си останаха приятели. Ние със съпругата ми я приемахме като дъщеря. Когато се разделиха, тя каза: "Ние с Чочо не бяхме създадени за съпруг и съпруга, а за брат и сестра"... Много точно. Даниела пък му посвети живота си.

Той не можеше да понася самотата

Имаше един случай в неговия живот - описал съм го в книгата, когато го арестуваха. Беше войник, работата беше сериозна, обвиняваха него и негов приятел в диверсия едва ли не. Говореше се за затвор. А майка му се молеше само и само да не е сам в килията. Представяте ли си!

- Имаше невероятно присъствие на сцената...

- Защото във всичко внасяше хъс и енергия. Това се нарича 100 процента сценичност, нарича се харизма. С появяването си - може и в най-незначителната роля, но облъчваше публиката, носеше магия с присъствието ди - казвам го не само като баща.

- Как започвате книгата си с писма до сина си?

- Точно когато Чочо си отиде и плъзнаха какви ли не слухове за края му, някой ми напомни една песен на Булат Окуджава, посветена на Висоцки - пее се за черни и бели щъркели: "Казват, че е грешил. Че рано сам си е "духнал свещта". Както умееше, така и живееше, а безгрешни природата не познава..." Затова точно с тези стихове започва и книгата ми. Няма безгрешни.

- За какво му пишете?

- За какво ли не. Има тескт, наречен "Боксов мач в края на век", друг - "Междинно време", трети - "Тигър и дракон"...

- Любопитно - особено за тигъра и дракона...

- Ами веднъж Чочо ми подари един китайски хороскоп. Според него аз към зодия Тигър, а той - Дракон. Когато прочетох какво пише за драконите, се изненадах колко точно отговаря това на характера и темперамента му. Например: "Драконите се стремят да постигнат всичко в живота.

Винаги търсят съвършенството,

поставяйки прекалено високи изисквания преди всичко към себе си. Доверчивостта им е безгранична, поради което често преживяват разочарования. Може да успеят във всякакви професии, но трябва да се има предвид, че според китайската митология драконът е химера: той блести на празничното тържество, устата му бълва огън, но накрая от него не остава нищо друго освен шепа пепел, докато подобно на птицата феникс той не възкръсне отново за следващия празничен обряд. Те са открити и честни, не са способни на дребнавости, лицемерие, злословие. Доверчиви са и лесно могат да бъдат измамени. Те са чувствителни, стремежът им към съвършенство ги прави взискателни както към другите така и към себе си. Често са раздразнителни и несдържани в думите си. Неудържими ентусиасти, те лесно се увличат. Те са горди, с различни способности, интелигентни, волеви, издръжливи и великодушни. Каквато и професия да изберат - артист, лекар, свещеник, военен, политик те винаги ще блестят." Хайде сега ми кажете, че в зодиакалните предсказания няма истина!

- Е, какво "драконче" беше Чочо?

- Много буйно дете. Малкото Кате е същата - не мислете, че се вманиачавам, но е така. През целия му живот при него не сработи инстинктът за самосъхранение. Беше постоянен клиент на "Пирогов" - какво ли не си потроши - ръце, крака - падна от купола на танк (във Военния музей), на ски, от череша - нямаше здраво място по него. Накрая сам си ходеше в клиниката да го гипсират. Знаеха си го.

- Вие сте човек от артистичните среди. Поощрихте ли го в желанието да стане актьор?

- Изпаднах в потрес! А той самият най се дразнеше от приказките, че съм му помогнал да пробие на сцената. Напротив. Помолих моя близка да го прослуша и да го откаже.

Чочо имаше един комплекс. Говореше много бързо

После го преодоля, много се постара. Та казал си той подготвената басня с бясна скорост, а после, тръгвайки си от кабинета, кой знае защо, взел и да куцука. И тя му казала: "Не само, че не можеш да говориш, ами и куцаш." Но това не го спря. Кандидатства и го приеха.

- За кого е вашата книга?

- За хората, които го обичат. Аз самият, кагато го изпращахме във фоайето на Народния театър, разбрах колко е бил популярен и колко хората са го обичали. Ние, родителите, се заблуждаваме, че познаваме децата си, в желанието да ги предпазваме и в своята критичност, уж за добро. Късно осъзнаваме, че знаем една много малка част от тяхното битие.

- Какво не знаем за Чочо?

- Обичаше да прави подаръци. Направо обожаваше да ни глези. Дрехи, накити., за мен за майка му, за близките. Идваше като Дядо Коледа! Натоварен с подаръци. Казвах му - защо харчиш такива пари. А той ми отвръщаше - правя го и за себе си, на мен ми доставя удоволствие да давам подаръци. Пътуването беше голямата му страст. Така му се случи животът му, че обиколи света. Влюбен беше в Прага, където и учи една година в тяхния НАТФИЗ.  Но никога е не помисли да емигрира. Мързеше го да научи добре чужд език, но със самочувствие се оправяше навсякъде. Животни? Винаги около него имаше кучета, котки, птици. Обожаваше ги и всички бяха по фамилия Попйорданови.

- Научих, че негови приятели ще поставят специален надгробен паметник. Какво бихте искали да пише на него?

- Само името му. Но Чочо имаше едно любимо изречение от Йордан Радичков, което често цитираше: "Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки."